5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 311
[населено място], 14.06.2018 г.
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на четвърти юни през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: РОСИЦА БОЖИЛОВА
ЛЮДМИЛА ЦОЛОВА
като разгледа докладваното от съдия Цолова т.д.№853/18г.,за да се произнесе,взе предвид следното:
Производството е по чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] против решение №242/20.11.2017г. по т.д.№458/17г. на Варненски апелативен съд,с което е потвърдено решение №351/26.05.17г. по т.д.№1451/16г. на Варненски окръжен съд,с което е отхвърлен предявеният от дружеството срещу [фирма] иск с правно основание чл.55 ал.1 предл.3 ЗЗД завръщане на получен от ответника аванс по развален договор от 24.04.2012г. за доставка на МПС в размер на сумата 29 857,08 лв.
В касационната жалба се навеждат оплаквания за неправилност на въззивното решение,поради допуснати нарушения на процесуални правила, неправилно прилагане на материални законови разпоредби и необоснованост.
Ответникът по жалбата [фирма] е заявил становище за липса на обосновани от касатора предпоставки за допускане на касационното обжалване на въззивния акт,а по същество – за неоснователност на изложените в жалбата оплаквания и доводи за неговата неправилност.
Върховен касационен съд,състав на Първо търговско отделение констатира, че и двете касационни жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от името на легитимирана да обжалва страна и са насочени срещу валиден и допустим, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да обоснове крайния си извод за неоснователност на въззивната жалба срещу решението на първоинстанционния съд,ВАпС е приел за безспорно между страните и доказано в хода на делото: възникването на облигационна връзка между ответника и търговското дружество „М+Н“О., като по силата на сключен между тях договор от 24.04.12г. ответникът се задължил да достави на това дружество транспортно средство на определена между страните стойност; плащането на определената в договора като аванс сума с левова равностойност 29 857,08 лв.; предприети от ответника действия по изпълнение на договорните му задължения – подаване на заявка за производството на ТС до фирмата-производител,чрез нейния дистрибутор, с писмено уведомяване на възложителя по договора,че доставката ще бъде осъществена в третата седмица на м.ноември; доставянето в рамките на уговорения срок – на 21.11.12г. на ТС на мястото ,в което е следвало да бъде предадено,съгласно уговореното – в [населено място]; отправяне и получаване на писмено уведомление /чрез електронна поща/ с дата 11.06.13г. до възложителя,съдържащо изявление за готовност за предаване на доставката,покана за плащане на остатъка от цената в тридневен срок и изявление за разваляне на договора при евентуално неизпълнение на задължението за плащане със задържане на платения аванс,съгласно уговореното в т.16 от договора; липса на предприети каквито и да било последващи тази дата действия на възложителя до 09.05.14г., когато между него и ищеца е сключен договор за прехвърляне на вземане на цедента от [фирма] в размер на авансовото плащане по договора и уведомяване на ответника за извършената цесия; последващо отправено от „М+Н“О. до последния писмено изявление за разваляне на договора с искане да му бъде върната авансово платената сума. Въз основа на тези факти и доколкото всяка от страните е твърдяла разваляне на договорната връзка на различно основание, въззивният съд е поставил като основни за изхода на спора въпросите дали предхождащото изявлението на „М+Н“О. за разваляне писмо на ответника от 11.06.13г. е породило правните последици на чл.87 ал.1 ЗЗД,както и дали валидно е възникнало правото на последния да задържи полученото от него авансово плащане, изключващо правото на платилия да си иска сумата обратно. За да обоснове извод за изправност на ответника към момента на отправяне на писмото му от 11.06.13г. , ВАпС е посочил, че същият е бил изпълнил в срок задължението си да достави транспортното средство на мястото,посочено в договора /което е установено от приети по делото писмени и гласни доказателства/ и ,доколкото уведомяването на насрещната страна за доставката не е било предвидено като изрично задължение,скрепено със срок и санкция,съдът е заключил,че до 11.06.13г. ответникът не е бил в забава и следователно – е бил изправна страна по договора. Обратната твърдяна от въззивника хипотеза,че към 11.06.13г. ответникът е бил в забава,дори да би била споделена, съдът е намерил за нерефлектираща върху валидното упражняване на потестативното право на разваляне от страна на ответника, доколкото в договора е предвидено като последица само начисляване в тежест на изпълнителя на неустойка за забавата при доставянето на транспортното средство.Възражението , наведено във въззивната жалба , че даденият с писмото от 11.06.13г. тридневен срок за извършване на окончателното плащане е недостатъчен, с оглед изискването на разпоредбата на чл.87 ал.1 изр.1 ЗЗД,е счетено за неоснователно по съображения,че този срок е именно уговореният в т.8 от договора,но дори да се приеме,че той е твърде кратък,от това , според съда, не би могъл да се направи извод в полза на възложителя по договора – „М+Н“О.,тъй като след него е изтекъл достатъчно дълъг срок,в който последният е имал възможност да престира,но не е предприел подобни действия. По тези съображения въззивният съд е приел,че с изтичането на дадения в писмото от 11.06.13г. срок и липсата на плащане от страна на възложителя са настъпили правните последици от развалянето на договорната връзка по вина на цедента,поради което към датата на сключването на договора за цесия – 09.05.14г. последният не е разполагал с вземане за връщане на даденото,което би могъл да прехвърли на ищеца.
В изложението по чл. 284 ал.3 т.1 ГПК,приложено към касационната жалба, касаторът е поставил като значими за изхода на делото и разрешени от въззивния съд в противоречие със задължителната практика на ВКС въпросите: 1.В хипотеза,в която длъжникът не е в състояние на неизпълнение,налице ли са предпоставките по чл.87 ЗЗД,даващи право на кредитора да развали договора? /противоречие с реш.по т.д.№116/11г. на второ т.о. на ВКС и реш. по т.д.№3723/13г. на второ т.о. на ВКС/ ; 2. Разполага ли кредиторът по двустранен договор с правото да развали едностранно същия при наличие на елементите от фактическия състав на разпоредбата на чл.87 ал.1 ЗЗД,когато в договора липсва клауза,уреждаща възможността договорът да бъде развален поради неизпълнение? ; 3.Наличието на клауза,предвиждаща обезщетение за забавено изпълнение изключва ли възможността изправната страна по двустранен договор да развали същия? /и по двата въпроса се цитира като противна възприетата практика в решения по т.д.№60/10г. на второ т.о., по т.д.№226/09г. на второ т.о., по т.д.№116/11г. на второ т.о., по гр.д.№508/09г. на първо г.о., по т.д.№1133/11г. на първо т.о. и по т.д.№74/12г. на второ т.о. на ВКС/; 4.Наличието на произтичащо от договора задължение може ли да се изведе по тълкувателен път,съобразно законоустановените критерии в чл.20 ЗЗД или за признаване на неговото съществуване е необходима изрична клауза,определяща задълженията на субекта и посочваща неблагоприятните последици,които могат да настъпят за същия, в случай,че поведението му противоречи на очертаните в клаузата предписания? /противоречие с решения по т.д.№241/09г. на второ т.о., по т.д.№3378/14г. на второ т.о., по т.д.№1608/15г. на второ т.о., по гр.д.№1207/14г. на трето г.о. на ВКС/ и 5. В случаите на разваляне на договор за поръчка даденото по договора подлежи ли на връщане или последиците от развалянето се приравняват на последиците,които настъпват при оттегляне на поръчката,поради което даденото по договора не подлежи на реституция? /противоречие с решение по гр.д.№1486/10г. на четвърто г.о. на ВКС/.
Настоящият състав на ВКС,ТК,първо отделение намира за неосъществени изискуемите от закона предпоставки за достъп до касационен контрол на постановеното от въззивния съд решение.
Съгласно чл.280 ал.1 ГПК вр. ТР №1/2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС, допускането на решението до касационен контрол е обусловено от формулирани в приложението към касационната жалба един или повече правни въпроси, от значение за изхода на спора по конкретното дело,обосновани в някоя от хипотезите по т.т. 1-3 на чл.280 ал.1 от ГПК. От значение за изхода на спора,съгласно т.1 от посоченото тълкувателно решение, са тези въпроси,които са били включени в предмета на делото, индивидуализиран чрез основанието и петитума на иска и са обусловили правната воля на съда.
Последните два въпроса не изпълняват това изискване за приложимост на общата предпоставка за допустимост на обжалването,тъй като не са били разрешени от въззивния съд. Останалите три въпроса, макар да са обсъждани във въззивното решение,също не са получили отговор,който да би обусловил крайния изход на спора. Решаващият извод на ВАпС е , че ищецът, претендирайки вземането в качеството му на цесионер, не притежава необходимата активна материална легитимация, доколкото с договора за цесия не е прехвърлено валидно в неговия патримониум такова вземане. Дали изявлението на ответника от 11.06.13г. е било отправено съобразно правилата на чл.87 ал.1 ЗЗД, в крайна сметка въззивният съд е отчел като непрепятстващо възможността на купувача по договора да престира окончателната сума,с което да изпълни задължението си,след като е бил уведомен за доставката на транспортното средство /независимо дали това е станало при забава на последния/. Именно бездействието на купувача не само в дадения му и изрично с поканата срок,но и в продължителен период след това, да плати и приеме предложеното изпълнение, е породило предвиденото в договора /т.16/ право на ответната страна да задържи платената авансово сума. При наличието на такава уговорка липсата на плащане на остатъка от цената /макар и неквалифицирана правно от съда като осъществяваща хипотезата, предвидена в чл.93 ал.2 ЗЗД/ е отчетена като факт,който е лишил първия от възможност да търси обратно платения от него аванс и е мотивирала извода на ВАпС за липса на възникнало вземане,което цедентът би могъл валидно да прехвърли на ищеца.
Доколкото не се констатират основания за приложимост на общия критерий по чл.280 ал.1 ГПК, цитираната като допълнителна предпоставка за обосноваване на допускането на касационния контрол по т.1 на същия член съдебна практика не следва да се обсъжда,съобразно възприетото в т.1 на ТР №1/2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС.
Не е налице основание за допускане на касационно обжалване и в хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК, само цитирана от касатора като текст,но без да бъде обосновано проявлението на неправилността на акта като очевидна такава,с оглед изричното настояване на законодателя. Предвид въвеждането й като допълнителна предпоставка за допускане на обжалването /с изменението на нормата с ДВ бр.86/17г./ ,по която касационната инстанция следва да се произнесе в предварителната фаза по селекцията на жалбите,очевидно е,че простото препращане към оплакванията в касационната жалба с цитиране на закона,не е достатъчно да обоснове положително произнасяне на състава за наличие на очевидна неправилност. Страната,твърдяща,че решението на въззивния съд е очевидно неправилно, следва изрично да посочи такъв конкретен негов порок , който е установим пряко от съдържанието на акта,без да се налага да бъде извършван анализ на доказателствата , процесуалните действия , осъществени от съда и страните в хода на процеса и обосноваността на правните изводи. Липсата на изложение в посочения смисъл обуславя като последица неуважаване на искането за допускане на обжалването в хипотезата на чл.280 ал.2 предл.3 ГПК.
Изложеното мотивира настоящият състав на ВКС да постанови определение,с което да откаже на касатора достъп до касационен контрол на атакуваното решение на ВАпС.
В полза на ответника по касационната жалба следва да бъдат присъдени разноски за настоящата инстанция в размер на сумата 1800 лв.,представляваща платено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, състав на Първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №242/20.11.2017г. по т.д.№458/17г. по описа на Варненски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] с ЕИК[ЕИК],седалище и адрес на управление [населено място] [улица] да заплати на [фирма] с ЕИК[ЕИК],седалище и адрес на управление [населено място] р-н М. [улица] сумата 1800 лв. разноски за производството пред ВКС.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.