О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 313
Гр.София, 19.04.2019г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на шестнадесети април през две хиляди и деветнадесета година, в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Марио Първанов
ЧЛЕНОВЕ: Илияна Папазова
Майя Русева
при участието на секретаря …….., като разгледа докладваното от съдията Русева г.д.N.4490 по описа за 2018г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на И. В. Т. срещу решение №.971/23.04.18 по г.д.№.195/18 на Софийски апелативен съд, ХІІс.-с което решение №.3331/17.10.17 по г.д.№.701/16 на СОС е обезсилено-в частта, с която са отхвърлени предявените от касатора искове с правно основание чл.49 и чл.86 ЗЗД за заплащане на: 10000лв. обезщетение за имуществени вреди, ведно със законната лихва от 21.10.11 до окончателното му изплащане, 5104лв. изтекли лихви върху него и законна лихва върху 50000лв. обезщетение за неимуществени вреди от датата на увреждането /21.10.11/ до датата на исковата молба /20.10.16/, и потвърдено – в частта, с която е отхвърлен искът по чл.49 ЗЗД за сумата 50000лв. обезщетение за неимуществени вреди.
Ответната страна [община] оспорва жалбата; претендира разноски.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 ГПК, от процесуално легитимирано за това лице, срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение и е процесуално допустима.
За да се произнесе относно наличието на предпоставките по чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС съобрази следното:
С обжалваното решение въззивният съд е приел, че първоинстанционното такова е недопустимо в частта по иска за имуществени вреди и лихви върху тях – тъй като е постановено след десезиране с тези претенции /след като производството по тях е било прекратено поради оттегляне на исковете/, а в частта за законна лихва върху претенцията за неимуществени вреди – тъй като в исковата молба тя е била претендирана като абсолютен размер. Произнасяйки се по иска за неимуществени вреди е изходил от безспорните между страните факти, че майката на ищцата е починала вследствие на ПТП, причинено виновно от водач на лек автомобил при предприето от нея /за да отиде до свой имот в [населено място], м.“Ч.б./ пресичане на Главен път І-8 в района на 40-ти километър, землището на [населено място]. Във връзка със спорния въпрос има ли съпричиняване от страна на общината поради неосигуряване на нормални условия на участващите в движението пешеходци да пресекат Главен път І-8 в района на 40-ти километър, землището на [населено място], е прието, че твърдяното противоправно бездействие не е налице. Съдът е посочил, че ищцата се е позовала на разпоредбата на чл.30 ал.4 ЗДП-предвиждаща, че изграждането, ремонтът и поддържането на подземните съоръжения, тротоарите, велосипедните алеи, паркингите, пешеходните подлези, осветлението и крайпътното озеленяване по републиканските пътища в границите на урбанизираните територии се организират от съответните общини – но по делото не е установено процесният участък от пътя да попада в урбанизирана територия. Съгласно разпоредбата на чл.7 ЗУТ териториите в страната са урбанизирани /населени места и селищни образувания/, земеделски територии, горски територии, защитени територии, нарушени територии за възстановяване, територии, заети от води и водни обекти, и територии на транспорта, а в пар.5 т.6 ДЛ на ЗУТ е предвидено, че територия на населено място е селищната територия, обхваната от границите му, определени с устройствен план, без да се включва землището /строителните граници на населеното място се определят със застроителен и регулационен план, подробен устройствен план или околовръстен полигон/. От друга страна от заключението на техническата експертиза се установява, че територията, в която попада имота „Черна бара“, няма одобрен застроителен и регулационен план и подробен устройствен план, с които да бъдат определени границите на населеното място, но има одобрен околовръстен полигон – от който е видно, че участъкът на Главен път І-8 около 40-ти километър не попада в границите на населеното място и не е урбанизирана територия в тези граници /между пътя и местността са разположени земеделски земи/. Този извод се потвърждава и от представеното по делото писмо на МРРБ Агенция Републиканска пътна мрежа, съгласно което път І-8 е част от републиканската пътна мрежа, съставлява изключителна държавна собственост и се управлява от АПИ. При тези обстоятелства съдът е приел, че за [община] не е съществувало задължение да създаде необходимите условия, за да могат участвалите в движението пешеходци да пресекат безопасно Главен път І-8 около 40-ти километър – и следователно не е налице нейно противоправно бездействие.
Съгласно чл.280 ГПК въззивното решение подлежи на касационно обжалване, ако са налице предпоставките на разпоредбата за всеки отделен случай. Касаторът се позовава на основанието на чл.280 ал.1 т.3 и т.1 ГПК, чл.280 ал.2 пр.2 и чл.280 ал.2 пр.3 ГПК. Извежда следните въпроси, които твърди, че са от значение за точното приложение на закона и развитието на правото /№.1-№.2/ и са разрешени в противоречие с практиката на ВКС и ВАС /№.3/ /Тълкувателно постановление №.1/29.09.16 на ВКС и ВАС по тълк.д.№.1/15 ОСГТК и ОСС на Първа и Втора колегия на ВАС, реш.№.53/ 23.03.18 по г.д.№.864/17, ІV ГО: 1.“Задължена ли е общината да осигури условия за безопасен достъп до градски транспорт и за безопасно придвижване по пътищата на нейната територия и в случаите, в които единственият път за пешеходци от населеното място до спирката на градския транспорт преминава през участък от Главен път І-8, който не попада в строителните граници на населеното място?“; 2.“Фактът, че пострадалата е преминала през местност, която не попада в строителните граници на населеното място, освобождава ли общината от задължението да осигури безопасен достъп до градския транспорт и безопасно придвижване по пътищата, при положение, че това е единствения път, по който пострадалата е можела да отиде до имота си, който се намира в строителните граници на населеното място?“; 3. „Подведомствено ли е делото на Административен съд София област по предявен иск за вреди, причинени от бездействие на общинска администрация при или по повод изпълнение на административна дейност?“. Сочи и, че решение е недопустимо поради неправилно определяне на правната квалификация /по чл.49 ЗЗД вместо по чл.1 ал.1 ЗОДОВ/ и на реда, по който следва да бъде разгледано /от граждански, а не от административен съд/ /ТП 1/29.09.16 на ВКС и ВАС по тълк.д.№.1/15, реш.№.53/23.03.18 по г.д.№.864/17, ІV ГО/, и очевидно неправилно, тъй като безспорно е налице незаконосъобразно бездействие да се изгради подходяща инфраструктура и се осигури техническа възможност за безопасно преминаване от пешеходците на процесния участък.
Настоящият състав намира, че предпоставките на чл.280 ГПК за допускане на касационно обжалване не са налице.
Първите два въпроса не представляват правни въпроси по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК. Съгласно разясненията, дадени с Съгласно дадените с т.1 на ТР №.1/2009г. от 19.02.2010г. на ОСГТК на ВКС, материалноправен или процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК е този, който е включен в предмета на спора, обусловил е правната воля на съда, обективирана в решението му, и поради това е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. Формулираните от касатора въпроси не са общи и абстрактни, каквито визира чл.280 ал.1 ГПК, а конкретни въпроси по делото, свързани с фактите и обстоятелствата на случая, чийто отговор може да се даде след анализ на доказателствата, при решаване на спора по същество, с акта по същество /решението/ – а не в настоящата фаза по селекция на касационните жалби по критериите на чл.280 ГПК. Отделно от изложеното, те не са били предмет на обсъждане от въззивната инстанция и тя не е излагала изрични мотиви в тази връзка-поради което и са неотносими към решаващата й воля /формирана във връзка с изследването на въпроса попада ли процесния участък от пътя в рамките на урбанизирана територия – предвид нормативно установеното задължение на общините по чл.30 ал.4 ЗДП, което касае само урбанизираните територии/.
Във връзка с третия въпрос въззивният съд, приемайки, че искът е с правна квалификация чл.49 ЗЗД и че спорът е подсъден на граждански съд – а не на административен по реда на чл.1 ал.1 ЗОДОВ, не е процедирал в отклонение от цитираната практика, респективно не е постановил недопустимо решение. Съгласно същата законодателят допуска възможност по реда на АПК административните съдилища да разглеждат гражданските последици от незаконен акт, действие или бездействие на административен орган или на длъжностно лице, включително и от незаконно принудително изпълнение на административен акт /предвид разпоредбата на чл.1 ЗОДОВ/, правилата за отговорността за вреди по ЗОДОВ са специални по отношение на общите правила на ЗЗД и разграничителният критерий за приложимия правен ред е основният характер на дейността на органа, от чиито актове, действия или бездействия са причинени вредите; административните съдилища са компетентни, когато вредите са причинени при или по повод изпълнение на административна дейност-т.е. тогава, когато отговорността е резултат от незаконосъобразно осъществяване на публични функции /задълженията, които законите възлагат на административните органи, са свързани с издаване на индивидуални, общи и нормативни административни актове чрез упражняване на правоприлагаща и нормотворческа дейност, и с налагане на административни наказания/; съдебен акт, постановен от съд, който не е компетентен по правилата на подведомствеността, разпределяща делата между гражданските и административните съдилища, е недопустим. В случая с исковата молба се претендират вреди от неизпълнение на вменено в тежест на общината задължение „да осигури безопасен начин на придвижване на територията на общината“, „да изгради подходяща транспортна техническа инфраструктура и да осигури техническа възможност за безопасно преминаване на пешеходци на Главен път Е-8, района на 40-ти километър, землището на [населено място],[жк]“ – и, предвид естеството му и посоченото по-горе, е видно, че не се касае за незаконосъобразни административни актове или приравнените им действия или бездействия на административен орган, респективно за административни услуги със съответните им характеристики. При това положение правилно претенцията е била квалифицирана като такава по чл.49 ЗЗД и разгледана от граждански съдилища по реда на ГПК. Актовете им не са постановени в нарушение на правилата за подведомственост и следователно не са недопустими, респективно не е налице твърдяното отклонение от задължителната практика на ВКС по чл.280 ал.1 т.1 ГПК и основанието на чл.280 ал.2 пр.2 ГПК.
Доколкото е релевирано оплакване за очевидна неправилност, атакуваният акт не е постановен нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необоснован с оглед правилата на формалната логика – и следователно не може да се приеме, че се касае за очевидна неправилност. Само за пълнота следва да се посочи, че когато се претендира обезщетение за непозволено увреждане и се твърди противоправно поведение, изразяващо се в непредприемане на действия по обезопасяване на преминаване по път, пасивно материалноправно легитимиран ответник по иска е лицето, в чиято тежест е възложено това задължение. Съдът въз основа на събраните доказателства е формирал извод, че ответникът не е имал такова задължение – доколкото не се касае за урбанизирана територия – като единствено във властта на ищеца с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес е да определи срещу кого да предяви иска си, респективно да конституира като ответник по спора лице, което е надлежно пасивно материалноправно легитимирано /т.е. което е носител на съответното задължение и спрямо което фактическият състав на чл.49 ЗЗД би бил налице/.
С оглед всичко изложено по-горе, касационно обжалване на въззивното решение не следва да се допуска. На ответната страна разноски за касационното производство не се присъждат, тъй като не са представени доказателства за извършване на такива /в приложения договор за правна защита и съдействие е вписано договорено възнаграждение (2071лв.) без отразяване да е платено – и следователно той няма характер на разписка; други доказателства за плащане не са представени (т.1 ТР 6/12 ОСГТК на ВКС).
Мотивиран от горното, ВКС, ІІІ ГО,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №.971/23.04.18 по г.д.№.195/18 на Софийски апелативен съд, ХІІс.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: