3
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№312
София, 11.05.2015година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на шестнадесети март две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ:ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ:БОЯН БАЛЕВСКИ
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 2066/14 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма]- [населено място] против решение №304 от 31.01.2014 г. по т.д. №1736/2013 г. на Софийски апелативен съд .
Ответникът по касация – [фирма]- [населено място], чрез пълномощника си адв. Ж. Н. е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.Претендира разноски.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е възпроизвел текста на чл.280, ал.1, т.1 и 3 ГПК. Поставил е въпроса – „ За началния момент на петгодишната погасителна давност при неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД или от кога започва да тече тази погасителна давност”. Страната е направила извод, че по този въпрос, който бил от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото, САС в обжалваното решение се е произнесъл в противоречие със задължителна практика на ВКС, в каквато връзка са изброени актове на ВС и ВКС. Страната е обобщила тази практика, като е поддържала, че съгласно изброените актове погасителна давност започва да тече момента на получаване на престацията, която касаторът разбира като предаване на помещението на собственика, с оглед изтичане срока на наемния договор. Накратко е изразено несъгласие с изводите на съда, във връзка с изложеното разбиране, че според страната, липсвала логика да се претендира стойността на ремонтите и подобрения при наличие на действащ договор за наем.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.
Поставеният от него въпрос е релевантен, като свързан с решаващите изводи на въззивния съд, обусловили постановеният обжалван резултат.Или налице е общото основание по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК. Страната, обаче не обосновава допълнителен критерий за допускане на касационно обжалване. Цитираната задължителна практика в по-голямата си част е относима към основанието, тъй като третира въпросите относно правата на държателя във връзка с извършените от него подобрения в имота, който той държи. Но тази практика не подкрепя разбирането на касатора за мотивиран с нея различен от приетия от съда, начален момент на погасителната давност по отношение на претенцията за подобрения от държателя, а и страната не е посочила конкретно в какво се състои противоречието. Изброяването й, само по себе си не установява основателност на искането за допускане на касационно обжалване, без да бъдат наведени доводи относно наличие на поддържаното основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.Още повече,че цитираната задължителна практика, съобразена и от решаващият съд не е в подкрепа на изложеното от касатора оплакване за неправилност на решението. С ТР ОСГК на ВКС № 85/68г. изрично е указано, че държателят / какъвто безспорно е наемателя на недвижим имот/не може да се ползва от разпоредбите на чл. 71 и чл.72 ЗС, като неговите отношения със собственика на имота се уреждат от договора между тях, а ако не са застъпени от договора се уреждат по правилата на неоснователното обогатяване или гестията. ППВС № 6/74г. разяснява, че погасителната давност за вземане на владелеца, извършил подобрения в чужд имот започна да тече от момента на промяната на владението в държане, респективно от смущаване на владението т.е. от него се извежда и принципа за изискуемост на вземането за подобрения от момента на извършването им от държателя, поради това, че той винаги държи вещта не за себе си, а за собственика. Т.е. и двата акта на ВС, обективиращи задължителна практика са изцяло в съответствие с приетото от въззивния съд по отношение на началния момент на срока за преценка на погасителната давност. Или въззивният съд е разрешил поставения правен въпрос изцяло съобразявайки се с цитираната от страната задължителна практика. Посоченото сред изброените ППВС №1/79г. не приема нищо различно спрямо горните изводи, направени именно във връзка с подобренията в чужд имот. Цитираната практика – решение № 571/08г. и 120/09г. на ВКС,ТК не разрешава поставения от страната въпрос, а формира задължителна практика по други въпроси, поради което е и ирелевантна спрямо доводите по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Още повече, че с решение №912 от 02.02.2010г. по гр.д. 4713/08г. на ВКС, ІV г.о./ постановено по чл.290 ГПК/ се разрешава именно поставеният от касатора въпрос, като е прието, че погасителна давност при вземания за извършени от държател в чужд имот подобрения, започва да тече от момента на извършването им. Следователно, посочената от страната практика не само не е в противоречие с решението на въззивния съд, но и същият е съобразил изводите си изцяло с нея.
Наличието на задължителна практика по поставения въпрос изключва приложението на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение. На основание чл.78, ал.3 ГПК, на ответника по касация следа да бъдат присъдени направените по делото разноски в размер на 500лв.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №304 от 31.01.2014 г. по т.д. №1736/2013 г. на Софийски апелативен съд .
ОСЪЖДА [фирма]- [населено място] да заплати на [фирма]- [населено място], направените пред настоящата инстация разноски в размер на 500лв.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: