5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 314
гр. София, 16.05.2019 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на двадесет и пети април през две хиляди и деветнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева ч. т. дело № 211 по описа за 2019г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 274, ал. 2, предл. 2 във връзка с чл. 274, ал. 1, т. 1 ГПК.
Образувано е по частна жалба, подадена от ищеца С. Н. Г. от [населено място] чрез процесуален представител адв. Г. Р. М. срещу определение № 406 от 04.12.2018г. по т. д. № 2928/2018г. на Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, с което е оставена без разглеждане касационната жалба на С. Н. Г. срещу решение № 334 от 13.08.2018г. по гр. дело № 226/2018г. на Смолянски окръжен съд, с което е потвърдено решение № 632 от 11.12.2017г. по гр. дело № 970/2017г. на Смолянски районен съд и ищецът /въззивник/ е осъден да заплати на ответника /въззиваем/ Горовладелска потребителна кооперация „Борика“ сумата 1 000 лв. – разноски за въззивното производство.
Частният жалбоподател прави оплакване за неправилност на определението поради нарушение на материалния и процесуалния закон, моли същото да бъде отменено и производството по чл. 288 ГПК да бъде продължено. Релевира доводи за допусимост на касационната жалба, предвид спорния въпрос в първоинстанционното и въззивното решение относно характера на правоотношението между председателя на кооперацията, след като в договора за управление се съдържат елементи на трудово правоотношение и длъжността му е изпълнявана под режим, приравнен на трудовоправния – трудов или граждански /облигационен/.
Ответникът Горовладелска потребителна кооперация „Борика“, [населено място], област С. не изразява становище по частната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като обсъди доводите и прецени данните по делото, приема следното:
Частната жалба е процесуално допустима – подадена е от легитимирана страна в предвидения в чл. 275, ал. 1 ГПК едноседмичен срок и е насочена срещу валиден, допустим и подлежащ на обжалване съдебен акт, с който се прегражда по-нататъшното развитие на делото.
Разгледана по същество, тя е частично основателна.
Съдебният състав на Търговска колегия на ВКС е приел, че касационната жалба е процесуално недопустима, тъй като решението на Смолянски окръжен съд не подлежи на касационно обжалване, тъй като исковото производство е с характер на търговски спор по смисъла на чл. 365, ал. 1, т. 1 ГПК във връзка с чл. 286, ал. 1 ТЗ, доколкото страна по договорите е търговец – кооперация, а съгласно чл. 287 ТЗ разпоредбите за търговски сделки се прилагат и за двете страни. Посочил е, че предявеният иск не е за собственост или други вещни права, а е облигационен, поради което не попада в изключението по чл. 280, ал. 2, т. 1 ГПК /ред. след. изм., обн. в ДВ, бр. 50 от 2015г./, сега чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК /ред. след. изм., обн. в ДВ, бр. 86 от 2017г./
Обжалваното определение на ВКС е частично неправилно.
Съобразно императивната разпоредба на чл. 280, ал. 3, т. 1 ГПК /изм. ДВ, бр. 86 от 2017г./ не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела с цена на иска до 5 000 лв. – за граждански дела и до 20 000 лв. – за търговски дела, с изключение на решенията по искове за собственост и други вещни права върху недвижими имоти и по съединените с тях искове, които имат обуславящо значение за иска за собственост. Съгласно чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК /изм. ДВ, бр. 86 от 2017г./ не подлежат на касационно обжалване решенията по въззивни дела по трудови спорове, с изключение на решенията по исковете по чл. 344, ал. 1, т. 1, 2 и 3 от Кодекса на труда и по искове за трудово възнаграждение и обезщетения по трудово правоотношение с цена на иска над 5 000 лв.
С обжалваното решение въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение, с което са отхвърлени като неоснователни обективно съединените искове, предявени от С. Н. Г. от [населено място] срещу Горовладелска потребителна кооперация „Борика“, [населено място], област С.: 1/ иск с правно основание чл. 14 от договор за управление, сключен на 19.03.2013г., във връзка с чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата 10 120 лв., представляваща обезщетение при прекратяване на правоотношението, възникнало с договора, в размер 6 брутни заплати, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.03.2017г. до окончателното й плащане; 2/ иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение в размер 4 048 лв. за неползван 50 дни платен годишен отпуск за 2015г. и 2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.03.2017г. до окончателното плащане.
Преценката за обжалваемостта пред ВКС на въззивното решение се извършва въз основа на предявените от ищеца искове. В конкретния случай в исковата молба ищецът изрично е претендирал присъждане на процесните две обезщетения въз основа на сключения между него и ответната кооперация договор за управление, въз основа на който за периода от 16.03.2013г. до 16.03.2017г. е полагал труд по посочения договор на длъжност „управител“ с основно трудово възнаграждение, формирано на база 5 минимални работни заплати, установени за страната. В първоинстанционното и въззивното производство ищецът е поддържал твърдения, че възникналото между него и ответника правоотношение по сключения между тях договор за управление е трудово, поради което се урежда от разпоредбите на Кодекса на труда. Предявените искове са за заплащане на обезщетение при прекратяване на възникналото между страните правоотношение, за което се твърди, че е трудово, и за заплащане на обезщетение за неползван платен годишен отпуск.
Основните аргументи за отхвърляне на предявените искове на въззивния и първоинстанционния съд се отнасят до характера на възникналото между страните по силата на договора за управление правоотношение, а именно, че правоотношението между председателя на кооперацията, от една страна, и кооперацията, от друга страна, не е трудово, а има мандатен характер. Съдебните състави са изложили, че договорът за възлагане на управление е вид граждански договор, като последиците му се приравняват на тези от трудово правоотношение за целите на социалното осигуряване, но това не го превръща в трудов договор; за него не се прилагат правилата на трудовото законодателство относно уредбата на работното време, почивките и отпуските, дисциплинарната и имуществената отговорност, прекратяване на трудовото правоотношение и др. Основните съображения, изложени от въззивния съд, са за неприложимост на трудовото законодателство, в частност неприложимост на чл. 128, т. 2 и чл. 222 КТ и § 2 от ДР на КТ за присъждане на обезщетение при прекратяване на възникналото между страните правоотношение и обезщетение за неползван платен годишен отпуск.
Предявените искове са предявени и разгледани като трудов спор съобразно изложените от ищеца твърдения, поради което обжалваемостта на въззивното решение пред ВКС следва да се определи по правилата на чл. 280, ал. 3, т. 3 ГПК. Преценявани съобразно посочената разпоредба, настоящият съдебен състав счита, че въззивното решение в частта, с което е потвърдено първоинстанционното решение в частта, с която е отхвърлен искът с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата в размер 4 048 лв. заедно със законната лихва върху тази сума, не подлежи на касационно обжалване, тъй като цената на иска е под 5 000 лв. В останалата част въззивното решение подлежи на касационно обжалване поради това, че цената на иска за заплащане на обезщетение за прекратяване на правоотношението между страните на основание чл. 14 от договора във връзка с чл. 128, т. 2 КТ е над 5 000 лв., а именно в размер 10 120 лв.
Въз основа на изложените съображения настоящият съдебен състав счита, че обжалваното определение на ВКС, ТК, състав на Второ отделение в частта по иска за заплащане на обезщетение за прекратяване на правоотношението между страните на основание чл. 14 от договора във връзка с чл. 128, т. 2 КТ в размер 10 120 лв. следва да бъде отменено. В останалата част по иска с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за сумата в размер 4 048 лв. заедно със законната лихва върху тази сума определението на ВКС следва да бъде потвърдено.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
ОТМЕНЯ определение № 406 от 04.12.2018г. по т. д. № 2928/2018г. на Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба на С. Н. Г. срещу решение № 334 от 13.08.2018г. по гр. дело № 226/2018г. на Смолянски окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 632 от 11.12.2017г. по гр. дело № 970/2017г. на Смолянски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявения от С. Н. Г. от [населено място] срещу Горовладелска потребителна кооперация „Борика“, [населено място], област С. иск с правно основание чл. 14 от договор за управление, сключен на 19.03.2013г., във връзка с чл. 128, т. 2 КТ за заплащане на сумата 10 120 лв., представляваща обезщетение при прекратяване на правоотношението, възникнало с договора, в размер 6 брутни заплати, ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.03.2017г. до окончателното й плащане. ВРЪЩА делото в тази част на съдебния състав на ВКС, Търговска колегия, Второ отделение за продължаване на производството.
ПОТВЪРЖДАВА определение № 406 от 04.12.2018г. по т. д. № 2928/2018г. на Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, Второ отделение в частта, с която е оставена без разглеждане касационната жалба на С. Н. Г. срещу решение № 334 от 13.08.2018г. по гр. дело № 226/2018г. на Смолянски окръжен съд в частта, с която е потвърдено решение № 632 от 11.12.2017г. по гр. дело № 970/2017г. на Смолянски районен съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от С. Н. Г. от [населено място] срещу Горовладелска потребителна кооперация „Борика“, [населено място], област С. иск с правно основание чл. 224, ал. 1 КТ за заплащане на обезщетение в размер 4 048 лв. за неползван 50 дни платен годишен отпуск за 2015г. и 2016г., ведно със законната лихва върху главницата, считано от 17.03.2017г. до окончателното плащане.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.