О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 311
[населено място], 08.05.2015 г.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Търговска колегия, Първо отделение в закрито заседание на шестнадесети април през две хиляди и петнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИАНА КОСТОВА
КОСТАДИНКА НЕДКОВА
след като разгледа, докладваното от съдията Костова т.д. № 2501/2014 г. по описа на съда, приема за установено следното:
Производството е по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], със седалище и адрес на управление в [населено място], представлявано от С. С. и адв. Н. Т. срещу решение № 607 от 1.04.2014г., постановено по т.дело № 3697/2013г. на Софийския апелативен съд. Касаторът не е доволен от решението на САС и иска обезсилването му, респ. отмяната му на основанията по чл.281, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Според касатора спорът между страните трябва да се реши по Договор за прихващане и прекратяване от 29.10.2010г. Процесните фактури не са и не могат да бъдат разглеждане като признание на вземането по смисъла на ЗЗД, защото те не са резултат на свободната воля на един длъжник, а са в изпълнение на задължение на един административен субект.
В представеното изложение на основанията по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване касаторът формулира следните въпроси: 1. Последващото осчетоводяване на фактури по опростени задължения с писмен договор следва ли да се счита за пораждане на задължение за плащане след опрощаването ? По този се поддържа противоречие с решение №78 по т.дело № 605/2010г. на ВКС, ТК, допълнителен критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК и определение №774 по т.дело № 1562/2013г. на ВКС, постановено по реда на чл.288 ГПК
2. Следва ли да се счита осчетоводяването на материалния носител/ фактурата/ на опростеното задължение и с оглед на плащането на ДДС и данък печалба, че води до задължение за плащане след като има опрощаване? По този въпрос се поддържа противоречие с константна практика на ВКС, без да е посочено конкретно решение. 3. Фактурите издадени по процесния договор, но след като същия е прекратен с друг последващ договор за опрощаване на задължението по първия договор, дали фактурите като материален носител по силата на ЗСч. И ЗДДС не следва да се включат в сумата определена в споразумението за опрощаване?. По този въпрос касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие със задължителна съдебна практика по чл.20 ЗЗД – решение №38 по т.дело № 63/2012г., потвърдено с решение на БАС и определение на ВКС, ТК № 97 по т.дело № 3039/2013г.
В отговор на касационната жалба ответникът [фирма] счита, че касаторът не обосновава селективните критерии по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване, по подробно изложени в отговора аргументи. Прави се искане за присъждане на разноски за касационната инстанция.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение за да се произнесе, взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена от надлежна страна в процеса, в преклузивния срок по чл.283 ГПК, поради което е процесуално допустима.
Поддържаното основание за нищожност и недопустимост на въззивното решение по чл.281, т.1 и т.2 ГПК не е аргументирано от касатора. Решението на САС не е нищожно. То е постановено в писмена форма, от надлежен състав на САС в рамките на възложената му от закона компетентност. При служебната проверка настоящият състав не констатира данни за евентуална недопустимост на въззивното решение. Съдът се е произнесъл по предявения иск, с което не е нарушено диспозитивното начало в гражданския процес.
Според чл.280, ал.1 ГПК подлежат на касационно обжалване решенията на въззивните съдилища, в които съдът се е произнесъл по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е решен в противоречие с практиката на ВКС, решаван противоречиво от съдилищата, от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. Предпоставка за допустимост на касационното обжалване е наличието на разрешен от въззивния съд правен въпрос от материалното и процесуално право. От това следва, че релевантността на поставения от касатора въпрос се ограничава до правните изводи на съда по същество досежно съобразяването им с практиката и закона, и не обхваща и преценката на приетата по делото за установена фактическа обстановка.
С обжалваното решение САС е потвърдил решението на СГС от 7.05.2013г., постановено по т.дело № 2247/2011г., с което е уважен иск на [фирма] срещу [фирма] на основание чл. 79, ал. 1 от ЗЗД, за сумата 76 785.58 лева с ДДС – главница по Договор от 01.09.2005 г. за продажбите, маркетинга и операциите, относно входящите и изходящите пратки, представляваща остатък от неплатено възнаграждение след извършено прихващане за извършените от първото дружество международни куриерски услуги на предадени му от касатора пратки за месец октомври 2010 г., ведно със законна лихва върху главницата, считано от 10.06.2011 г. – датата на предявяване на иска до окончателното й изплащане. Със същото решение е уважен иска по чл. 86, ал. 1 от ЗЗД за сумата 1 588.46 лева, представляваща лихва за забава върху главницата от 76 785.58 лева за периода от 21.03.2011 г. до 10.06.2011 г., както и сумата 6 234.96 лева, на основание чл. 78, ал. 1 от ГПК – разноски.
За наличието на валидно възникнало между страните облигационно правоотношение по договор от 1.09.2005г., въззивният съд е препратил на основание чл. 272 от ГПК към мотивите на СГС.
За неоснователни са приети оплакванията на въззивника – касатор, че съдът неправилно е уважил предявения иск по чл. 79, ал. 1 от ЗЗД. САС е обсъдил отделните клаузи на двустранно подписания на 29.10.2010г. Договор за прихващане и прекратяване от на договора от 1.09.2005г. за уреждане на претенциите помежду им към датата на сключване на споразумението, като е приел, че договорът не съдържа рекапитулация с подробна индивидуализация по основание, размер и падеж на вземането на ищеца към ответника за сумата от 399 866.40 лв.., погасяването на което е поето от трето лице в полза на длъжника. САС е приел за установено чрез заключенията на ССЕ, че въззивникът – ответник в първоинстанционното производство, е осчетоводил фактури с номера № № 481 и 482 и двете издадени на 31.10.2010 г., които се отнасят за услуги, извършени през месец октомври 2010 г. Осчетоводяването на фактурите, и то без каквото и да било възражение от страна на ответната фирма, представлява извънсъдебно признание за дължимостта на сумите по приетите фактури. Още по-вече че осчетоводяването на тези фактури е довело и до благоприятни последици за ответника, тъй като същият е ползвал данъчния кредит по тези фактури. В случая и двете дружества са издали едно на друго фактури, след сключването на споразумението, за услуги, извършени преди датата на подписването на това споразумение. При това положение, счита САС, фактурите, следващи сключеното между страните прекратително споразумение, не следва да се считат включени в сумата, определена в споразумението. Фактурите, издадени от ищеца с номера №№ 481 и 482 от 31.10.2010 г., са на обща стойност 130 205,35 лева, като същите са били прихванати със сумите, по издадени от ответника три фактури с дата 29.10.2010 г. и една от 11.11.2010 г. на обща стойност 53 430.78 лв. След извършеното прихващане е останало задължение на ответника към ищеца в размер на претендираната с исковата молба сума.
Поради съвпадението на изводите с тези на първоинстанционния съд САС е потвърдил решението на СГС в обжалваната част.
По основанията за допустимост на касационното обжалване по чл.280, ал.1 ГПК:
Доводи, че подписаното от страните споразумение е договор за опрощаване на задължения не са правени във въззивната жалба. Опрощаването е уредено в чл.108 ЗЗД и представлява договор между кредитора и длъжника, с който кредиторът се отказва от вземането си. Изложени са оплаквания, че първоинстанционния съд не е съобразил разпоредби на текстове на Закона за счетоводството и ЗДДС за воденето на документо – оборота по двата закона от регистрираните по ЗДДС данъчно задължени лица и отразяването на стопанските операции, за спазване на счетоводния принцип за текущо начисляване, а не и поради тяхната дължимост за плащане. По тези оплаквания въззивният съд не се е произнесъл с решението си. След оценка на доказателствата по делото, САС не е направил извод, че договорът от 29.10.2010г. е договор за опрощаване, като способ за погасяване на облигационно отношение по смисъла на чл.108 ЗЗД. Следователно първите два въпроса не са обуславящи изводите на съда за изхода на делото, поради което не обосновават общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК. По първия въпрос касаторът не обосновава и допълнителния критерий по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК. Така поставения въпрос не е решен в противоречие са решение №78. Липсва обективен идентитет между делата – решение №78 касае правните характеристики на института на опрощаването по чл.108 ЗЗД, като средство и начин на погасяване на задължение, като същото не третира въпросите относно осчетоводяването на счетоводни документи, касаещи задълженията, какъвто е поставения от касатора въпрос. Определение № 774 не е представено с касационната жалба. Независимо от това, съгласно т.1 на ТР №2/2011г. на ОСГТК на ВКС определенията по чл.288 ГПК, с които ВКС се произнася по допустимостта на касационното обжалване, не формират съдебна практика, доколкото определението няма правната характеристика на съдебен акт, с който ВКС се произнася по съществото на касационната жалба, аргументирано с дейността на отделния състав на ВКС във фазата на селектиране на касационната жалба, която не е нито тълкувателна, нито решаваща, а специфична правораздавателна дейност.
По втория въпрос касаторът се позовава на „ноторно” известна съдебна практика осчетоводяването на фактурата само по себе си е ли е достатъчно основание за плащане, но не и на съдебна практика по въпроса подлежи ли на осчетоводяване и как следва да бъде осчетоводено едно опростено задължение по ЗСч и ЗДДС, каквато на настоящия състав не е известна, поради което следва да се приеме, че касаторът не обосновава допълнителен критерий по т.1 и т.2 на чл. 280, ал.1 ГПК, задължителен при селектиране на касационната жалба.
Въпрос 3. Фактурите издадени по процесния договор, но след като същия е прекратен с друг последващ договор за опрощаване на задължението по първия договор, дали те като материален носител по силата на ЗСч. и ЗДДС не следва да се включат в сумата определена в споразумението за опрощаване? По този въпрос касаторът поддържа, че съдът се е произнесъл в противоречие със задължителна съдебна практика по чл.20 ЗЗД, както и на влязло в сила решение №38 по т.дело № 63/2012г., потвърдено с решение на БАС и определение на ВКС, ТК № 97 по т.дело № 3039/2013г. Като поставя правния въпрос, от касаторът не разяснено в какъв аспект тълкуването не е съобразено с чл. 20 ЗЗД. Дали издаването на фактурата е технически въпрос/ както се поддържа от касатора/ или съдържа волеизявление за дължимо вземане е въпрос на преценка на фактическия и доказателствен материал от решаващия съд и е относима единствено към конкретния спор и касае правилността на постановения съдебен акт. В тази връзка оплакванията за необоснованост и незаконосъобразност на решението са отменителни основания по смисъла на чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите, предвидени в чл. 280, ал. 1 ГПК. Съгласно мотивите към т. 1 на ТР № 1/19.II.2010 г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Не е налице и допълнителния критерий по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, доколкото решението е постановено при други факти. От мотивите на цитираното от касатора съдебно решение №38 по т.дело №63/2012г. на Сливенския окръжен съд е видно, че между страните по делото е подписано споразумение за опрощаване на задължения по конкретно посочени в него фактури.
В заключение, липсват предпоставките на закона за касационно обжалване на въззивното решение на САС по чл.280, ал.1 ГПК. С оглед изхода на касационното обжалване на ответника ще следва да се присъдят документираните разноски за адвокатско възнаграждение в размер на 2800 лв.
Водим от горното, Върховният касационен съд, Търговска колегия, първо отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 607/1.04. 2014г., постановено по в.т. дело № 3697/2013 г. на Софийския апелативен съд.
ОСЪЖДА „С. Л.” О. да заплати на [фирма] разноски – адвокатско възнаграждение 2800 лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: