О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№311
София, 15.06.2018 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, Второ гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и девети май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: КАМЕЛИЯ МАРИНОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСЕЛКА МАРЕВА
КРАСИМИР ВЛАХОВ
като разгледа докладваното от съдия Камелия Маринова гр.д. № 352 по описа за 2018 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба вх. № 122462 от 26.09.2017 г. на М. П. Ф. чрез пълномощниците й адвокат Й. Г. и адвокат М. П. и касационна жалба вх. № 125085 от 2.10.2017 г. на С. Л. Б., приподписана от пълномощника й адвокат В. И. против решение № 5849 от 10.08.2017 г., постановено по гр.д. № 6842 по описа за 2016 г. на Софийски градски съд, IV-Г състав, с което е отменено решение № 2759 от 17.03.2016 г. по гр.д. № 42736/2014 г. на Софийски районен съд, 29-ти състав и вместо него е постановено друго за признаване за установено по предявения от С. Л. Б. иск с правно основание чл.124, ал.1 ГПК, че М. П. Ф. не е собственик на реална част от имот с идентификатор 68134.2045.169 по кадастралната карта за част от района В.-Д. и С., заключена по цифрите I, II, III, I по скица приложение № 1 към съдебно-техническа експертиза от 11.04.2017 г. /неразделна част от решението/ на страница № 59 по делото на СГС; за уважаване на предявения от М. П. Ф. против С. Л. М. иск с правно основание чл.108 ЗС по отношение на реални части от имот с идентификатор 68134.2045.169 по кадастралната карта за част от района В.-Д. и С., заключени по буквите C-D-K-C и по буквите Л-F-G-М-Л по скица приложение № 1 към съдебно-техническа експертиза от 11.04.2017 г. /неразделна част от решението/ на страница № 59 по делото на СГС, както и за отхвърляне на предявения от М. П. Ф. против С. Л. Б. иск с правно основание чл.108 ЗС по отношение на останалата реална част от имот с идентификатор 68134.2045.169 по кадастралната карта на част от район В.-Д. и С., заключена по буквите А-В-С-К-Е-Л-М-А по скица приложение № 1 към съдебно-техническа експертиза от 11.04.2017 г. /неразделна част от решението/ на страница № 59 по делото на СГС.
С. Л. Б. обжалва въззивното решение в частта, с която е уважен предявения насрещен ревандикационен иск.
М. П. Ф. обжалва въззивното решение в частта, с която е уважен предявения първоначален установителен иск за собственост и в частта, с която е отхвърлен предявения насрещен ревандикационен иск.
Страните взаимно оспорват касационните си жалби. Претендират възстановяване на направените разноски.
За да се произнесе по наличието на основание за допускане на касационно обжалване съдът съобрази следното:
Ищцата по първоначалния отрицателен установителен иск за собственост С. Б. е обосновала правния си интерес с твърдението, че е собственик по силата на давностно владение, в удостоверяване на което са приложени нот. актове от 1984 г. и от 1996 г. за придобиване на собственост на недвижим имот по давност и въз основа на обстоятелствена проверка на неурегулирано празно дворно място от 700 кв.м., в землището на кв.С., м. В., в.з. Малинова долина ІІ ч. при съседи: улица, дере, д-р Ф. и Ц. Д. и което владее, като ответницата, притежава съседния имот, изградила е незаконна ограда, включваща и спорната част и което поведение е довело до погрешно заснемане на имотите в кадастралната карта, като спорната част е заснета като част от имота на ответницата, но която не е собственик на същата. М. Ф. е оспорила иска и е предявила насрещен иск с правно основание чл.108 от ЗС с твърдения, че е придобила както спорната част, посочена от ищцата, така и индивидуализираната от нея част по насрещния иск по буквите АВСDЕFGА, защрихована в жълт цвят по скица към заключение на СТЕ, прието пред въззивния съд-приложение №1 /стр.59 по делото на СГС/ по давностно владение за повече от тридесет години, първо упражнявано от нейния наследодател П. Ф. и след неговата смърт през 2001 г. и от нея, като ищцата/ответница по насрещния иск/ след изготвянето на кадастралната карта е преместила оградата и е завзела част от имота, по посоченото означение на скицата и го владее без основание поради което се иска да бъде осъдена да предаде владението върху същата част.
Въззивният съд е приел, че при съвкупната преценка на доказателствата по делото, както свидетелските показания, така и писмените доказателства, не е установено ответницата да е придобила спорната реална част по давност. Кредитирал е показанията на свидетелите на В., К. и П. /В. е непосредствен съсед на спорния имот, а свидетелят П. е живял в имота на ищцата/, които свидетели познават страните и имат непосредствени впечатления от отношенията между ищцата Б. и Ф. – наследодателят на ответницата и от които показания се установява, че първоначално между двата имота по кадастралния план от 1976 год. имот №172 на Б. и имот №169 на Ф., всеки от по 700 кв.м,. не е имало ограда и такава е поставена от Ф., който е построил и къщата /бунгало/ точно до границата, като оградата е била временна/паянтова /свидетелят К.; с тел според свидетеля П./ и поставена, както посочват свидетелите както се разбрали страните до регулиране на местата и минаване на кадастъра съответно със замервания на площите и след като са били в добри съседски отношения и се разбирали взаимно. Съдът е счел, че показанията на тези свидетели не си противоречат взаимно, както и не противоречат на показанията на останалите свидетели М., Г. и В., които обаче нямат непосредствени впечатления от отношенията между страните и не са присъствали на техни разговори, независимо, че свидетелят В. е участвал в строежа на оградата. Съдът не е кредитирал показанията на свидетелят В. относно заявеното от него, че бунгалото/къщата на Ф./ отстояла навътре и е във вътрешността на мястото, тъй като това обстоятелство се опровергава от свидетелските показания на свидетеля В., а и видно от приложената скица приложение №1 към СТЕ приета пред въззивния съд бунгалото на Ф. не е във вътрешността на мястото, а в непосредствена близост до границата по кадастралния план, но и до границата по кадастралната карта от 2011 г. Свидетелите на ответницата М. и Г. нямат преки впечатления за отношенията между страните и не са присъствали на разговори между ищцата и Ф., за да знаят какви са действителните уговорки между тях във връзка с поставената ограда, освен, че била поставена по права линия, като свидетелят П. възпроизвежда и разговор между Б. и Ф., че оградата не е била на точното място, построена е от Ф., който решил да сложи някаква ограда, за да не минават животни, много близо до ограда е построил бунгалото си, но временно, както се разбрали страните до урегулиране на местата им след съответното замерване и документите им за собственост на всеки от тях по 700 кв.м. Съдът е счел и че същото се потвърждава и от посоченото от ищцата в писмо до ответницата, приложено по административното дело с начало „З. М.“ и с дата 29.02.2012 г. и от което първоинстанционният съд е извадил цитати и неправилно без да има в предвид изразеното в целия документ е приел, че съдържа признание на ищцата за факта на владение на спорната част от ответника и което подлежи на доказване по делото. Приел, е че именно при съпоставка на свидетелските показания на свидетелите В., К. и П. и изразеното в писмото се установява, че Б. и Ф. са имали добри съседски отношения, разбирали са се, Ф. е ползвал кладенеца в имота на Б., ползвали са тоалетните и в двата имота, стопанския инвентар, плодове от дърветата и са постигнали съгласие, че оградата, поставена от Ф., не при съобразяване с документите за собственост по 700 кв.м. за всеки от имотите и съобразно границата по кадастралния план от 1976 г., е временна до регулиране на местата и в тази връзка е и упражнената фактическа власт от страна на Ф. за тази част.
Въз основа на така възприетите факти съдът е направил извод, че е опровергана презумпцията по чл.69 ЗС, че се предполага, че вещта се дължи като своя от страна на Ф. след като между него и ищцата Б. е постигнато съгласие временно да остане оградата между имотите до регулирането им и замерването им съответно с оглед на притежавананата квадратура по документите за собственост при процедура, която е следвало да се проведе, но не е проведена до евентуално изготвянето на кадастралната карта, одобрена със заповедта от 2011 г. Изложил е съображения, че в тежест на ответницата Ф. е било да установи промяна на намерение както на наследодателя си Ф., така и в последствие нейното, за да се приеме, че е налице завладяване и проява на действия, които отричат правата на ищцата и да демонстрира спрямо нея намерението си занапред да свои вещта изключително за себе си. Общия принцип на справедливостта изключва скритостта на придобивната давност, защото не могат да се черпят права от поведение по време, когато засегнатия собственик няма възможност/поради неведение/ да се брани. Наличието на кадастрална карта за двата съседни имоти и заснемането им няма за последици промени в правото на собственост. Пространствения обхват на правото на собственост за имотите на всяка от страните е очертан от границите по кадастралния план от 1976 г. Поради това въззивният съд е приел за основателен предявения установителен иск, че ответницата не е собственик на процесната реална част, заключена между цифрите І-ІІ-ІІІ-І.
По отношение на предявения насрещен ревандикационен иск съдът е приел, че по изложените мотиви за отрицателния установителен иск не се установява, че ищцата е придобила по давност от спорната реална част, въведена от нея с оглед направеното уточнение и защрихована в жълто/ и включваща площта между границата между имотите по кадастралната карта и по оградата, която е фактически изградена от ответницата Б. към настоящия момент и изготвяне на скицата на вещото лице, изготвена във въззивното производство/, тази заключена по буквите А-В-С-К-Е-Л-М и която съвпада с реалната част по цифрите І-ІІ-ІІІ-І – посочена от ищцата по исковата молба, независимо, че ищцата по насрещния иск е очертала същата само по буквите А-В-С-D-Е /в тази част/, водейки се от оградата, която фактически съществува на място. Направил е извод, че след като пространствения обхват на правото на собственост за имотите на всяка от страните е очертан от границите по кадастралния план от 1976 г. и който съвпада и с документите за собственост на страните по 700 кв.м. за всеки имот /по червените контури на приложение № 1 към СТЕ, приета пред въззивния съд, основателен се явява ревандикационният иск за реалните части от имот с идентификатор 68134.2045.169, по кадастрална карта, одобрена съгласно заповед №РД-18-3/11.01.2011 г. на изп. директор на АГКК за част от район В.-Д. и С., заключена по буквите С-D-К-С и по буквите Л-F-G-M-Л, съгласно скица приложение № 1 към съдебно-техническа експертиза от 11.04.2017 г., които са собственост на ищцата по насрещния иск и включени в границите на имота по очертанието в кадастралния план от 1976 г. и които ответницата Б. е заградила и владее без основание при поставянето на нова ограда, поради което следва да бъде осъдена да предаде владението върху същите реални части от описания имот.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК С. Л. Б. счита, че въззивното решение в атакуваната от нея част следва да бъде допуснато до касационно обжалване, тъй като съдът се е произнесъл по непредявен иск. С оглед данните по делото – определение от 9.01.2015 г. на първоинстанциионния съд за приемане за съвместно разглеждане на предявения от М. Ф. срещу С. Б. насрещен иск по чл.108 ЗС за реална част, заключена между границата по кадастрална карта и съществуващата на място ограда и молби от 6.12.2016 г. и 19.01.2017 г. за уточняване на границите на същата реална част съобразно графичния материал по скица – липсват основание за допускане на касационно обжалване с цел преценка допустимостта на въззивното решение в атакуваната от С. Б. част, а и доводът за произнасяне по непредявен иск не е обоснован, а е въведен бланкетно в касационната жалба.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК М. П. Ф. поставя следните въпроси:
1) какво е правното значение на признание от страната на неблагоприятни за нея факти с правно значение, без това признание да е оспорено в процеса;
2) какво е правното значение на заснемането от АГКК на съществуваща ограда и потвърдено с решение на административен съд, може ли наличието на тази ограда и местоположението й към датата на заснемането да бъда оспорено само и единствено със свидетелски показания;
3) дори и да се приеме, както е приел СГС, че е имало някаква договорка за „временно“ поставяне на ограда до изготвяне на регулационен план между наследодателя и първоначалната ищца, и след като наследника е владял необезпокоявано и без противопоставяне от страна на когото и да е било, може ли да се приеме, че уговорката с наследодателя важи и за наследника;
4) допустимо ли е когато между два имота съществува трайна материализирана граница повече от тридесет години, съдът да отхвърли претенцията за придобивна давност само и единствено по твърдяна от един свидетел някаква договорка с наследодател, при липсата на каквито и да е противопоставяния както на владението на наследодателя, така и на наследника.
Първият въпрос е свързан с тезата на М. Ф., че в писмо приложено по адм.д. № 4223/2011 г. на АССГ ищцата е направила признание на неблагоприятни за нея факти /че наследодателят на ответницата е „махнал колците, обозначаващи двете граници“ и е „избързал да сложи къщата си“ в имота на ищцата, както и „изтапанчил дървета“ и „изправил парцела“ на ищцата, „присвоявайки 175 кв.м.“/, като се поддържа противоречие с практиката на ВКС по решение № 113 от 20.01.2016 г. по т.д. № 955/2014 г. на II т.о., с което е дадено тълкуване, че твърдението на страна по делото за осъществяването на неизгоден за нея факт, съдържащо се в становището по иска, следва да се приеме за признание по смисъла на чл.175 ГПК и ако по делото липсват данни в противен смисъл, осъществяването на този факт може да се приеме за доказано. Твърдяното противоречие с практиката на ВКС не е налице, тъй като въззивният съд е приел за установени посочените факти /поставяне на ограда, изграждане на постройка и засаждане на дървета от П. Ф. без съгласието на С. Б./ и ги е обсъдил в съвкупност с приети за установени от другите доказателства факти /разговори между П. Ф. и С. Б., че се касае до временно състояние за препятстване преминаването на животни докато имотите се урегулират/ при съвкупната преценка на които е формирал и правните си изводи.
По останалите въпроси се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. Същите обаче не могат да обосноват допускане на касационно обжалване.
По втория въпрос липсва неяснота на нормативната уредба, която да налага тълкуването й – нормата на чл.43, ал.1, т.5, б.“б“ ЗКИР ясно сочи, че заснемането на съществуващата на място ограда между два имота е част от данните, които служат за установяване на границите между имотите с цел отразяването им в кадастралната карта, а относно значението на кадастралната карта и допустимостта на искове за собственост на реална част от поземлен имот, неправилно заснета като част от съседен имот е налице тълкуване по Тълкувателно решение № 8/23.02.2016 г. по т.д. № 8/2014 г. на ОСГК, т.4. Именно от това тълкуване е изходил и административния съд по посоченото дело, приемайки, че материализирана ограда служи за установяване границите между имоти в процедурата по изработване на кадастралната карта /чл.43, ал.1, т.5 ЗКИР/, а несъответствието между площта на имотите по кадастралната карта с тази по документите за собственост се отстранява по реда на чл.53 ЗКИР /редакция ДВ бр.30 от 11.04.2006 г., сега чл.54 ЗКИР/.
Третият въпрос е свързан с извода на съда, че М. Ф. не е демонстрирала на С. Б. завладяването на правата й. В практиката на ВКС е дадено тълкуване, че упражняването на фактическата власт продължава неограничено във времето на основанието, на което е установена, докато не се осъществи нов факт /демонстриране на промяна в намерението/ – Решение № 12/19.02.2014 г. по гр.д. № 1840/2013 г., ВКС, І г.о., както и че при универсално правоприемство, каквото е и наследяването имуществото на наследодателя преминава към наследника като съвкупност от права, задължения и фактически отношения – мотиви към т.3 на Тълкувателно решение № 4 от 17.12.2012 г. по т.д. № 4/2012 г., ОСГК на ВКС, т.е. наследника продължава да упражнява фактическата власт на същото основание, на което я е упражнявал и наследодателя му. При наличие на практика на ВКС, на която въззивното решение съответства, не е налице основание за допускане на касационно обжалване.
Поради същите съображения не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване и по четвъртия поставен въпрос. В практиката на ВКС /например Решение № 262/1.11.2012 г. по гр.д. № 439/2012, ВКС, ІІ г.о./ е дадено тълкуване, че за да е годно владението да породи правни последици не е достатъчно само упражняване на фактическа власт с намерение за своене през определен период от време, а е необходимо и владението да е непрекъснато, спокойно/ да не е установено и поддържано с насилие/, явно /да не е установено и поддържано по скрит начин/ и несъмнено /да се установи, че действително се упражнява фактическа власт с намерение за своене/. Изводите на въззивният съд са свързани именно с липсата на явно и несъмнено владение, поради което и липсва противопоставяне от С. Б. докато е считала, че материализираната ограда е временно състояние до урегулирането на имотите.
В обобщение не е налице основание по чл.280, ал.1 ГПК и не следва да се допусне касационно обжалване на атакуваното въззивно решение.
С оглед липсата на основание за допускане на касационно обжалване и по двете касационни жалби, страните не си дължат възстановяване на разноски за настоящото производство.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Второ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 5849 от 10.08.2017 г., постановено по гр.д. № 6842 по описа за 2016 г. на Софийски градски съд, IV-Г състав.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: