О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 314
София, 22.05.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на девети май две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№ 209/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на [фирма]” –гр.София, срещу решение №2053/25.09.2017г., постановено по в.гр.д.№2206/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о., 7 с-в.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди се, че в нарушение на процесуалния закон (чл.236, ал.2 ГПК), въззивният състав е ценил избирателно събраните по делото доказателства като не е посочил мотиви относно част от възраженията на застрахователното дружество. Сочи се също, съдът не е оценил правилно доказателствения материал с оглед разпоредбите на чл.172 и чл.202 ГПК. Оспорва се правилността на обжалваното решение относно приетия от съда липса на принос от страна на пострадалото лице по смисъла на чл.51, ал.2 ЗЗД и относно размера на обезщетението по чл.52 ЗЗД. Излагат се съображения за необоснованост на решението, произтичаща от неправилно възприемане на фактите по делото. Претендира се отмяна на въззивното решение и отхвърляне изцяло на предявените искове с присъждане на разноски.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът е формулирал следния процесуалноправен въпрос, за който твърди, че са налице предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване, а именно: „Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди всички доказателства по делото, заедно и поотделно, които са относими към релевантните за спора факти, както и да отговори на всички възражения, правни доводи и оплаквания на страните, свързани с твърденията им по съществото на спора?”. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в: ТР №1/2000г. на ВКС, ОСГК, решение №3/15.03.2016г. по гр.д.№2526/2015г., ВКС, ІІІ г.о., решение №24/28.01.2010г. по гр..д.№4744/2008г., ВКС, І г.о., решение №796/02.02.2011г. по гр.д. №1660/2009г., ВКС, І г.о., решение №37/29.03.2012г. по гр.д.№241/2015г. на ВКС, І г.о., решение №65/30.07.2014г. по т..д. №1656/2013г., ВКС, ІІ т.о., решение №331/19.05.2010г. по гр.д.№257/2009г. на ВКС, ІV г.о., решение №217/09.06.2011г. по гр.д. №761/2013г., ВКС, ІV г.о., решение №700 от 28.10.2010г. по гр.д.№91/2010г. на ВКС, ІV г.о. и решение №124/28.04.2010г. по гр.д.№3972/2008г. на ВКС, ІV г.о.
В изложението се поддържа също предпоставката за допускане на касация по чл.280, ал.2 предл.3 ГПК като се излагат доводи, че въззивното решение е очевидно неправилно.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника по жалбата В. В. С., в който се поддържа, че не са налице посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Твърди се се, че е налице припокриване на касационните основания с предпоставките за допускане на касация, както и че поставеният въпрос не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Сочи се, че поддържаното основание за очевидна неправилност е необосновано. Същевременно се излагат доводи за неоснователност на касационната жалба по съществото на спора и се претендират разноски.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният състав от САС е потвърдил решение №180/11.01.2017г. по гр.д.№2265/2015г. на Софийски градски, ГО, І-20 с-в., с което ответникът [фирма]” е осъден да заплати на ищеца В. В. С. 15 000лв. – обезщетение за претърпени неимуществени вреди, дължими по договор за застраховка „Гражданска отговорност” от 21.03.2014г., ведно със законната лихва, считано от 21.08.2014г., както и сумата 3 159.89лв. – мораторна лихва по чл.86, ал.1 ЗЗД. В частта му, с която апелативният съд е потвърдил първоинстанционното решение за отхвърляне на иска за разликата до претендирания размер от 30 000лв., въззивното решение не е обжалвано и е влязло в сила.
Във въззивното решение е посочено, че въззивникът-ответник [фирма]” не оспорва настъпването на застрахователното събитие, ангажиращо отговорността на дружеството по задължителната застраховка „Граждански отговорност” на виновния водач, както и вида на получените увреждания от пострадалия ищец. С оглед правомощията си по чл.269 ГПК съдът се е произнесъл по възражението на дружеството за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат и по оплакването му за присъдено от първата инстанция обезщетение за неимуществени вреди в по-висок от справедливия размер.
Преценявайки наличието на евентуално съпричиняване по см. на чл.51 ЗЗД, въззивният състав е посочил, че приетото съпричиняване от първата инстанция се основава на показанията на свидетеля К. Н. – водач на лекия автомобил, с който е ударен велосипеда на ищеца В. С.. Обстоятелствено е анализирал тези показания като е отразил, че според свидетеля същият е управлявал автомобила след работно време, по улицата е имало велосипедисти (4-5 човека) и пешеходци като всички са се движили на пътното платно, поради липса на тротоари. Пешеходците били и от двете страни на улицата, а велосипедистите се движели от дясната страна (по-късно свидетелят е посочил, че са били в средата на пътя). Съдът е отразил твърдението на свидетеля, че ищецът е бил на една педя от бордюра, а страничното разстояние между велосипеда и автомобила е било около една крачка като след преминаване през кръстовището, на което останалите велосипеди завили надясно, свидетелят се е опитал да изпревари ищеца, който в този момент се изправил на педалите и му пресякъл пътя, отклонявайки се наляво и последвал удар между бронята на автомобила и средата на велосипеда. Апелативният състав се е позовал на заключението по автотехническата експертиза, изготвена въз основа протокола за оглед на местопроизшествие и показанията на свидетеля Н., според което мястото на удара по широчината на платното е на около 2,4 метра от десния край на платното по посока на движение на автомобила. Ударът е настъпил в задната част на колелото, при което е счупена рамката и е деформирана задната капла. Велосипедистът се плъзнал по предната дясна част на автомобила и паднал отдясно върху бордюра.
Съдът е направил анализ на свидетелските показания, заключението по експертизата и протокола за оглед на местопроизшествие с приложените фотоснимки и е стигнал до извода, че част от показанията на свидетеля – относно местоположението на ищеца непосредствено преди и по време на ПТП, относно мястото на първоначалния удар с велосипеда не следва да се кредитират. Посочил е, че показанията на свидетеля относно посочените обстоятелства противоречат на експертизата и протокола за оглед: първоначалният удар във велосипеда е бил върху задното колело, вследствие на което е счупена задната капла в направление отляво надясно като това е най-голямата деформация по велосипеда като останалите повреди – счупване на рамката, посукване на кормилото и множество протривания са настъпили при падането на велосипеда и повличането му от автомобила. Въз основа на тези факти съдът не е кредитирал показанията на свидетеля относно мястото на велосипеда, на което е настъпил първоначалният удар. Отразил е, че „посоченото обстоятелство е от значение за установяване местоположението на велосипеда спрямо автомобила в момента на удара: щом ударът е в задното колело, това означава, че в момента на удара велосипедът е бил изцяло пред автомобила; не е имало момент, в който автомобилът да се е изравнил с велосипеда и последният да е пресякъл пътя му; ударът не е странично и не е в рамката на велосипеда”. В заключение съдът е приел, че показанията на свидетеля не се подкрепят от останалите събрани по делото доказателства, а им противоречат, поради което не е доказано възражението на ответника за съпричиняване вредоносния резултат от страна на ищеца, който извършил неправилна маневра като променил траекторията на движение на велосипеда наляво. Според съда от събраните по делото доказателства не се установяват и останалите нарушения, на които ответникът основава възражението си за съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищеца, респективно причинната връзка между неговото поведение и настъпването на процесното ПТП.
При определяне размера на обезщетението за неимуществени вреди апелативният състав се е съобразил с обстоятелства, установени по делото:
а). брой, вид и тежест на причинените на ищеца телесни увреждания – контузия, охлузване и оток на дясната слепоочна област на главата; фрактура на десните слепоочна и теменна кости на черепа; контузия на мозъка – средно тежка степен; травматичен минимален хематом над твърдата мозъчна обвивка; счупване на дясната ключица с дислокация; охлузвания и отоци по тялото б). продължителността на лечебния и възстановителния период – 10 дни болнично лечение с репозиция и имобилизация на фрактурата на ключицата; необходимост от чужда помощ за първите два месеца; общо 12-18 месеца възстановителен период; в). интензитета на търпените от ищеца болки и страдания – интензивни в първите 30 дни след увреждането, значителни до 2-3 месеца и по-леки до деветия месец; г). възрастта на ищеца към датата на настъпване на инцидента – 31 години и д). обществено-икономическите условия в страната към настъпване на застрахователното събитие.
Отчитайки всички тези обстоятелства съдът е приел, че сумата 45 000лв. би обезщетила ищеца за претърпените от него неимуществени вреди физическите болки от травмите и възстановителен период с всички неудобства свързани с уврежданията. След приспадане на платените по време на процеса 30 000 лева, съдът е посочил, че искът по чл.52 ЗЗД е основателен за сумата 15 000лв., което обезщетение е достатъчно разумно и справедливо да обезщети ищеца за претърпените неимуществени вреди, съобразено с тяхната интензивност и продължителност, последиците за здравето и трудоспособността му.
Настоящият състав намира, че липсват посочените от касатора основания по чл.280, ал.1, 1 и ал.2 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение с оглед поставения от касатора процесуалноправен въпрос: „Следва ли съдът в мотивите на постановеното решение да обсъди всички доказателства по делото, заедно и поотделно, които са относими към релевантните за спора факти, както и да отговори на всички възражения, правни доводи и оплаквания на страните, свързани с твърденията им по съществото на спора?”. Въпросът не е значим за конкретния правен спор, тъй като внимателният анализ на мотивите на въззивното решение показва, че съдът е обсъдил релевантните за спора доказателства, заедно и поотделно, както и че е отговорил на оплакванията на страните, свързани с твърденията им по съществото на спора. С оглед възражението за съпричиняване по смисъла на чл.51 ЗЗД апелативният състав е обяснил защо не кредитира частично показанията на водача на лекия автомобил като е обсъдил тези показания в контекста на останалите относими по делото доказателства. По отношение на възражението за допуснати други нарушения направилата за движение по пътищата, посочени от въззивника (чл.42 ал.3 и чл.81 ЗДвП), съдът без да ги е назовавал конкретно, ги е обсъдил, приемайки, че от доказателствата по делото не се установява наличие на причинната връзка между поведението на велосипедиста и настъпването на процесното ПТП. А дали тези изводите са обосновани, е въпрос относно правилността на обжалваното решение, която (извън случая на очевидна неправилност) не е предмет на производството по чл.288 ГПК. Съдът обстойно е обсъдил и оплакването на застрахователното дружество във въззивната жалба за неправилно приложение на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, посочвайки доказателствата и установените въз основа на тях факти от значение за определяне размера на неимуществените вреди.
Що се отнася до поддържаното основание по чл.280, ал.2 ГПК – очевидна неправилност на въззивното решение, следва да се има предвид следното:
С новата разпоредба на чл.280, ал.2 ГПК (ЗИДГПК – ДВ бр.86/2017г. в сила от 31.10.2017г.) е въведено понятието „очевидна неправилност” (наред с евентуалната нищожност или недопустимост) като самостоятелна предпоставка за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, без допускането на касация да е обусловено от формулирането на правен въпрос по чл.280, ал.1 ГПК и от наличието на някой от селективните критерии по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК. Макар законът да не прави разлика между очевидната неправилност и неправилността на решението като общо касационно основание по чл.281 т.3 ГПК, разграничаването на двете понятия е от значение за точното прилагане на разпоредбите на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК и на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК.
За да е налице очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт като предпоставка за допускане на касация, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че същата да може да бъде констатирана от съда „prima facie” – без реална необходимост от анализ или съпоставяне на съображения за наличието или липсата на нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила или необоснованост. Като квалифицирана форма на неправилност очевидната неправилност е обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
Доколкото определението „очевидно” съдържа в себе си субективен елемент (очевидното за едни може да не е очевидно за други), разграничението между очевидната неправилност и неправилността на съдебния акт следва да бъде направено и въз основа на обективни критерии. Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, който е постановен „contra legem” до степен, при която законът е приложен в неговия обратен, противоположен смисъл. Няма да бъде налице очевидна неправилност, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, както и когато актът е постановен в противоречие с практика на ВКС, включително с тълкувателни решения и постановления на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз (в тези случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 във вр. с чл.280, ал.1 ГПК). Очевидно неправилен ще бъде съдебният акт, постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или на несъмнено отменена правна норма. Неправилното решаване от съда обаче на спорни въпроси относно приложимия закон, относно действието на правните норми във времето и др., няма да обоснове очевидна неправилност и ще предпостави необходимостта от формулирането на въпрос по чл.280 ал.1 ГПК при наличието на допълнителните селективни критерии по чл.280 ал.1 т.1-3 ГПК. Като очевидно неправилен по см. на чл.280, ал.2 предл.3 ГПК следва да бъде квалифициран и въззивният съдебен акт, постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване единствено по реда и при условията на чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Твърденията в изложението за очевидна неправилност на решението, повтарящи оплакванията за неправилност в касационната жалба в случая не могат да обосноват извода, че въззивното решение е очевидно неправилно съобразно направените по-горе разяснения, тъй като решението не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано с оглед правилата на формалната логика.
На основание чл.81 във вр. с чл.78, ал.3 ГПК следва да се присъдят направените от ответника по касационната жалба разноски в размер на 1 440лв., съобразно представените с отговора доказателства.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №2053/25.09.2017г., постановено по в.гр.д.№2206/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о., 7 с-в.
ОСЪЖДА [фирма]” – ЕИК[ЕИК], от [населено място], [улица] да заплати на В. В. С. – ЕГН [ЕГН], от [населено място],[жк], вх.Б, ап.55 сумата 1 440лв. (хиляди четиристотин и четиридесет лева) – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: