5
Върховен касационен съд на Република България ТК, ІІ т.о. дело № 3996/2013 год.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№.312
гр.София, 28.05. 2014 година
В. касационен съд на Република България, Търговска колегия, ІІ отделение в закрито заседание на двадесет и втори май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ И.
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
изслуша докладваното от
председателя (съдията) ЛИДИЯ И.
търговско дело под № 3996/2013 година
Производството е по чл.288 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на В. М. Г. – лично и като законен представител на малолетната си дъщеря Ц. А. Славчева, Й. А. Славчева и С. А. С.-всички наследници на починалия при ПТП таксиметров шофьор А. С. Г., подадена чрез процесуалния им представител адвокат Хр.М. от САК срещу решението на Софийски апелативен съд № 1598/19.07.2013 год., постановено по гр.дело № 1679/2013 год. С това решение апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение на Софийски градски съд, І г.о., 5 състав № 5515/01.06.2012 год. по гр.дело № 2447/2010 год., с което са отхвърлени като неоснователни предявените от ищците-касатори срещу ЗАД [фирма], [населено място] искове по чл.226 КЗ за заплащане на обезщетение за претърпени неимуществени вреди от смъртта на техния наследодател, който е управлявал катастрофиралия автомобил, застрахован при ответника със застраховка „гражданска отговорност”. Със същото въззивно решение ищците, подали въззивната жалба, са осъдени да заплатят на застрахователя-ответник общо сумата 13 720 лева, представляваща юрисконсултско възнаграждение за защитата му пред въззивната инстанция.
В касационната жалба се правят оплаквания за неправилност на обжалваното решение поради необоснованост и допуснати нарушения на материалния закон и съдопроизводствените правила. Излагат се съображения, че наследодателят на ищците е ползувал автомобила на законно основание и в качеството си на таксиметров водач се явява застраховано лице по силата на чл.257, ал.2 КЗ. Навеждат се доводи, че пострадалият при катастрофата шофьор няма вина за настъпилата злополука и наказателното производство срещу него е било прекратено, поради което не попада в изключението предвидено в чл.268, т.1 КЗ, което се прилага само по отношение на вредите, претърпени от виновния водач на МПС, но не и когато пътната злополука е в резултат на „случайно събитие”.
В допълнително изложение към касационната жалба, без да се формулира релевантен за изхода на делото материалноправен или процесуален въпрос изрично се сочи, че се навеждат оплаквания единствено за неправилност на обжалваното решение поради несъвместимостта му с цялостната материалноправна уредба на разглежданата материя. Твърди се, че решението противоречи на съвкупния, комплексен смисъл на законодателя, заложен в текстовете на чл.223, ал.1, чл.257, ал.3 чл.268, т.1 и чл.266 /вр. с пар.27, ал.2 от ПЗР към КЗ/ от КЗ, както и по отношение на присъденото юрисконсултско възнаграждение, позовавайки се на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Ответникът по касационната жалба ЗАД [фирма], [населено място] изразява становище, че не е налице основание за допускане на касационно обжалване, а по същество направените оплаквания са неоснователни.
Върховният касационен съд, състав на второ отделение на Търговска колегия, като взе предвид изложеното в касационната жалба и провери данните по делото намира, че същата е подадена от надлежни страни срещу подлежащ на обжалване акт на въззивен съд в срока по чл.283 ГПК, но въпреки процесуалната й редовност не е налице соченото основание за допускане на касационно обжалване. Преценката се извършва с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК при спазване на указанията, дадени в ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС.
Видно от данните по делото, с обжалваното решение апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са отхвърлени предявените искове по чл.226, ал.1 КЗ от наследниците на загиналия при ПТП на 19.10.2007 год. таксиметров шофьор, който управлявайки застрахования при ответника автомобил сам е причинил злополуката като е навлязъл в лентата за насрещно движение и се е блъснал в идващия насреща автобус. По делото е прието за безспорно установено, че за процесния таксиметров автомобил, управляван от пострадалия А. Г. в качеството му на таксиметров шофьор, собственикът [фирма] е сключил задължителна застраховка „гражданска отговорност” със [фирма]. Безспорно е също, че пострадалият водач не е бил употребил алкохол. При тези фактически данни, за да отхвърли исковете по чл.226, ал.1 ЗЗД съдът е направил решаващия извод, че съгласно чл.223, ал.1 КЗ с договора за застраховка „гражданска отговорност” застрахователят се задължава да покрие отговорността на застрахования за причинените от него на трети лица имуществени и неимуществени вреди, като от кръга на третите увредени лица се изключва водачът на автомобила. В тази връзка, тъй като в случая наследодателят на ищците, като лице управлявало автомобила, за който е била сключена застраховката, не може да има качеството на трето лице по смисъла на чл.223 КЗ когато се касае за увреда, настъпила именно от управлението на този автомобил, то и неговите наследници не попадат в кръга на лицата, които могат да претендират обезщетяване за претърпените от тях вреди от застрахователя по конкретния застрахователен договор. Наведени са доводи, че с договора за застраховка гражданска отговорност на автомобилистите застрахователят се задължава да покрие гражданската отговорност на застрахованите лица за причинените от тях на трети лица вреди, свързани с притежаването и/или използуването на моторното превозно средство, а застраховани лица съгласно чл.257, ал.2 КЗ са собственикът на МПС, за което е сключен договора, както и всяко лице, което го ползува на законно основание – в случая шофьорът на таксиметровия автомобил.
Видно от съдържанието на касационната жалба и допълнителното изложение към нея касаторите не са формулирали релевантния за изхода на спора материалноправен или процесуален въпрос, обусловил решаващата воля на съда при постановяване на обжалваното решение, нито са изложени конкретни доводи, обосноваващи наличието на основания за допускане на касационно обжалване с оглед критериите предвидени в чл.280, ал.1 ГПК, като изрично е посочено, че „навежда оплаквания единствено за неправилност на решението, поради несъвместимостта му с цялостната материалноправна уредба на разглежданата материя”. Съгласно т.1 от ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС задължение на касатора е да изложи ясна и точна формулировка на правния въпрос, който е от решаващо значение за крайния изход на спора. К. съд не е длъжен да го извежда от съдържанието на жалбата. В случая посоченото изискване не е спазено. Не се допуска касационно обжалване по въпрос непосочен от касатора, освен ако се касае за нищожност или недопустимост на обжалваното решение, каквито данни в случая не са налице. Основанията за допускане на касационно обжалване са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение предвидени в чл.281, т.3 ГПК. Въпросът за правилността на фактическите изводи на въззивната инстанция и за приложението на материалния закон въз основа на тях не попада в приложното поле на чл.280, ал.1 ГПК, нито основанията за касиране могат да се квалифицират като основание за допускане на касационно обжалване.
Не е налице твърдяното основание по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, тъй като точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива или погрешна съдебна практика по поставения правен въпрос, каквито данни в случая липсват. Развитие на правото е налице, когато произнасянето по съществения правен въпрос е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, какъвто не е настоящия случай, тъй като разпоредбите на чл.226, чл.257, чл.267 КЗ са пределно ясни и по приложението им е налице постоянна практика на ВКС, обективирана в съдебни решения, постановени по реда на чл.290 ГПК.
Неоснователно се явява и оплакването по отношение присъдените в полза на ответника съдебни разноски за двете съдебни инстанции в размер на дължимото юрисконсултско възнаграждение на основание чл.78, ал.3 и ал.8 ГПК. Последователна и непротиворечива е съдебната практика по въпроса,че дори и в случаите, когато ищецът е освободен от заплащане на държавна такса, при отхвърляне на иска му той дължи на ответника направените и поискани от него съдебни разноски съразмерно с отхвърлената част от иска. Това задължение е законова последица при неблагоприятен за страната изход на делото да компенсира неиницииралата производството страна за участието й в процеса.
По изложените съображения и на основание чл.288 ГПК съставът на второ отделение на Търговската колегия на Върховния касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Софийски апелативен съд № 1598/19.07.2013 год., постановено по гр.дело № 1679/2013 год.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ:
/СЛ