6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 312
гр. София, 22.04.2016 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на десети ноември през две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева т.д. № 3611 по описа за 2014г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма], [населено място] срещу решение № 496 от 23.07.2014г. по в.гр.д. № 1144/2013г. на Пловдивски апелативен съд, 3 състав, с което след отмяна на решение № 1226 от 03.07.2013г. по т.д. № 3788/2012г. на Пловдивски окръжен съд са отхвърлени предявените от касатора [фирма] против Д. П. С., [населено място] искове за заплащане общо на сума 56 700 лева, дължима на основание чл.15, ал.4 от договор за продажба на бъдеща реколта, сключен на 27.04.2012г., от която сума 37 800 лева представляват авансово платени и 18 900 лева, представляват неустойка в размер на 50% върху платения аванс, както и [фирма] е осъдено да заплати на Д. П. С. разноски в размер на 2 734 лева.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно, тъй като е необосновано и постановено в противоречие с материалния закон. Поддържа, че в хода на делото е доказал основателността на предявения иск, като чрез ангажираните гласни доказателства е доказано по безспорен и категоричен начин, че купувачът [фирма] е осигурил превоз за количествата, които продавачът му е предал, и е имал готовност да осигури и за останалите количества, дължими по договора – 44,64 тона. С оглед на това счита, че въззивният съд неправилно не е приел показанията на свидетелите П. и П., основавайки извода си на житейската логика. Твърди, че по делото не е спорен фактът, че ответникът– продавач е имал възможност да изпълни, но счита, че това не означава, че е изпълнил договора и е предал цялото количество, дължимо по договора. Поддържа, че ответникът не е ангажирал доказателства, че е престирал по-голямо количество пшеница от предаденото, като поддържа, че твърденията във въззивната жалба, че осигурените от купувача пътни превозни средства са били претоварени, е невярно. Счита за неправилен извода на въззивния съд, че частичното неизпълнение на задълженията по договора не е по вина на ответника, а поради бездействието на ищеца-купувач, като поддържа, че съгласно чл.95 ЗЗД и трайната съдебна практика, за да изпадне в забава, кредиторът трябва да бъде поканен да приеме изпълнението и същото да му бъде предложено. Позовава се на чл.320 ТЗ и твърди, че продавачът е следвало да извести купувача 5 дни предварително, че ще му предаде разликата от оставащата стока и в какви срокове. Поддържа, че дори и кредиторът да е бил в забава, това не освобождава длъжника от задължението да изпълни остатъка от задължението си. Твърди, че обжалваното решение е необосновано и липсват правни мотиви, тъй като няма нито една цитирана нормативна разпоредба. Счита още, че въззивният съд е допуснал съществено процесуално нарушение, като не е извършил отново разпределение на доказателствената тежест, а е отхвърлил изцяло иска. В изложението си по чл.284, ал.3 ГПК поддържа наличието на основанието по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, тъй въззивният съд е разрешил в противоречие с практиката на ВКС следните материалноправни и процесуалноправни въпроси:
1. Налице ли е забава на кредитора, без да е налице покана за изпълнение от страна на длъжника или предложено изпълнение от негова страна – противоречие с решение № 749 от 28.09.2001г. по гр.д. № 130/2001г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 15 от 04.05.2011г. по гр.д. № 1575/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о. и решение № 156 от 01.03.1985г. по гр.д. № 1121/84г. на ВКС, II г.о.;
2. Освобождава ли се от отговорност за забава длъжникът при забава на кредитора;
3. Как следва да се тълкува договорът при непълнота в него относно продължаване на срока на договора или срока за изпълнение на престациите след посочения в договора срок – противоречие с решение № 170 от 15.10.2013г. по т.д. № 595/2012г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 81 от 07.07.2009г. по т.д. № 761/2008г. на ВКС, ТК, I т.о., решение № 89 от 17.07.2009г. по т.д. № 523/2008г. на ВКС, ТК, II т.о., решение № 546 от 23.07.2010г. по гр.д. № 856/2010г. на ВКС, ГК, IV г.о., решение № 157 от 30.10.2012г. по т.д. № 696/2011г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 10 от 07.09.2010г. по т.д. № 241/2009г. на ВКС, ТК, II т.о.;
4. Може ли въззивният съд да отхвърли като житейски нелогични и неправдоподобни свидетелски показания, без преки впечатления при даването им и при положение, че същите са кредитирани от първата съдебна инстанция, пред която са събрани, както и без свидетелските показания да противоречат на събраните по делото писмени доказателства– противоречие с решение № 176 от 28.05.2011г. по гр.д. № 259/2010г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 195 от 30.03.2009г. по гр.д .№ 6291/2007г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 115 от 30.04.2013г. по т.д. № 805/2011г. на ВКС, ТК, II т.о.;
5. Може ли въззивният съд да не излага правни мотиви в решението си, а да го мотивира с житейска логика – противоречие с решение № 212 от 01.02.2012г. по т.д.№ 1106/2010г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 216 от 04.01.2011г. по т.д. № 87/2010г. на ВКС, ТК, II т.о.;
6. Следва ли въззивният съд да разпредели наново доказателствената тежест, ако счете, че определени факти не са доказани поради неправилното им определяне в доклада по чл.146 ГПК – противоречие с ТР № 1 от 09.12.2013г. на ОСГТК.
Поддържа наличие на основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК и по материалноправния въпрос: „Налице ли е забава на кредитора, без да е налице покана за изпълнение от страна на длъжника или предложено изпълнение от негова страна по смисъла на чл.320 ТЗ?“, като се позовава на решение № 187 от 16.07.2008г. на по т.д. № 301/2008г. на ВтАС, ГК, решение № 714 от 04.05.2012г. по т.д. № 1058/2011г. на Варненски ОС, решение № 308 от 23.03.2011г. по т.д. № 938/2010г. на СГС.
Ответникът по касация Д. П. С., [населено място], представляван от адв.Б., оспорва касационната жалба. Счита, че не са налице основанията по чл.280, ал1, т.1-т.3 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Поддържа, че посочените в изложението решения на ВКС, с които се обосновава наличие на основанието на чл.280, ал.1, т.1 ГПК поради произнасяне на въззивния съд в противоречие с тях по формулираните първи три материалноправни въпроси, са постановени при различна фактическа обстановка, с различни доказателства, касаят различни правни хипотези и в тях не се прави разграничение между търсима и носима престация. С оглед на това счита, че тези актове са неотносими към предмета на настоящия правен спор. Твърди, че четвъртият правен въпрос е подвеждащ с оглед мотивите на обжалваното въззивно решение и не е обуславящ изхода на спора, тъй като решаващият съд е обсъдил всички събрани по делото доказателства и е изложил своите съображения за приетата фактическа обстановка и следователно не е налице противоречие със сочените решения на ВКС. Поддържа, че петият въпрос е некоректно зададен с оглед мотивите на обжалваното въззивно решение, тъй като въззивният съд е извършил самостоятелен анализ на всички доказателства по делото, сочени от страните като относими към защитните им тези, обсъдил е поддържаните във връзка с тях доводи и възражения и, след като е изградил свои собствени фактически и правни констатации, е дал самостоятелно разрешение на правния спор, с който е сезиран. Във връзка с формулирания шести процесуалноправен въпрос поддържа, че в случая не е налице нито една от изброените в т.2 на ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 4/2012г. на ОСГТК на ВКС хипотези, при които въззивният съд дава указания относно разпределението на доказателствената тежест. Поддържа, че не е налице и основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, тъй като касаторът не е представил доказателства за наличието на влезли в сила съдебни актове, в които са формирани противоречиви изводи по въпроса, имащ значение за възприетия краен резултат по спора в обжалваното въззивно решение. Излага подробни съображения за неоснователност на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
За да постанови решението си, въззивният съд е приел за установено, че на 27.04.2012г. страните са сключили договор за покупко-продажба на пшеница от бъдеща реколта, по силата на който ответникът Д. П. С. като продавач е следвало да продаде на ищеца [фирма] в качеството му на купувач 150 тона пшеница реколта 2012г. по цена 300 лева за тон без ДДС, платима на две вноски: първата – в десет дневен срок от подписване на договора, и втората – в десетдневен срок от подписване на приемо-предавателен протокол за предаване на цялото количество пшеница, крайният срок за което според договора е 10.08.2012г. Приел е за безспорно и установено от събраните доказателства, че на 16.05.2012г. ищецът е превел на ответника сумата 37 800 лева, за което на 17.05.2011г. последният е издал фактура, осчетоводена и от двете страни. Въззивният съд е приел за безспорно между страните и обстоятелството, че на 19.07.2012г. ищецът е изпратил три товарни автомобила, наети от спедиторска фирма, до [населено място], където се е намирал складът на продавача, в който според чл.6, ал.2 от договора е следвало да се предаде пшеницата, и в тях са били натоварени общо 105.36 тона пшеница, като освен тази доставка друга такава не е осъществена в изпълнение на договора.
Въззивният съд е извел като спорен между страните въпросът дали е налице виновно неизпълнение на престацията на продавача. В тази връзка е обсъдил показанията на разпитаните по искане на ищеца свидетели Г. П. и Б. П.. Изложил е съображения, че не следва да се кредитират показанията на първия свидетел – шофьор на един от камионите, тъй като са житейски нелогични и неправдоподобни с оглед установените по делото обстоятелства, че през цялото време до 10.08.2012г. в склада на ответника е имало около 260 тона пшеница, а след първата доставка – около 165 тона, достатъчно за изпълнение изцяло на договореното количество пшеница, както и че при товаренето на житото е присъствал представител на купувача Д. А., подписал издадената фактура и е било логично именно той да бъде уведомен за готовността на продавача за изпълнение. Обсъдил е показанията на свидетеля П., който е бил директор на „Аграрна дирекция“ в ищцовото дружество и е отговарял за доставката на суровините, според които, когато ответникът е поискал, свидетелят се е свързал със спедиторска фирма, която да превози около 100 тона пшеница от [населено място] до Б., като след извършване на превоза спедиторът го е уведомил, че ответникът няма намерение да доставя останалото количество договорена пшеница. Въззивният съд е приел, че е извън житейската логика свидетелят да получи информация за намеренията на ответника да не изпълнява задълженията си по договора от спедитора, а не от представителя на ищеца – купувач. Във връзка с показанията на този свидетел, че е уведомил продавача за готовността на изпратените камиони да направят и втори курс за деня, за да натоварят и останалото количество зърно, въззивният съд е взел предвид представените по делото пътни листове и кантарни бележки и е приел, че е било практически невъзможно в рамките на работното време камионите да превозят пшеницата от [населено място] до Б., да я разтоварят и да се върнат обратно в [населено място], за да бъдат натоварени отново. Счел е за неконкретни показанията на свидетеля П. в частта, в която е свидетелствал, че се е свързал с ответника, който му е заявил, че няма да доставя друго количество пшеница, а по-късно – след около 15-20 дни е посетил офиса на дружеството в П. за изясняване на отношенията във връзка с доставката на пшеница, като е посочил, че от показанията не може да се установи дали разговорът и срещата са били осъществени преди или след крайния срок за изпълнение на договора – 10.08.2012г.
Въз основа на обсъдените доказателства въззивният съд е достигнал до извода за недоказаност на твърдението на ищеца, че ответникът е отказал изпълнението на договора за доставката на цялото количество пшеница. Изложил е съображения, че доколкото престацията на ответника е търсима от страна на ищеца, инициативата за изпълнение на договора лежи върху него като купувач на стоката, а няма доказателства освен изпратените три камиона, да са предприети други фактически действия за извозване на пшеницата от склада на продавача, като не е доказано твърдението на ищеца, че изпратените три броя камиони на 19.07.2012г. са били в състояние да натоварят цялото количество от 150 тона пшеница /не е установена нито тяхната товароемкост, нито товароносимост/. Приел е, че изпратените на 19.09.2012г. два камиона не променят този извод, тъй като това е сторено след крайния срок за изпълнение на престациите, а няма споразумение за продължаване на срока. С оглед на това е заключил, че частичното неизпълнение на задълженията по договора не е по вина на ответника, а поради бездействието на ищеца – купувач и поради това не се е задействала клаузата на чл.15, ал.4 от договора, според която при частично неизпълнение по вина на продавача, той дължи връщане на авансово платената цена и 50% от нея като неустойка.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Първият формулиран от касатора материалноправен въпрос отнасящ се до преценката, дали е налице забава на кредитора, когато не е изпратена покана за приемане на изпълнение от страна на длъжника или предложено изпълнение от негова страна, е разрешен съобразно установените по делото факти след обсъждане на събраните доказателства. Въззивният съд е приел за установено по делото, че през цялото време до изтичане на срока за изпълнение в склада на продавача е имало количество пшеница, достатъчно за пълно изпълнение на договора, счел е за недоказано твърдението на ищеца, че изпратените от него три броя камиони са били в състояние да натоварят цялото договорено количество от 150 тона пшеница, взел е предвид, че няма и доказателства в срока за изпълнение на договора купувачът да е предприел и други фактически действия за извозване на пшеницата от склада на продавача. В този смисъл не е налице произнасяне на въззивния съд в противоречие с представените от касатора решения, които са постановени при различна фактическа обстановка и в които не се съдържа произнасяне по поставения въпрос. В решение № 749 от 28.09.2001г. по гр.д. № 130/2001г. на ВКС, ГК, II г.о. е разгледан иск за разваляне на договор за прехвърляне на недвижим имот срещу издръжка и гледане и е прието, че кредиторът не изпада в забава при всяко неприемане или несъдействие, а само при неоправдано неприемане или несъдействие, а ако правомерно отказва приемане или съдействие, той не изпада в забава. В решение № 15 от 04.05.2011г. по гр.д. № 1575/2009г. на ВКС, ГК, IV г.о. е разгледан иск за разваляне на договор за покупко-продажба на недвижим имот поради неплащане на договорената цена и във връзка с формулирания от касатора въпрос е прието, че когато длъжникът предлага изпълнение, а кредиторът неоправдано не приеме предложеното му, той изпада в забава. В настоящия случай не е излагано твърдение от купувача, че правомерно е отказал да приеме предложено му изпълнение от продавача и въззивният съд не се е произнасял по този въпрос. В решение № 156 от 01.03.1985г. по гр.д. № 1121/85г. на ВКС, ГК, II г.о. във връзка с приложението на чл.414, ал.2 ГПК /отм./ и предприето от съдебния изпълнител събиране от ответника на равностойността на развалените вещи, които е бил длъжен да предаде на взискателя съгласно постигната съдебна спогодба, е прието, че длъжникът по изпълнението може да се освободи от отговорност само тогава, когато забавата на кредитора е в такъв смисъл, че без неговото съдействие длъжникът не би могъл да изпълни задължението си. Въззивният съд, приемайки, че престацията на ответника по процесния договор е търсима, а не носима, не се е произнасял по този въпрос, поради което не е налице противоречие на изводите му с посоченото решение.
Формулираният в изложението втори материалноправен въпрос, дали при забава на кредитора длъжникът се освобождава от отговорност за забава, не е относим към мотивите на въззивното решение. Въззивният съд, след обсъждане на събраните доказателства и установените въз основа на тях факти, е приел, че частичното неизпълнение на договора не е по вина на ответника, поради което не са налице предпоставките на клаузата на чл.15, ал.4 от договора, според която при частично неизпълнение по вина на продавача той дължи връщане на авансово платената цена и 50% от нея като неустойка. Въззивният съд не се е произнасял по въпроса, дали длъжникът се освобождава от отговорност за забава, доколкото по делото се е поддържало наличието на виновно частично в количествено отношение неизпълнение от страна на продавача, а е обсъждал дали са налице предвидените в договора предпоставки, при които в полза на купувача възниква вземане за неустойка, предмет на предявения иск. Поради това поставеният въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК и не може да обоснове допускане на касационно обжалване.
Материалноправният въпрос, отнасящ се до тълкуването на договора във връзка с продължаване на уговорения в него срок за изпълнение, също не може да обоснове допускане на касационно обжалване, тъй като въззивният съд не се отклонил от създадената по приложението на чл.20 ЗЗД съдебна практика. Купувачът не е излагал твърдения, че между страните е било постигнато съгласие за изменение на срока за изпълнение на договора. Въззивният съд е приел, че изпратените от купувача на 19.09.2012г. два камиона не променят крайния му извод, тъй като това е сторено след изтичане на договорения срок за изпълнение на престациите, а няма споразумение за продължаване на срока. Следователно произнасянето на въззивния съд е съобразено с твърденията на страните и с конкретните факти по делото, в това число с клаузите на сключения между тях договор, а доводите на касатора за неправилното решаване на въпроса представляват оплакване по чл.281, т.3 ГПК, по което настоящият състав не може да се произнесе в стадия на селектиране на касационната жалба.
Поставеният в изложението четвърти процесуалноправен въпрос е свързан с обсъждането от въззивния съд и преценката на свидетелските показания и е обоснован с оплаквания, че съдът е игнорирал и въобще не е обсъдил част от показанията на свидетеля П. с довода, че били неконкретни, както и че въобще не е обсъждал показанията на двамата шофьори на камионите, изпратени на 19.02.2012г., тъй като са били след срока за изпълнение. В настоящия случай въззивният съд е обсъдил показанията на свидетелите П. и П. и, за да не ги кредитира в посочени от него части, се е позовал не само на нелогичност и неправдоподобност, но ги е съпоставил с установените по делото факти, че на товаренето на житото е присъствало като представител на купувача друго лице – Д. А., който е подписал и издадената същия ден фактура, както и със събраните писмени доказателства, установяващи наличието на достатъчно пшеница в склада на продавача, и данните, отразени в пътните листове на трите камиона, изпратени от продавача. Като е обсъдил гласните доказателства, съпоставяйки ги с останалите събрани по делото доказателства и съобразно това е изложил съображения защо не кредитира дадените показания по отношение на конкретни факти, достигайки до изводи, различни от тези на първоинстанционния съд, и приемайки за установени други факти, при направено в тази връзка конкретно оплакване във въззивната жалба, въззивният съд не се е отклонил от формираната постоянна съдебна практика, в това число посочените от касатора решение № 176 от 28.05.2011г. по гр.д. № 259/2010г. на ВКС, ГК, II г.о., решение № 195 от 30.03.2009г. по гр.д .№ 6291/2007г. на ВКС, ГК, I г.о., решение № 115 от 30.04.2013г. по т.д. № 805/2011г. на ВКС, ТК, II т.о.. Съгласно тази практика в решението си съдът е длъжен при преценка на гласните доказателства да посочи защо приема показанията за недостоверни и да преценява същите в съвкупност с останалите доказателства по делото, като съпостави данните за осъществяването на релевантните за спора факти, съдържащи се в показанията на всички свидетели и да изложи съображения кои факти приема за доказани. Само ако приеме, че свидетелските показания са достоверни и са основани на лични, преки и непосредствени впечатления, определени факти могат да се приемат за доказани. Ако въззивната инстанция не споделя изводите на първоинстанционния съд защо са били възприети показанията на част от свидетелите, а не на други свидетели, следва да изложи съображенията си защо следва да бъде възприето като достоверно казаното от другата група свидетели и да посочи кои други доказателства подкрепят казаното от тези свидетели. В настоящия случай не е налице и необсъждане на показанията на водачите на изпратените от купувача на 19.09.2012г. два камиона, а въззивният съд приел, че посоченото обстоятелство е без значение за извода му за възникване на отговорност на продавача, тъй като е осъществено след изтичане на срока за изпълнение на договора. Изводите на въззивния съд са резултат от извършената от него в съответствие с правомощията му на инстанция по съществото на спора конкретна преценка на фактите и доказателствата в рамките на оплакванията във въззивната жалба, а по правилността на тази преценка касационната инстанция не може да се произнесе в производството по чл.288 ГПК.
Процесуалноправният въпрос, свързан с неизлагането от въззивния съд на правни мотиви и мотивиране на решението му с житейската логика, не отговаря на фактите по делото и на съдържанието на въззивното решение, в което са изложени мотиви във връзка с доводите на страните и събраните доказателства, както и във връзка с наличието на предвидените в договора предпоставки за ангажиране на отговорността на ответника. Несъгласието на касатора с тези мотиви, обосновано с твърдението, че нямат характера на правни мотиви, представлява оплакване за неправилност на въззивното решение, а не основание за допускане на касационно обжалване.
Формулираният от касатора шести процесуалноправен въпрос се отнася до задължението на въззивния съд да разпредели доказателствената тежест, ако счете, че определени факти не са доказани поради неправилното им определяне в доклада по чл.146 ГПК. Съгласно т.2 на ТР № 1 от 09.12.2013г. по тълк.д. № 4/2012г. на ОСГТК на ВКС въззивният съд не следи служебно за допуснати от първата инстанция процесуални нарушения при докладване на делото. В случай, че въззивната жалба съдържа обосновано оплакване за допуснати от първоинстанционния съд нарушения на съдопроизводствените правила във връзка с доклада, въззивният съд дължи даване на указания до страните относно възможността да предприемат тези процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Когато въззивният съд прецени, че дадената от първоинстанционния съд квалификация е неправилна, вследствие на което на страните са били дадени неточни указания относно подлежащите на доказване факти, той следва служебно, без да е сезиран с такова оплакване, да обезпечи правилното приложение на императивна материалноправна норма, като даде указания относно подлежащите на доказване факти и необходимостта за ангажиране на съответни доказателства. В настоящия случай не е налице нито една от посочените хипотези, при които за въззивния съд възниква задължение за даване на указания относно разпределението на доказателствената тежест и подлежащите на доказване от всяка от страните факти. Поради това формулираният процесуалноправен въпрос не е обуславящ изхода на спора и не отговаря на изискването на чл.280, ал.1 ГПК.
Поставеният седми материалноправен въпрос, по отношение на който се поддържа основанието по чл.280, ал.1, т.2 ГПК, е свързан с приложението на чл.320 ТЗ и необходимостта от покана за изпълнение от страна на длъжника или предложено изпълнение от негова страна, за да е налице забава на кредитора. Този въпрос не е обусловил решаващите изводи на въззивния съд, тъй като по настоящото дело е прието за установено, че на 19.07.2012г. след искане на продавача купувачът – ищец е изпратил три товарни автомобила до [населено място], където се е намирал складът на продавача, в който според чл.6, ал.2 от договора е следвало да се предаде пшеницата, че на негов представител са били предадени 106,36 тона от договорените 150 тона пшеница, както и че количеството пшеница в склада на продавача към този момент е било достатъчно за пълно изпълнение на задълженията му по договора. Въззивният съд не е обсъждал необходимостта от допълнително уведомяване на купувача за готовността на продавача да му предаде договореното количество стока. Предвид изложеното формулираният въпрос не отговаря на общото изискване на чл.280, ал.1 ГПК, с оглед на което не следва да се обсъжда наличието на допълнителното основание на чл.280, ал.1, т.2 ГПК.
По изложените съображения настоящият състав намира, че не следва да се допуска касационен контрол на въззивното решение.
При този изход на делото на касатора не следва да се присъждат разноски за касационното производство. На ответника следва на основание чл.78, ал.3 ГПК да бъдат присъдени направените за настоящото производство разноски в размер на 1 6000 лева – заплатено адвокатско възнаграждение.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 496 от 23.07.2014г. по в.гр.д. № 1144/2013г. на Пловдивски апелативен съд, 3 състав.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на Д. П. С., ЕГН [ЕГН], [населено място] сумата 1 600 лева /хиляда и шестстотин лева/ – разноски за адвокатско възнаграждение за касационното производство.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: