О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 311
София, 21.06.2016 година
Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, в закрито заседание на първи юни две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
КАМЕЛИЯ ЕФРЕМОВА
ЧЛЕНОВЕ:
БОНКА ЙОНКОВА
ЕВГЕНИЙ СТАЙКОВ
изслуша докладваното от съдия Камелия Ефремова ч.т.д. № 1049/2016г.
Производството е по 274, ал. 3 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу определение № 26 от 12.03.2016 г. по в. ч. т. д. № 42/2016 г. на Великотърновски апелативен съд, с което са потвърдени постановените от Плевенски окръжен съд разпореждане № 79 от 19.01.2016 г. по т. д. № 2/2016 г. за връщане на подадената от банката искова молба вх. № 478/13.01.2016 г. и определение № 73 от 19.01.2016г. по същото дело за отхвърляне на молба вх. № 491/13.01.2016 г. за обезпечаване на предявените с нея искове по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 59 ЗЗД.
Частният касатор поддържа, че обжалваното определение е недопустимо и неправилно. Излага подробни съображения срещу извода на въззивния съд за недопустимост на предявения иск по чл. 124, ал.1 ГПК за установяване правото му на ипотекарен кредитор по смисъла на чл. 717н ТЗ по отношение на обявеното в несъстоятелност [фирма], [населено място], като обосновава наличието на правен интерес от предявяването на такъв иск с липсата на изрично предвиден ред в Търговския закон за защита на правата на ипотекарните кредитори и с наличието на два съдебни акта с еднаква юридическа сила, но без да се ползват се сила на пресъдено нещо, постановени в производство с едни и същи страни (определение № 158 от 10.10.2014 г. по ч.т.д. № 258/2014 г. на Великотърновски апелативен съд и определение № 422 от 20.07.2015 г. по ч. т. д. № 824/2015 г. на ВКС, І т. о.), с които въпросът дали банката има качеството на ипотекарен кредитор на длъжника в несъстоятелност, е решен по различен начин. Освен това, според частния касатор, допустимостта на предявения от него установителен иск произтича и от характеристиката на ипотеката като особено вещно право, което възниква и се погасява по строго определени правила и щом в общия случай е необходимо по исков ред да се установи съществуване или не на ипотечното право, то на още по-силно основание това е необходимо при възникнал спор за такова право в производство по несъстоятелност, защото след откриването на такова производство срещу ипотекарния длъжник правата на ипотекарния кредитор могат да се осъществяват само в неговите рамки.
В частната касационна жалба е релевирано оплакване и срещу становището на въззивната инстанция, че обективно съединените искове по чл. 59 ЗЗД също са недопустими. Според касатора, доколкото основанието на иска по чл. 59 ЗЗД е неоснователното разместване на блага, то твърдението за наличие на такова разместване е напълно достатъчно, за да е налице правен интерес от иска, а дали има или няма основание за разместването на блага – това е въпрос по същество, а не на допустимост.
По съображения, че предявените от него искове са допустими и че отказът да бъде допуснато исканото обезпечение ще затрудни или направи невъзможно изпълнението на правата по бъдещото решение, частният касатор моли за отмяна на въззивния акт и в частта, с която е потвърдено първоинстанционното определение, постановено по молбата му по чл. 389 ГПК.
Като обосноваващи допускане на касационното обжалване в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК са поставени въпросите: „1. Може ли материално право – качеството на Ю. като ипотекарен кредитор – да се решава в двуинстанционен процес по обжалване на сметката за разпределение; 2. Какъв е редът за защита на ипотекарен кредитор, след като с две частни производства, които нямат сила на пресъдено нещо, се приемат различни качества на Ю. България в производството по несъстоятелност; 3. Следва ли в частно производство по спор за допустимост на иск да се приеме, че ищецът има качеството, което твърди и иска да бъде установено с влязло в сила решение по отношение на същия, което обуславя и спорното право по иска, поради което и в частното производство да се приеме, че не може да се обоснове допустимост на предявените в отделно производство искове; 4. Следва ли ипотекарният кредитор да приеме последствията от заличаване на ипотеката при извършена продажба на ипотекираните имоти, след като ипотеката като особено вещно право възниква и се погасява по строго определени правила и за нейното заличаване не е ли необходим общ исков процес за установяване, че не съществува ипотечно право; 5. Може ли едно лице да даде едновременно лично обезпечение и реално такова за дълг на друго лице; 6. При спор дали съществува ипотечно право или не, следва ли ипотекарният кредитор да защитава правата си само в производство по несъстоятелност по обжалване на сметката за разпределение, по което производство дори и не е кредитор с предявени вземания, и има ли право и интерес да предяви отделен иск за защита правата си на ипотекарен кредитор; 7. Не се ли нарушава правото на ипотекарен кредитор в неисково производство да се установи със сила на пресъдено нещо несъществуването на ипотечни права; 8. Щом в общия случай е необходимо по исков ред да се установи съществуване или не на ипотечното право, то на още по-силно основание това не е ли допустимо при породил се спор за такова право в производство по несъстоятелност да бъде предявен иск по общия исков ред по чл. 124 ГПК; 9. Приетата теза, че ипотекарен кредитор следва да защити правата си единствено в производството по несъстоятелност, не нарушава ли правата на ипотекарните кредитори, след като изрично е прието, че липсва изрично приет ред за защита на правото по чл. 717н ТЗ”.
По отношение на първите пет въпроса частният касатор поддържа, че са решени в противоречие с практиката на ВКС – решение № 15 от 01.03.2010 г. по т.д. № 535/2009 г. на І т.о.; определение № 101 от 27.03.2015 г. по т.д. /454/2015 г. на ІІ т.о.; определение № 102 от 27.03.2015 г. по т.д. № 455/2015 г. на ІІ т.о.; определение № 449 от 24.07.2015 г. по ч. т. д. № 1430/2015 г. на ІІ т. о., решение № 431 от 08.11.2011 г. по гр. д. № 1759/2010 г. на ІV г. о., решение № 584 от 17.07.2008 г. по т. д. № 227/2008 г., решение № 654 от 08.01.2008 г. по т. д. № 320/2007 г. и определение № 222 от 06.04.2011 г. по т. д. № 878/2010 г. на ІІ т. о.
По отношение на останалите четири въпроса е заявено основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по съображения за липса на практика на ВКС по тях.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото, приема следното:
Частната касационна жалба е депозирана в рамките на преклузивния едноседмичен срок по чл. 275, ал. 1 ГПК от надлежна страна.
Същата е процесуално допустима, обаче, само в частта, с която е потвърдено първоинстанционното разпореждане за връщане на исковата молба и за прекратяване на образуваното въз основа на нея производство.
В частта, с която въззивният съд е потвърдил определението на Плевенски окръжен съд за отхвърляне на молбата за допускане на обезпечение, жалбата е недопустима, тъй като това определение не попада в обхвата на съдебните актове, подлежащи на касационно обжалване пред Върховен касационен съд. Съгласно разпоредбата на чл. 274, ал. 3 ГПК, такива са само определенията на въззивните съдилища, с които се оставят без уважение частни жалби срещу определения, преграждащи по-нататъшното развитие на делото и определенията, с които се дава разрешение по същество на други производства или се прегражда тяхното развитие. Определенията на окръжния или апелативния съд в хипотезата, когато този съд, действайки като въззивна инстанция, е потвърдил определение за допускане или отказ да бъде допуснато обезпечение на иска, не попадат в нито една от двете законови хипотези. Ето защо, касационният контрол върху тях е недопустим. В този смисъл е и задължителната съдебна практика, обективирана в Тълкувателно решение № 1 от 21.07.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
За да потвърди първоинстанционното определение, с което е върната исковата молба и е прекратено производството по исковете, предявени от [фирма], [населено място] срещу [фирма] (в несъстоятелност), [населено място], [фирма] (в несъстоятелност), [населено място], Национална агенция за приходите, [фирма], [населено място], [фирма], [населено място] и С. Д. Ц. от [населено място], въззивният съд е споделил извода на първата инстанция за тяхната недопустимост. По отношение на исковете с правно основание чл. 124, ал. 1 ГПК за признаване за установено качеството на банката-ищец на ипотекарен кредитор на [фирма], на основание чл. 717н ТЗ, имащ правото да получи сумата, събрана от извършената продан на ипотекираните в негова полза имоти от масата на несъстоятелността, решаващият състав е приел, че същите са недопустими, тъй като правото на ипотекарния кредитор по чл. 717н ТЗ, което е противопоставимо на длъжника и на кредиторите на несъстоятелността, може да се упражнява и защитава единствено в производството по несъстоятелност, но не и в отделно исково производство. Като допълнителен аргумент за недопустимостта на тези искове съдът е посочил разпоредбата на чл. 637, ал. 6 ТЗ, установяваща забрана след откриване на производство по несъстоятелност да се образуват нови съдебни или арбитражни производства по имуществени или граждански дела срещу длъжника, освен за предвидените три изключения, сред които настоящият случай не попада. Според съдебния състав, липсата на изрично предвиден в Търговския закон ред, по който се осъществява правото по чл. 717н ТЗ, както и невъзможността за ипотекарния кредитор да предявява иска по чл. 694 ТЗ, доколкото не е кредитор на несъстоятелния длъжник, не може да обоснове допустимост на предявените в отделно производство искове, тъй като със специалната норма на чл. 717н ТЗ е предвидено това право да се упражнява само в производството по несъстоятелност.
По отношение на обективно съединените искове по чл. 59 ЗЗД за осъждане на ответниците да върнат получените суми от продажбата на ипотекираните в полза на ищеца имоти, въззивният съд е преценил, че са недопустими поради предявяването им под условие – ако бъде установено, че синдикът е изплатил сумите на кредиторите по частичната сметка за разпределение. Освен това е отчел и обстоятелството, че тези искове не са предявени като евентуални, доколкото не е поставено вътрешнопроцесуалното условие за разглеждането им в случай, че не бъде уважен главният иск по чл. 124, ал. 1 ГПК.
Настоящият състав намира, че касационното обжалване не следва да бъде допуснато, тъй като всички поставени въпроси не отговарят на общото изискване по чл. 280, ал. 1 ГПК да са обуславящи изхода на делото по смисъла на разясненията в т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС.
Отсъствието на общата предпоставка по отношение на първите пет въпроса произтича от това, че същите са поставени общо теоретично, без да са отнесени към конкретния казус, като по отношение на въпросите (№ 4 и № 5), свързани със заличаването на ипотеката върху продадените имоти и с възможността едно лице да даде едновременно лично и реално обезпечение за дълг на друго лице, изобщо липсва произнасяне в обжалваното определение. Отделно от това, по отношение на тези въпроси не са доказани и поддържаните основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК, доколкото практиката на ВКС, на която се позовава частният касатор, е напълно неотносима към тези въпроси, а част от нея (определението по чл. 288 ГПК и определенията по чл. 303 ГПК) изобщо не подлежи на преценка съобразно указанията по т. 2 и т. 3 от цитираното по-горе тълкувателно решение.
Що се отнася до втората група въпроси (№6 – № 9), а именно – има ли ипотекарният кредитор правен интерес да предяви отделен иск за защита на правата си при спор дали съществува ипотечното му право; тезата на съда за недопустимост на предявения иск не нарушава ли правата му, след като е прието, че липсва предвиден в закона ред за защита на правото по чл. 717н ТЗ и от необходимостта в общия случай ипотечното право да бъде установено по съдебен ред не следва ли на по-силно основание при спор в производството по несъстоятелност за такова право да бъде предявен иск по общия ред на чл. 124 ГПК – отговорът на същите е предпоставен от преценка за правилността на обжалвания акт, извършването на каквато е възможна само при вече допуснат касационен контрол. Поради това и в съответствие с разясненията по т. 1 от Тълкувателно решение № 1 от 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС тези въпроси не могат да бъдат определени като обуславящи изхода на делото, което изключва необходимостта от обсъждане на поддържаното по отношение на тях основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Така мотивиран, Върховен касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на определение № 26 от 12.03.2016 г. по в. ч. т. д. № 42/2016 г. на Великотърновски апелативен съд, в частта, с която е потвърдено постановеното от Плевенски окръжен съд разпореждане № 79 от 19.01.2016 г. по т. д. № 2/2016 г. за връщане на подадената от [фирма], [населено място] искова молба вх. № 478/13.01.2016 г.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ подадената от [фирма], [населено място] частна касационна жалба срещу определение № 73 от 19.01.2016г. по т. д. № 2/2016 г. за отхвърляне на молба вх. № 491/13.01.2016 г. за обезпечаване на предявените с нея искове по чл. 124, ал. 1 ГПК и чл. 59 ЗЗД.
В частта, с която частната касационна жалба се оставя без разглеждане, настоящото определение може да се обжалва с частна жалба пред друг тричленен състав на ВКС в едноседмичен срок от връчване на препис на страната. В останалата му част определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: