1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 313
гр.София, 05.03.2014 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД, Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети февруари през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
МАРГАРИТА ГЕОРГИЕВА
при секретаря……………….и в присъствието на прокурора…………..
като разгледа докладваното от съдията Маргарита Георгиева гражданско дело № 221 по описа за 2014 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на двете страни по делото.
Ищецът Е. З. А. от [населено място], чрез пълномощника си адв. П. К., обжалва въззивно решение № 355 от 07.10.2013 г., постановено по възз. гр. д. № 1249/2013 г. на Окръжен съд – гр. Стара Загора, в частта, с която е потвърдено решение № 516 от 23.04.2013 г. по гр. д. № 6530/2012 г. на Старозагорския районен съд, като е отхвърлен предявеният от Е. А. против [фирма] – [населено място] иск по чл. 200 КТ за разликата над 28 000 лева до предявения размер от 120 000 лева – обезщетение за неимуществени вреди.
Ответникът [фирма] – [населено място], чрез адв.С. Ч., обжалва въззивното решение в частта, с която искът е уважен за сумата 28 000 лв.
Всяка от страните в подадените писмени отговори моли да не се допусне касационно обжалване по жалбата на другата страна.
Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение намира, че касационните жалби са подадени в срока по чл. 283 ГПК, от легитимирани лица, срещу подлежащо на обжалване съдебно решение и са процесуално допустими.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение, ВКС взе предвид следното:
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че при наличието на трудово правоотношение между страните към момента на увреждането и признаване по надлежния ред на злополуката за трудова, предявеният иск намира правно основание в чл. 200 КТ. От фактическа страна е приел, че при настъпилата по време на работа на 07.06.2011 г. злополука, ищецът е получил увреждане на лявата ръка, довело до ампутация на ІІ, ІІІ, ІV и V – ти пръсти; с останала флексионна контрактура на І-ви пръст /трайно сгъване на ставата и невъзможност за изпъване/; ограничен обем /намалена подвижност/ на гривнената /китковата/ става, възстановяването на които е невъзможно до края на живота му. Така описаното увреждане е причинило на лицето трайно намалена работоспособност 61%, установена по надлежния ред с експертни решения на ТЕЛК. Отчетено е, че във връзка със злополуката, ищецът е претърпял две операции, бил е хоспитализиран за около месец и половина, а след това шест месеца е ползвал отпуск по болест. Констатирано е, че увреждането е с необратим характер, налага трудоустрояване на ищеца и го прави неподходящ за полагане на тежък физически труд, както и за такъв, изискващ пълноценно участие и на двете ръце. Относно размера на обезщетението, съдът е взел предвид представените медицински документи, изслушаната съдебномедицинска експертиза, показанията на разпитаните свидетели, както и че увреденият е млад човек, на 19 години, в началото на житейския си и професионален път. Съобразил е характера на вредите, техния обем, интензитет и продължителността на проявлението им, както и цялостното отражение на уврежданията върху правната сфера на увреденото лице. Определяйки сумата от 35 000 лева като справедлива да овъзмезди ищеца за претърпените от него морални вреди, от същата съдът е приспаднал изплатеното застрахователно обезщетение в размер на 7 000лева и е присъдил на ищеца сумата от 28 000 лева. На следващо място, въззивният съд е обсъдил възражението на ответника за допусната от работника груба небрежност и го е приел за неоснователно, поради което е отказал да изключи, или намали отговорността на работодателя, съгласно правилото на чл. 201 ал. 1 и ал.2 КТ. В тази връзка съдът се е позовал на задължителната практика на ВКС, като е посочил, че не всяко нарушение на правилата за безопасност на труда може да се квалифицира като проявена от работника груба небрежност, а само онова поведение на увреденото лице, сочещо на липса на положена дължима грижа, каквато и най-небрежният би положил в сходна ситуация. Съдът е приел, че основната причина за злополуката е възникналата по време на работа техническа неизправност на машината, на която ищецът е работел /липсата на единия болт и разхлабването на другия, поради което заключващия механизъм не е сработил и е позволил стартирането на машината и при отворени предпазни врати/. Неправомерните действия на работника по стартиране на машината, преди да са затворени предпазните врати, са оценени от съда като нарушение на правилата за техническа безопасност, но не и като проява на груба небрежност. Този извод въззивната инстанция е основала на установения по делото факт, че ако машината е била с технически изправен заключващ механизъм, то тя не би могла да се приведе в работен режим с предприетото от ищеца натискане на стартовия бутон, преди да са затворени предпазните врати.
І.По касационната жалба на ищеца:
Поставеният в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК материалноправен въпрос за критериите при определяне на обезщетението по чл. 52 ЗЗД, относим към задължението на съда да приложи максимално точно принципа на справедливост по чл. 52 ЗЗД, е от значение за предмета на спора, но не обуславя допускане на касационно обжалване в приложното поле на хипотезите по чл. 280 ал. 1 т. 1 – т. 3 ГПК.
Разрешаването на въпроса за размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди е свързан с критерия за справедливост по чл. 52 ЗЗД. Спрямо този критерий настъпилата вреда се съизмерява съобразно установените по делото обстоятелства, които за всеки конкретен случай са различни, затова и решаването му е в зависимост от тези обстоятелства. Такива обективни обстоятелства при телесните увреждания могат да бъдат характерът на увреждането, начинът на извършването му, обстоятелствата, при които е извършено, допълнителното влошаване състоянието на здравето, причинените морални страдания, осакатявания, загрозявания и др. Когато съдът е съобразил всички доказателства, относими към реално претърпените от увреденото лице нематериални вреди, като пряка последица от увреждането, решението е постановено в съответствие с принципа за справедливост. В случая, с обжалваното решение размерът на паричното обезщетение е определен при съобразяване на всички доказателства, относими към претърпените от ищеца нематериални вреди. Фактите и доказателствата, които ги подкрепят не са просто „изброени” /както се твърди в изложението на касатора/, а са обсъдени от въззивната инстация поотделно и в съвкупност, преценени са и въз основа на този анализ е направен извод, че е справедливо ищецът да получи обезщетение в размер на 35 000 лева, като след приспадането на застрахователното обезщетение му е присъдена сумата от 28 000 лева. Изводите на съда относно паричния еквивалент на справедливото обезщетяване съответстват напълно на разрешението на тези въпроси, дадено в ППВС № 4/68 г. и в постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на ВКС. Ето защо обжалваното решение не е постановено в противоречие със задължителната съдебна практика, тъй като подхода при определяне размера на паричното обезщетението е един и същ. Представените от касатора копия от съдебни решения са неотносими и не обосновават хипотезите на чл.280 ал.1 т.1 и т.2 ГПК. Същите касаят присъдени от съдилищата обезщетения за увреждания при ПТП, свързани с множество тежки съчетани травми, респ. размерите на тези обезщетения са определени при съвсем различни от настоящия случай факти и обстоятелства. Даденото от въззивния съд разрешение, както се посочи, е в съответствие със задължителната практика, а обосноваността на изводите му е основание за касационно обжалване по чл. 281 т. 3 ГПК, но не и за допускане на касационно обжалване в производството по чл. 288 ГПК.
ІІ.По касационната жалба на ответника:
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК се поддържа, на първо място основание за касационен контрол по чл.281 т.2 ГПК, с доводи, че въззивното решение е недопустимо, тъй като е произнесено „по незаявени факти и обстоятелства в исковата молба” и че съдът е възприел „различна от посочената от ищеца фактическа обстановка”. По така формулирания процесуалноправен въпрос, настоящият състав приема, че не е налице поддържаното основание за селекция на жалбата по чл.281 т.2 ГПК. Съдебното решение е произнесено въз основа на заявените от ищеца основание и петитум. П. обезщетение по чл.200 КТ е основано на твърдяния факт за настъпила по време на работа трудова злополука и получено вследствие на нея увреждане на лицето. В тези рамки се е произнесъл и въззивният съд. Възприемането на конкретната фактическа обстановка по делото е въпрос на суверенна преценка на съда, която се базира на твърдените /от една страна/ и доказани и установени /от друга страна/ факти и обстоятелства по делото. В този смисъл възприемането на една или друга фактическа обстановка е резултат от съвкупната преценка на събраните по конкретното дело доказателства, обсъдени, преценени и анализирани от съда, респ. субсумирани под приложимата правна норма. Постоянна е практиката на ВС и ВКС, че едно решение е недопустимо, когато не отговаря на изискванията, при които делото може да се реши по същество, т. е. когато решението е постановено въпреки липсата на право на иск или ненадлежното му упражняване, когато съдът е бил десезиран, когато липсва положителна, или е налице отрицателна процесуална предпоставка. Доводите на касатора за вероятна недопустимост на въззивното решение не са относими към нито една посочените хипотези. По същество, както в касационната жалба, така и в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, касаторът изразява несъгласие с възприетия от въззивната инстанция механизъм на настъпване на трудовата злополука, което възражение е от значение за обосноваността на съдебния акт, но не и за неговата допустимост.
На второ място, в изложението се поддържа основание за касационен контрол по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по въпросите: кога е налице груба небрежност по смисъла на чл.201 ал.2 КТ; и за задължението на съда да обсъди в съвкупност всички събрани доказателства по делото /чл.235 ал.2 ГПК/ и да основе решението си само върху допустимите и относими към спора доказателства.
Поставеният материалноправен въпрос, свързан с преценката за наличие на „проявена груба небрежност от страна на пострадалия“, е от значение за изхода на делото, но не е налице основанието по чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Грубата небрежност по смисъла на чл. 201 ал. 2 КТ представлява виновно допринасяне на пострадалия за настъпването на увреждането, определено като неполагане на дължимата грижа, каквато и най-небрежният човек би положил в подобна обстановка – в т.см. – Решение № 1884/2005 г. по гр. д. № 1404/ 2003г. III г. о. ВКС, в което е прието, че не всяко нарушение на правилата за здравословни и безопасни условия на труд представлява нарушение с груба небрежност, а само онова, при което работникът не е положил грижа, каквато и най-небрежният работник би положил в подобна обстановка.
Практиката по този въпрос е уеднаквена и с постановени по реда на чл. 290 ГПК решения на Върховния касационен съд. С Решение от 18.12.2009 г. по гр. д. № 4001/ 2008 г. IV г. о. на ВКС е прието, че небрежността ще е груба когато работникът е съзнавал, предвиждал, настъпването на вредоносните последици, но е мислел да ги предотврати; в Решение от 21.06.2011 г. по гр. д. № 1248/2010 г. III г. о. на ВКС на въпроса дали пострадалият, който извършвайки определени действия в нарушение на установени правила за безопасност на труда, е предвиждал възможността за настъпване на вредоносен резултат, който лекомислено се е надявал да предотврати, разчитайки на придобитите си умения, е даден отговор, че не всяко нарушение на правилата на безопасност на труда от пострадалия съставлява основание за намаляване на обезщетението, а само това, при което е налице виновно допринасяне от страна пострадалия за настъпване на увреждането, при подчертано субективно отношение /груба небрежност/, като преценката е конкретна и зависи от фактите по делото; в Решение от 14.01.2010 г. по гр. д. № 298/2009 г. IV г. о. на въпроса за приложението на чл. 201 ал. 2 КТ и за това кога би била налице „груба небрежност“ от страна на пострадалия при трудовата злополука е даден отговор, че не всяко нарушение на правилата на безопасност на труда от пострадалия съставлява основание за намаляване на обезщетението, а само това, при което е налице виновно допринасяне от страна пострадалия за настъпване на увреждането, като преценката е конкретна във всеки случай. В същия смисъл е и Решение № 510 по гр. д. № 1923/2009 г. IV г. о. ВКС.
Приетото от въззивния съд, че в конкретния случай допуснатото нарушение на правилата на безопасност не се дължи на груба, а на обикновена небрежност, респ. на непроявена съобразителност и внимание при работата, е с оглед установените по конкретното дело обстоятелства и извършената от него преценка на конкретния случай. Даденото от въззивния съд разрешение по този въпрос не е в отклонение от задължителната практика, поради което не е налице соченото от жалбоподателя основание за допускане на касационно обжалване. Дали е налице, или не, допринасяне от страна на пострадалия за трудовата злополука може да се доказва с всички допустими от ГПК доказателства /писмени, гласни, експертни заключения, признание на факти и др./, но конкретната им преценка е въпрос по съществото на спора. Оплакванията на касатора, че събраните по делото доказателства са достатъчни за установяване на виновното поведение на работника и за изключване/намаляване отговорността на работодателя, съставляват доводи за необоснованост на съдебния акт – основание за касационно обжалване по чл. 281 т. 3 ГПК.
По поставения от жалбоподателя процесуалноправен въпрос по приложението на чл.235 ал.2 ГПК, също не е налице основанието по чл.280 ал.1 т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване. Съдебната практика по този въпрос е уеднаквена с постановени по реда на чл.290 ГПК решения на Върховния касационен съд. В тях е прието, че съобразно изискванията на чл.12 ГПК и чл.235 ал.2 ГПК съдът е длъжен да обсъди всички доказателства по делото и доводите на страните, да прецени всички правнорелевантни факти, от които произтича спорното право. Прието е, че следва да се обсъдят в мотивите на решението доказателствата, въз основа на които съдът намира едни от тях за установени, а други за неосъществили се. Освен това трябва да бъдат обсъдени и всички доводи на страните, които имат значение за решението по делото –Решение №217 по гр.д.№761/2010г. ІV г.о., Решение №235 по гр.д.№513/2010г. ІV г.о.; Решение №324 по гр.д.№1413/2009г. ІV г.о. и др. В съответствие със задължителната практика, решаващият състав на въззивния съд е подложил на самостоятелна преценка доказателствата и е достигнал до собствено решение за механизма на настъпване на трудовата злополука, както и че не е налице принос на пострадалия, поради проявена от него груба небрежност. Това разрешение на въззивната инстанция не влиза в противоречие с приетото в задължителната съдебна практика. Обстоятелството, че изводите на съда по фактите не съвпадат с преценката на касатора, не е основание да се приеме, че съдът не е изпълнил задължението си по чл.235 ал.2 ГПК.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Четвърто гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение №355/ 07.10.2013г. постановено по възз.гр.д.№1249/2013 г. на Окръжен съд – гр. Стара Загора.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.