О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 310
София, 06.06.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 04 юни две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 2955 /2013 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от П. К. П. против решение № 749 от 13.12.2012г. по гр.д.№ 964/2012г. на Русенски окръжен съд, с което е отменено решение № 1167 от 22.06.2012г., постановено по гр.д.№ 6852/2011г. на Русенски РС и вместо това е отхвърлен отрицателният установителен иск за собственост, предявен от касаторката да се признае за установено, че Община [населено място] не е собственик на терен с площ 173 кв.м., представляващ част от имот, находящ се в [населено място], ул. Люляк” № 19, заключена между т. 1,2,3,4,5,9,6,7,8,и 1, очертан със зелено в скицата към заключението на комплексната С. /на л. 525 от делото на РС/. Уважен е и насрещния ик на [община] против касаторката, като тя е осъдена да заплати на основание чл. 59 ЗЗД обезщетение за това, че е ползвала същото место за периода 20.07.2008г. – 20.07.2011г. в размер на 1452 лв.
В касационната жалба се прави оплакване за неправилност на решението поради нарушение на чл.79 ЗС и пар.1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността, за допуснати процесуални нарушение поради това, че въззивната инстанция е разместила доказателствената тежест и за необоснованост на извода, че общината е собственик на процесния имот.
В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК са формулирани следните въпроси 1. възможно ли е в периода от 01.06.1996г. до 31.05.2006г. да се придобие по давност държавна собственост. Касаторът се позовава на Р № 558/07.01.2011г. по гр.д.№ 269/2010г. на ВКС ІІ гр.о., с което е прието, че посоченият период е точно десетгодишен и твърди наличие на основанието по чл. 280, ал.1 т.1 ГПК. Поставени са и следните процесуални въпроси: 1.По предявен отрицателен установителен иск за собственост достатъчно ли е ищеца само да оспори правото на собственост на ответника, или трябва и да докаже правата си. 2. могат ли съдопроизводствени действия на съда, които са поставили границите на допустимите доказателства и по този начин са обусловили правните изводи на съда да бъдат изведени като въпрос, представляващ самостоятелно основание за допускане на касационно обжалване. 3. допустимо ли е изменение на разпределението на доказателствената тежест от въззивния съд. По тези въпроси се твърди основанието по чл. 280, ал.1 т.3 ГПК.
Ответникът по касация [община] не взема становище.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение, което подлежи на обжалване е, поради което съдът я преценява като допустима.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
Ищцата е предявила отрицателен установителен иск за собственост. Излага твърдения, че общината не е станала собственик на процесния имот, защото той е отчужден за нуждите на предприятие „Агромашини”, включен е в капитала му при преобразуването му в еднолично търговско дружество с държавно участие и на основание чл. 2, ал.2 ЗОС. Затова счита, че тя го е придобила по давност. Обосновава правния си интерес с това, че само ако имота не е общинска собственост тя може да го придобие по давност предвид забраната на чл. 86 ЗС.
Въззивната инстанция е приела, предявеният иск за допустим поради това, че отрицателният установителен иск за собственост не е уреден като субсидиарна форма на защита. Поради това, че въззивната инстанция е приела предявения иск за допустим и защото и настоящата инстанция възприема тези съображения, и счита, че решението е допустимо, няма основание за допускане до касация по първия процесуален въпрос.
По делото е установено следното: Ищцата е наследник на К. П. П., който е един от тримата наследници на П. П. П.. От последния са отчуждени по ЗПИНМ през 1967г. 839 кв.м. за разширяване на Строителен техникум и за подход към завод „Г. Д.”. Мероприятието е изпълнено, но за останалата свободна площ общо 532 кв.м. е отменено отчуждаването със заповед № 1054/01.07.1992 г. /за 300 кв.м. и заповед № 15303.02.1992г. /за 232 кв.м./ Получената при обезщетяването сума е възстановена на 06.06.1992г. С н.а. № 123/1992г. и н.а.153/1992г. К. П. прехвърля на дъщеря си – ищцата общо възстановените 532 кв.м. Процесната площ е разликата между отчуждената и не възстановена площ. Тя попада върху терен, отреден за улица, Твърдението на ищцата, че тази площ е включена в капитала на „С. АД /сега правоприемник на завод за агромашини „Г. Д.”/ не е доказано, тъй като ССЕ не намира баланси, от които да е видно, че тази площ е включена в капитала на дружеството. Това не се установява и от акта за държавна собственост. Дружеството, като трето лице за спора при изискани от него документи, с писмо отговаря, че терена не е включен в капитала му. По делото има данни че завода е изплащал обезщетенията за отчуждените терени.
Съдът е приел, че на основание чл. 6 от ЗС отчуждения имот е бил държавна собственост, която на основание пар. 7,т.3 от ЗМСМА е станал общинска собственост по силата на закона от влизането му в сила – 17.09.1991г. Прието е, че не е доказано включването му в капитала на преобразувано еднолично търговско дружество, за нуждите на което е бил отчужден имота. На основание чл. 86 ЗС в редакцията от ДВ бр.- 33/1996г. в сила от 01.06.1996г. и пар.1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността е прието, че ищцата не е могла да придобие процесния имот по давност, поради което той е останал общинска собственост.
По първия поставен въпрос – можели да се придобие имот общинска, или държавна собственост чрез владение в периода 01.06.1996г. до 31.05.2006г. съдебната практика отговаря отрицателно, като изхожда от правилата, определящи начина на броене на срокове, когато са определени по месеци, респективно години. Тези правила са приложими и при придобивна давност, чието течение е спряно с пар.1 от ЗДЗС в последния ден преди изтичането му. С влизане в сила на нормата на чл. 86 от ЗС в редакцията от ДВ бр. 33/1996г. – на 01.06.1996г. е установена забрана за придобиване по давност на публична държавна и общинска собственост. За частната общинска и държавна собственост е могла да тече придобивна давност. Съгасно чл.79 ЗС обаче срокът за придобиване по давност е десет години. Когато срокът се брои на месеци, а следователно и на години, той изтича на съответната дата от последната година, т.е. десетгодишния срок е следвало да изтече на 01.06.1006г. На 31.05.2006г. обаче влиза в сила мораториум, установен с пар.1 от ЗДЗС. Така един ден не стига за изтичане на придобивна давност. В този смисъл е представеното от касатора Р № 121119.11.2008г.по гр.д.№ 3877/2007г. І гр.г., По приложението на пар. 1 от Закона за допълнение на Закона за собствеността е създадена последователна съдебна практика, включително и задължителна такава по смисъла на ТР № 1/2010г. както следва: Р № 6 от 22.01.2009 по гр.д.№ 4769/2007г. ІV гр.о. на ВКС, Р № 195/23.02.2009г. по гр.д.№ 4951/2007г. на І гр.о. на ВКС и Р № 246 от 19.03.1010г. по гр.д.№ 615/2009г. на І гр.о. на ВКС, Р № 712/10 от 04.02.2011г. по гр.д.№ 371/2009г. Р № 22/19.06.2010г, по гр.д.№ 3399/2008г. І гр.о. Р № 310/10.12.2012г. по гр.д.№ 243/2012г. последните четири постановени по чл. 290 от ГПК. Представеното от касатора Р № 558 от 97.01.2011г. по гр.д.№ 269/2010г. на ІІ гр.о. е изолирано и не отразява установената задължителна съдебна практика по първия поставен въпрос. Въззивното решение е съобразено с нея, поради което не следва да се допуска касационно обжалване по този въпрос.
Вторият процесуален въпрос е неясен, не е свързан с мотивите на съда и с изхода от спора и не обосновава общото основание за допускане до касация.
Третия процесуален въпрос е допустимо ли е изменение на разпределението на доказателствената тежест от възивния съд. Правилата за доказателствена тежест са основание за разрешаване на спора когато страната, която има интерес от твърдяния от нея факт не го е доказала. Тези правила са процесуални и съдът, независимо като коя инстанция действа е длъжен да се съобразява с тях. Възивната инстанция не е обвързана с разпределената от първата инстанция доказателствена тежест и това следва от правилата на инстанционния контрол. В случая въззивната инстанция не е приложила такива правила в противоречие със задължителна съдебна практика и закона. Ищцата е твърдяла, че имота е включен в капитала на преобразувано еднолично държавно дружество. Тя черпи права от това твърдение, тъй като само в този случай би могла да придобие имота по давност. Затова нейна е била тежестта да докаже това обстоятелство. Не е в тежест на общината да доказва че е изгубила правото на собственост, поради това, че го е придобило предприятието. Общината е доказала правопораждащия факт за нея – отчуждаването и липсата на отмяна на отчуждаване за процесната площ. Правото на собственост не се губи, съгласно чл. 99 ЗС, освен ако друг го придобие по някой от предвидените спосочи в чл. 77 ЗС. Затова в тежест на ищцата, която твърди, че държавата, респективно общината е изгубила правото на собственост е било да докаже това. Правилата за разпределение на доказателствената тежест са правилно приложени от въззивната инстанция. По този въпрос не е налице противоречие на въззивното решение със съдебната практика и със закона, а противното не се установява от касатора. По този въпрос няма основание за допускане до касация и на основание чл. 280, ал.1 т.3 ГПК, тъй като нормата на чл. 157 ГПК е ясна и по приложението й има богата съдебна практика, на която въззивното решение не противоречи.
По изложените съображения не следва да ее допуска касационно обжалване по нито един от формулираните въпроси, Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 749 от 13.12.2012г. по гр.д.№ 964/2012г. на Русенски окръжен съд по касационна жалба, подадена от П. К. П.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: