4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 314
С., 02,04,2013 година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети март две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело №397/2012година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на А. С. Б., Г. А. Г. и двамата от [населено място] и А. Д. С. от [населено място] против решение №23 от 29.02.2012г. по гр.д. №1 /12г. на Хасковски окръжен съд, в частта му, с която е потвърдено решение № 636/11.10.2011г. по гр.д. 1011/2011г. на Хасковски районен съд.
Ответникът по касация не е заявил становище.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК,представено след проведено производство по чл.285 ГПК, касаторите са посочили, че са налице следните спорни въпроси решени в противоречие с практиката на ВКС – „ Следва ли да има пълен идентитет между страните и предмета на заповедта за изпълнение и установителния иск”. и 2/ „Следва ли солидарните длъжници – обикновени другари, когато са налице общи за тях факти, да участват всички в исковото производство по чл.415 от ГПК, независимо че някой от тях не е направил възражение па чл.414 от ГПК”.Страната лаконично е интерпретирала приетото от въззивният съд и е изложила своето становище по тези въпроси. Подкрепила е разбирането си с т.2 на ТРОСГК №1/00г. според което обжалваното от някой от обикновените другари решение следва да се отмени и по отношение на необжалвалите при наличие на общи за тях факти.Изложено е подробно разбирането на страната в тази връзка. В заключение лаконично е посочено, че по тези въпроси не била формирана трайно установена практика и поради това били налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, чийто текст е възпроизведен. Страната е поставила като материалноправен въпрос – „ Погасителния план част ли е от предмета на договора за кредит и липсата му отразява ли се на валидността на този договор.” Страната е посочила правилния, според нея отговор на този въпрос и е направила оплакване за неправилност на приетото от съда по отношение на началния момент на предсрочна изискуемост на дълга.Други доводи не са развити.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК.Формулираните от него въпроси, дори и да се приемат за релевантни за спора, въпреки, че не са обвързани от конкретните мотиви на въззивния съд и са поставени общо, съставляват само установяване на наличие на общото основание за допускане на касационно обжалване.
Касаторът е поддържал, че е налице основание по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.Това основание, предполага обосноваване от негова страна, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен конкретно поставен въпрос, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС/ подробно изброени актовете, попадащи в тази хипотеза с т.2 ТРОСГТК на ВКС на РБ № 1 /2009г. / и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочени от касатора конкретни актове и излагане на доводи, свързани с наличие на такова противоречие при установен фактически идентитет на хипотезите. В случая, с оглед изложеното, относимост към разглежданото основание имат посочените от страната съдебни актове, но само като актове включени в обхвата на сравняваните с въззивното решение съдебни актове, тъй като тяхното съдържание не установява поддържаното противоречие. Така например определение №622/10 на ВКС, ІІт.о. постановено по реда на чл.274, ал.3 ГПК формира практика по въпросите, свързани с това дали в производство по чл.422 ГПК при обезсилване на заповедта за изпълнение, ищецът може да премине от установителен към осъдителен иск, какъвто не е разглеждания случай. Или поставените от страната въпроси не са разрешени с този съдебен акт. Те не са били предмет на разглеждане и с ТРОСГК №1/2000г., а и освен това разбирането на страната за приложимост на неговите разрешения е ирелевантно, тъй като, то е относимо изцяло към исковото, а не към заповедното производство. Или страната не обосновава довод за наличие предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК.
Развитите от страната доводи за неправилност на постановения съдебен акт,в контекста на нейното разбиране по фактическата и правна обстановка по спора са ирелевантни спрямо основанията по чл.280, ал.1 ГПК, тъй като са предмет на разглеждане от съда след като решението бъде допуснато до касационно обжалване, поради което и формулирането на материалноправен въпрос мотивирано с оплакване за неправилност на изводите на съда също не обосновава извод за приложно поле на касационно обжалване.
Основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК/ на което се е позовал касатора/, предполага, обосноваване от негова страна, че конкретно формулирания правен въпрос е от значение за точното прилагане на закона/когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на това тълкуване / и за развитие на правото / когато законите са непълни, неясни и противоречиви/, като приносът в тълкуването, осигурява разглеждане и решаване на делата според точния смисъл на законите – т. 4 ТР ОСГТК № 1/2009г. С оглед тези предпоставки страната не е изложила доводи, водещи до извод за наличие на приложно поле на сочената разпоредба, тъй като такъв довод не е твърдението че липсва съдебна практика, след като не е развито съображение за неяснота или непълнота на приложимата правна норма.
Страната е поставила и въпрос за недопустимост на съдебния акт- в касационната си жалба, обоснован с неправилно определена пасивна легитимация. Заповедното производство съставлява специално уредено двуфазно производство и задължението както да се предяви иска по чл.422 ГПК, така и кредиторът да обоснове вземането си спрямо оспорилите го длъжници се осъществява по строг изричен регламент. След като съдът е спазил този процесуален регламент относно очертаването на активната и пасивна процесуалноправна и материалноправна легитимация, то и не е налице недопустимост на акта. Длъжникът, чието задължение произтича от договора за кредит и поръчителите по така поетото задължение са обикновени другари и в исковото производство, те не могат да бъдат конституирани служебно от съда. Определеният правен интерес от провеждане на съдебната фаза на заповедното производство е налице само тогава когато кредиторът не може да събере своето вземане по издадената заповед за изпълнение спрямо посочените от него длъжници, тъй като те я оспорват и за да влезе в сила тя и обективира изискуемост, включително и чрез принудително изпълнение на дълга, следва да бъде проведена и съдебната фаза на заповедното производство. При влязла в сила заповед за изпълнение спрямо един от солидарните длъжници, който не оспорва дълга, не е и налице правен интерес от такова установяване. Нормата на чл.415 ГПК е специална, а неправилното й тълкуване в контекста на общия исков процес води до правно необоснованите доводи на страната за недопустимост на решението.
С оглед изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на въззивното решение.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №23от 29.02.2012г. по гр.д. №1 /12г. на Хасковски окръжен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: