9
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 314
Гр. София, 15.04. 2020 г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на осми април през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
гр.дело № 4562/2019 год.
Производството е по чл. 288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба с вх. № 108722/03.09.2019 г. на К. А. Габерова, подадена чрез процесуалния представител адвокат К. М., срещу въззивно решение № 5693/26.07.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 14236/2018 г. по описа на Софийски градски съд, с което след частична отмяна на решение от 30.03.2018 г., постановено по гр.д. № 59062/2015 г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която е отхвърлен предявеният от А. В. Г. против К. А. Габерова иск с правно основание чл. 439 ГПК за сумата от 5 300 лв., представляваща издръжка в размер на 50 лв. месечно за периода от 12.07.2001 г. до 25.06.2010 г., както и за сумата от 1 376, 34 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за същия период, въззивният съд е уважил предявеният иск с правно основание чл. 439 ГПК, като е приел за установено, че ищецът А. В. Г. не дължи на К. А. Габерова горепосочените суми, като погасени по давност, както и в частта, с която въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която е уважен предявеният от А. В. Г. против К. А. Габерова иск с правно основание чл. 439 ГПК за сумата от 1 630 лв., представляваща издръжка в размер на 50 лв. месечно за периода от 25.06.2010 г. до 25.06.2015 г., както и за сумата от 633, 24 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за същия период, както и за сумата от 1 751,80 лв., представляваща мораторна лихва върху сумата от 5 300 лв. за периода от 12.07.2001 г. до 25.06.2010 г. В тежест на жалбоподателката са възложени разноските за адвокатско възнаграждение, сторени от ищеца пред въззивна инстанция, в размер на 663, 82 лв.
В касационната жалба се релевират доводи за неправилност на решението, поради допуснати нарушения на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост – касационни основания по чл. 281, т. 3 ГПК. Искането е за неговата отмяна и отхвърляне на предявените искове.
В приложеното изложение на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 и ал. 2, предл. трето ГПК по следните въпроси: 1./ „При възлагане от съда, по реда на чл. 59, ал. 2 от СК, упражняването на родителските права на единия родител, става ли той изключителен титуляр на тези права и има ли изключителното право да ги упражнява?“; 2./ „След възлагане от съда, по реда на чл. 59, ал. 2 от СК, упражняването на родителските права на единия родител, упражнява ли другият родител някакви свои неотменими и невъзложими на други лица родителски права, какви и в какъв обем?“; 3./ „Как следва да се разбира (тълкува) изразът в разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „А“ от ЗЗД „упражняват родителски права“ и за кои родители се отнася – за тези родители, на които по реда на чл. 59, ал. 2 СК са възложени родителските права или за тези родители, на които родителските права не са ограничени или отнети?“; 4./ „При възлагане от съда, по реда на чл. 59, ал. 2 от СК, упражняването на родителските права на единия родител, приложима ли е разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „Б“ от ЗЗД, относима към попечителството и настойничеството по отношение на другия родител и детето?“; 5./ „При възлагане от съда, по реда на чл. 59, ал. 2 от СК, упражняването на родителските права на единия родител, тече ли придобивна давност по чл. 79, ал. 1 между другия родител и детето и за недвижими имоти собственост на детето?“; 6./ „При възлагане от съда, по реда на чл. 59, ал. 2 от СК, упражняването на родителските права на единия родител, тече ли давност между другия родител и детето и за какви вземания?“ 7./ „В случай на плащане от страна на длъжника на равна или по-висока сума от съдебно определената месечна сума за издръжка и непосочване на конкретния месец, за който се отнася плащането, погасява ли размерът на платената парична сума изцяло или отчасти най-обременителната неплатена месечна вноска за издръжка по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 1 и 2 от ЗЗД?“ – по поставения въпрос се сочи противоречие с ТР № 3/2017 г. на ВКС, ОСГТК, определение № 925/15.07.2014 г. по гр.д. № 1211/2014 г. на ВКС, III ГО, както и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по съображения за липса на формирана съдебна практика по идентичен казус; 8./ „В случай на плащане от страна на длъжника на по-висока сума от съдебно определената месечна сума за издръжка и непосочване на конкретния месец, за който се отнася плащането, погасява ли размерът на разликата между дължимата месечна издръжка и действително платената парична сума, изцяло или отчасти най-обременителната неплатена месечна вноска за издръжка по реда на чл. 76, ал. 1, изр. 1 и 2 ЗЗД?“ – по поставения въпрос се сочи противоречие с ТР № 3/2017 г. на ВКС, ОСГТК, определение № 925/15.07.2014 г. по гр.д. № 1211/2014 г. на ВКС, III ГО, както и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по съображения за липса на формирана съдебна практика по идентичен казус; 9./ „В случай, че длъжникът за издръжка, без да посочи конкретното месечно задължение, което погасява, плати на кредитора и това плащане е сторено след изтичане на погасителната давност за определен брой месечни вноски за издръжка, представлява ли плащането конклудентно, мълчаливо действие на признаване на неплатените задължения и/или валиден отказ от субективното право на погасителна давност за месечните задължения, за които давността е настъпила? – по поставения въпрос се сочи противоречие с решение № 100/20.06.2011 г. по т.д. № 194/2010 г. на ВКС, II ТО, решение № 65/03.06.2011 г. по т.д. № 600/2010 г. на ВКС, I ТО, решение № 186/19.06.2013 г. по гр.д. № 927/2011 г. на ВКС, IV ГО, както и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по съображения за липса на формирана съдебна практика по идентичен казус; 10./ „В случай на плащане на по-висока сума от съдебно определената месечна сума за издръжка и непосочване на конкретния месец, за който се отнася плащането, представлява ли размерът на разликата между дължимата месечна издръжка и действително платената парична сума конклудентно, мълчаливо действие на признаване на неплатените задължения и/или валиден отказ от субективното право на погасителната давност на месечните задължения, за които давността е настъпила?“ – по поставения въпрос се сочи противоречие с решение № 100/20.06.2011 г. по т.д. № 194/2010 г. на ВКС, II ТО, решение № 65/03.06.2011 г. по т.д. № 600/2010 г. на ВКС, I ТО, решение № 186/19.06.2013 г. по гр.д. № 927/2011 г. на ВКС, IV ГО, както и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК по съображения за липса на формирана съдебна практика по идентичен казус. По въпроси № 1 – 6 се поддържа противоречие на въззивното решение с ТР № 1/03.07.2017 г. по т.д. № 1/2016 г. на ОСГК на ВКС /т.2./ – основание за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК, както и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, като се излагат съображения, че произнасянето от касационна инстанция по поставените въпроси е от съществено значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Касаторът сочи, че при преглед на цитираната от въззивен съд съдебна практика се установява несъблюдаване от решаващите съдилища на правните разрешения, дадени с ТР № 1/03.07.2017 г. по т.д. № 1/2016 г. на ОСГК на ВКС. Същевременно твърди липса на съдебна практика по въпросите за претендираната давност от настойници и попечители за времето на попечителството и настойничеството, както и за претендираната от родител придобивна давност по чл. 79 ЗС за времето, през което на родителя не е възложено упражняването на родителските права. Позовава се на чл. 27, ал. 4 от Конвенцията за правата на детето, съгласно която „Държавите – страни по Конвенцията, предприемат всички необходими мерки за получаване от страна на детето на издръжката от родителите или от другите лица, които носят финансова отговорност за него както на тяхната територия, така и от чужбина“.
Ответната страна А. В. Г., в срока по чл. 287, ал. 1 ГПК, в писмен отговор, подаден чрез адвокат К. Н., изразява становище, че не са налице основания за допускане на касационното обжалване, а по същество за неоснователност на жалбата. Претендира разноски за касационното обжалване съгласно представен списък с разноски по чл. 80 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение, намира, че касационната жалба в частта, насочена срещу въззивното решение, съдържащо произнасяне по иск с правно основание чл. 439 ЗЗД за признаване за установено, че ищецът А. В. Г. не дължи на К. А. Габерова сумата от 1 630 лв., представляваща издръжка в размер на 50 лв. месечно за периода от 25.06.2010 г. до 25.06.2015 г., както и за сумата от 633, 24 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за същия период, е процесуално недопустима и следва да се остави без разглеждане, а касационното производство да се прекрати. Съгласно разпоредбата на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК /в ред. на ДВ бр. № 86/2017 г./ не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела. В настоящия случай цената на този иск е под определения в закона размер за допустимост на касационно обжалване и поради това решението по него не подлежи на касационно обжалване.
В останалата част касационната жалба е редовна и процесуално допустима – подадена е от надлежна страна с интерес от предприетото процесуално действие, срещу акт, подлежащ на инстанционен контрол, и е постъпила в срока по чл. 283 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, настоящият състав съобрази следното:
За да постанови обжалваното решение, въззивният съд е приел за установено по делото, че с влязло в сила решение от 12.07.2001 г., постановено по бр.д. № 24/2001 г. по описа на Пазарджишкия районен съд, бракът между А. В. Г. /ищец по първоинстанционното дело/ и С. Г. Д. е прекратен, като със съдебното решение упражняването на родителските права по отношение на непълнолетното дете – К. А. Габерова /ответник по първоинстанционното дело/, е възложено на майката, а бащата е осъден да заплаща на детето издръжка в размер на 50 лв. месечно, считано от датата на влизане в сила на съдебното решение до настъпване на правопроменящи или правопогасяващи издръжката обстоятелства. С оглед възникналите вземания за издръжка, ответницата К. А. Габерова се е снабдила с изпълнителен лист от 03.06.2015 г., въз основа на който е образувано изпълнително дело № 109/2015 г. по описа на ЧСИ А. Д.. Видно от приложената по делото Покана за доброволно изпълнение /лист 20 от гр.д. № 59062/2015 г. СРС/, към датата на нейното връчване в тежест на ищеца са възникнали задължения за изплащане на издръжка в общ размер на 8 350 лв. за периода от 12.07.2001 г. до 24.06.2015 г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 26.06.2015 г., мораторна лихва в размер на 5 631, 39 лв., както и задължения за сумата от 108 лв. – разноски по изпълнителното дело в полза на взискателя, адвокатски хонорар в размер на 400 лв., както и такси и разноски в размер на 1 371, 46 лева, съгласно ТТРЗЧСИ. Пред първоинстанционния съд ищецът е представил банкови удостоверения и други платежни документи, удостоверяващи извършени парични плащания в периода 25.06.2010 г. – 25.06.2015 г. в общ размер на 1 630 лв. Представени са и доказателства за плащания, извършени в полза на ответницата в периода 21.08.2008 г. – 25.06.2010 г. Въззивният съд е обосновал, че след като упражняването на родителските права е предоставено на майката, а бащата е осъден да заплаща месечна издръжка, то само между майката и детето е приложима разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „а“ от ЗЗД, като същата е неприложима в отношенията между детето и другия родител /в случая бащата/, спрямо когото е налице съдебно признато вземане за издръжка и който, макар и да не е лишен от родителски права, не ги упражнява равностойно с майката – в този смисъл съдът се е позовал на решение № 401/18.12.2013 г. по гр.д. 3552/2013 г. на ВКС, IV ГО. След анализ на събраните по делото доказателства и заключението на съдебно–счетоводната експертиза, съдът е приел, че предявеният иск по чл. 439 ГПК за главницата в размер на 5 300 лв. за периода 12.07.2001 г. – 25.06.2010 г., както и искът за законната лихва за забава върху тази сума за периода 12.07.2001 г. – 25.06.2010 г. в размер на 3 128, 14 лв., са погасени по давност. Обосновал е, че при позоваване от страна на длъжника на погасяване по давност на изпълнението на задълженията по решението по брачното дело, същото следва да бъде приведено в изпълнение само за период от пет години назад от поискването, тъй като се касае за съдебно признато вземане. Посочил е, че с плащането на отделни месечни издръжки, не може да се обоснове извод за признаване на вземането от длъжника по смисъла на чл. 116, б. „а“ от ЗЗД, тъй като при извършването на частични плащания липсва формирана воля от длъжника относно неизпълнената част от задълженията – в този смисъл съдът се е позовал на практиката на ВКС, изразена в решение № 100/20.06.2011 г. по т.д. № 194/2010 г. на ВКС, II ТО, решение № 98/26.07.2013 г. по т.д. № 851/2012 г. на ВКС, I ТО и др. За неоснователни е счел възраженията на ответницата относно приложимостта на правилата на чл. 76, ал. 1 и 2 ЗЗД към конкретния случай, като е посочил, че по отношение задълженията за издръжка законът изрично е предвидил периодичното им изплащане – всеки месец, с оглед което разпоредбите на чл. 76 ЗЗД не биха могли да намерят приложение по настоящето дело.
При тези мотиви на въззивния съд не са налице сочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване. Съображенията за това са следните:
Касационното обжалване на въззивните решения се осъществява при условията по чл. 280, ал. 1 от ГПК – доколкото касаторът е повдигнал правен въпрос, с предвиденото в процесуалния закон значение. Това означава, че следва да се формулира материалноправен или процесуалноправен въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правната воля на съда, обективирана в атакувания акт. Този въпрос следва да е от значение за формиране на решаващата воля на съда и по него въззивният съд да се е произнесъл в противоречие със: задължителната практиката на ВКС и ВС в тълкувателни решения и постановления; с практиката на ВКС; с акт на Конституционния съд на Република България или на Съда на Европейския съюз, или разглеждането на конкретния правен спор ще допринесе за развитието на правото или точното приложение на закона. Съгласно задължителната практика на ВКС, обективирана в т. 1 от тълк. решение № 1/2010 г. по тълк. дело № 1 на ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретното дело, разрешен в обжалваното въззивно решение, е този, който е включен в предмета на спора и е обусловил правните изводи на съда по конкретното дело. Материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното делото, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства. С определението по чл. 288 ГПК касационният съд трябва да се произнесе дали соченият от касатора правен въпрос от значение за изхода по конкретното дело е обусловил правните изводи на съда по предмета на спора, но не и дали те са законосъобразни. Основанията за допускане до касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК са различни от общите основания за неправилност на въззивното решение по чл. 281, т. 3 ГПК. Проверката за законосъобразност на обжалвания съдебен акт ще се извършва едва след като той бъде допуснат до касационно обжалване при разглеждане на касационната жалба.
В настоящия случай въпроси № 1, 2, 4 и 5 не са обусловили решаващите изводи на въззивен съд и не представляват общо основание за допускане до касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК. Въззивният съд не е обсъждал въпроса за обема родителските права, притежаван от всеки от родителите при наличие на влязло в сила съдебно решение, с което тяхното упражняване е възложено на единия от тях, респ. липсват мотиви в твърдяната от касатора насока, че родителят, комуто се възлага упражняването на родителските права, става техен изключителен титуляр. Съдът единствено е посочил, че родителят, на когото не се предоставят родителските права, макар и да не е лишен от тях, не ги упражнява равностойно с другия родител. На следващо място, във въззивното решение изобщо не се обсъждат и въпросите относно приложимостта на разпоредбите на чл. 115, ал. 1, б. „Б“ ЗЗД и чл. 79, ал. 1 ЗС към процесния случай, поради което е изключено същите да са обусловили крайните изводи на съда. Липсата на общия селективен критерий за достъп до касация по смисъла на чл. 280, ал. 1 ГПК е достатъчно основание да не се допусне касационно обжалване по поставените въпроси, без да се обсъжда наличието на допълнителните предпоставки по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК, поддържани от касатора.
Въпроси № 3 и 6 от изложението са правно разрешени от въззивния съд и са обусловили решаващите му изводи. Същите обобщено се свеждат до въпроса за приложимостта на разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „А“ ЗЗД в отношенията между детето и родителя, на когото не се възлага упражняването на родителските права, респ. до въпроса тече ли погасителна давност между същите относно задължението за издръжка на родителя към детето. По този въпрос е налице трайна практика на ВКС, изразена в Решение № 401 от 18.12.2013 г. на ВКС по гр. д. № 3552/2013 г., IV г. о., ГК, която изцяло се споделя от настоящия състав. Съгласно последната разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „а“ ЗЗД има предвид обичайната житейска практика, възпроизведена в нормативните разпоредби, че децата и техните родители – съпрузи живеят заедно и последните фактически упражняват правата и задълженията си чрез непосредствена грижа за децата; когато съвместното съжителство на детето с единия от родителите е преустановено и той е осъден да му заплаща издръжка, настъпилата фактическа промяна води и до правна промяна, която се прогласява от бракоразводния съд; в тези случаи разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „а“ ЗЗД следва да се преценява и прилага с оглед настъпилата фактическа и правна промяна при упражняване на родителските права – родителят, на когото не са предоставени родителските права, не е ограничен или лишен от тях, но упражняването им от негова страна не е равностойно на упражняването на родителските права от другия родител, който ежедневно е в състояние на непосредствена грижа за детето. При наличие на съдебно признато вземане в полза на детето срещу неупражняващия родителските права родител, правоотношението помежду им се подчинява на общия режим на погасителната давност, като спрямо него не се прилага разпоредбата на чл. 115, ал. 1, б. „а“ ЗЗД. Това правно разрешение запазва актуалността си и след постановяване на цитираното от касатора ТР № 1/03.07.2017 г. по т.д. № 1/2016 г. на ОСГК на ВКС. В последното се сочи, че в случаите на постигнато между родителите споразумение по отношение на упражняването на родителските права, при което те са се споразумели само по някои въпроси, свързани с упражняването на правата, така и при възлагането им от страна на съда на единия от родителите, родителите са задължени да носят обща отговорност за отглеждането и развитието на детето, като не са лишени или ограничени от родителските права, нито са освободени от родителските си задължения, нито пък предпочетеният родител е станал изключителен титуляр на родителските права и задължения, респ. има изключителното право да ги упражнява. Както беше посочено по-горе, въззивният съд не се е отклонил от тези разрешения, а изрично е посочил, че всеки от родителите продължава да е носител на родителските права, но тяхното упражняване не е равностойно след постановяване на бракоразводното решение и възлагането им на единия родител. Доколкото въззивният съд не се отклонява от възприетите правни разрешения, не се установява поддържаното допълнително основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК. Същевременно наличието на формирана съдебна практика, която е правилна и не се нуждае от осъвременяване, изключва наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Не се констатират предпоставки за допускане до касационно обжалване и по въпроси № 7, 8, 9 и 10. В тази си част въззивното решение не подлежи на касационно обжалване, поради което по тези въпроси настоящият състав не дължи произнасяне.
Независимо от предпоставките по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение се допуска до касационно обжалване при очевидна неправилност по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3 ГПК, на която се е позовал и касаторът. В конкретния случай не се констатира наличие на нито една от хипотезите, които предполагат очевидната неправилност на обжалваното решение – значимо нарушение на основни съдопроизводствени правила или необоснованост поради грубо нарушение правилата на формалната логика. Наведените от касатора твърдения за допуснати нарушения на материалния закон са относими към оплакването му за неправилност на решението. Преценката за тяхното наличие изисква конкретна преценка на фактите по делото, каквато е недопустимо да се извършва в настоящото производство по селектиране на касационни жалби.
Предвид изложеното, не са налице предпоставките за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с оглед на посочените в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК основания.
Предвид изхода на делото разноски на касатора не се следват, но същият следва да заплати на ответника по жалбата направените от него разноски пред настоящата инстанция в размер на 852, 24 лв.
С оглед гореизложеното, Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.,
О П Р Е Д Е Л И :
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба на К. А. Габерова в частта, насочена срещу въззивно решение № 5693/26.07.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 14236/2018 г. по описа на Софийски градски съд в частта, с която е потвърдено решение от 30.03.2018 г., постановено по гр.д. № 59062/2015 г. по описа на Софийски районен съд, в частта, с която е уважен предявеният от А. В. Г. против К. А. Габерова иск с правно основание чл. 439 ГПК за сумата от 1 630 лв., представляваща издръжка в размер на 50 лв. месечно за периода от 25.06.2010 г. до 25.06.2015 г., както и за сумата от 633, 24 лв., представляваща мораторна лихва върху главницата за същия период, като процесуално недопустима.
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение № 5693/26.07.2019 г., постановено по възз.гр.д. № 14236/2018 г. по описа на Софийски градски съд, в останалата обжалвана част.
ОСЪЖДА К. А. Габерова да заплати на А. В. Г. направените разноски пред настоящата инстанция в размер на 852, 24 лв.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в частта, с която касационната жалба е оставена без разглеждане, подлежи на обжалване пред друг тричленен състав на Върховен касационен съд в едноседмичен срок от връчването му на касатора.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО в останалата му част е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: