– 4 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 314
гр. София 29.03.2016 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 11.11.2015 (единадесети ноември две хиляди и петнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4773 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на две касационни жалби подадени срещу решение № 1304/17.06.2015 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по гр. д. № 1367/2015 година като първата е с вх. № 9157/03.07.2015 година и е подадена от П. на Р. Б., а втората е с вх. № 10 049/21.07.2015 година и е подадена от Ж. А. Б. и К. С. И..
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд П. на Р. Б. е осъдена да заплати на Ж. А. Б. и К. С. И. по предявен от тях искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ сумите от по 3000.00 лева на всеки един от двамата, представляваща обезщетение за претърпени от тях неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумите, считано от 16.07.2014 година до окончателното плащане, като е потвърдил първоинстанционното решение, в частта му, с която предявените искове са били отхвърлени за разликата над уважените размери до пълните претендирани такива от по 35 000.00 лева за всеки един от двамата ищци.
С касационната си жалба П. на Р. Б. обжалва решението на Софийския апелативен съд само в частта му, с която след частична отмяна на решение от 11.02.2015 година на Окръжен съд Монтана, постановено по гр. д. № 167/2014 година е осъдена да заплати на К. С. И. сумата от още 1000.00 лева обезщетение за неимуществени вреди, заедно със законната лихва върху сумата, считано от 16.07.2014 година до окончателното заплащане, като по този начин общия размер на дължимото се на И. обезщетение е определен на 3000.00 лева. В тази жалба е посочено, че решението на Софийския апелативен съд е постановено при нарушение на материалния закон, съществени нарушения на съдопроизводствените правила и е необосновано Твърди се, че така опредения размер на обезщетението е силно и необосновано завишен, като не съответства на действително претърпените от И. неимуществени вреди. С оглед на това е бил нарушен принципът за справедливост залегнал в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД. Твърди се, че не са изложени мотиви за наличието на причинно следствената връзка между приетите за установени от въззивния съд обстоятелства и претърпените вреди, както и че не е посочено значението на всяко едно от тези обстоятелства за определяне на размера на вредите. Също така не е била взета предвид и съдебната практика по аналогични случаи. Излагат се съображения, че въззивният съд не се е съобразил със социално-икономическите условия и стандарта на живот в страната, както и с общественото положение на К. С. И. в периода на наказателното преследване. Поискано е обжалваното решение да бъде отменено и да се постанови ново такова, с което размерът на присъденото на К. С. И. обезщетение за неимуществени вреди по чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ да бъде намален като се съобрази с обема на реално претърпените вреди, принципа на справедливост, залегнал в разпоредбата на чл. 52 от ЗЗД и съдебната практика по аналогични случаи. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. на Р. Б. е посочила, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 1 и т. 2 от ГПК.
Ответникът по тази касационната жалба К. С. И. не е подал отговор на същата, с който да изрази становище по допустимостта и евентуалната й основателност.
П. на Р. Б. е била уведомена за обжалваното решение на 25.06.2015 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 9157/03.07.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
В касационната жалба на Ж. А. Б. и К. С. И. са изложени твърдения, че така определените им обезщетения са занижени като е поискано обжалваното решение да бъде отменено в отхвърлителната му част и да се постанови друго, с което исковете им да бъдат уважени до пълните предявени размер от 35 000.00 лева за всеки един от тях. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Ж. А. Б. и К. С. И. са посочили, че са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1, т. 1, т. 2 и т. 3 от ГПК
Ответникът по тази касационната жалба П. на Р. Б. не е подал отговор на същата, с който да изрази становище по допустимостта и евентуалната й основателност.
Ж. А. Б. и К. С. И. са били уведомени за обжалваното решение на 07.07.2015 година, а подадената от тях касационна жалба е с вх. № 10 049/21.07.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежни страни, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателите в подаденото от тях изложения на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
С обжалваното решение съставът на Софийския апелативен съд е приел, че на 23.11.2010 година Ж. А. Б. и К. С. И. са били привлечени като обвиняеми по досъдебно производство № 1376/2010 година по описа на РУ „Полиция” [населено място] за престъпление по чл. 198, ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК. Първоначално двамата са били задържани са период от 72 часа, след изтичането, на който с определение от 26.11.2010 година на Районен съд Монтана, постановено по ч. н. д. № 363/2010 година по отношение на тях е взета постоянна мярка за неотклонение „задържане под стража”. Тази мярка за неотклонение е действала до 25.02.2011 година, когато е била заменена с по-леката такава „парична гаранция” в размер на по 600.00 лева за всеки един от двамата. Така определените парични гаранции са били внесени на 28.02.2011 година. Обвинителният акт срещу Ж. А. Б. и К. С. И. е бил внесен в Районен съд Монтана на 25.10.2011 година като е било образувано н. о. х. № 368/2011 по описа на същия съд. На 07.05.2012 година съставът на Районен съд Монтана е оправдал Ж. А. Б. и К. С. И. по повдигнатите им обвинения, като е изменил взетата по отношение на тях мярка за неотклонение от „парична гаранция” в „подписка”. С решение от 05.12.2012 година постановено по в. н. о. х. д. № 145/2012 година по описа на Окръжен съд Монтана оправдателната присъда е била отменена и делото е било върнато за ново разглеждане от друг състав на първоинстанционния съд. С присъда от 25.06.2013 година, постановена по н. о. х. д. № 418/2012 година по описа на Районен съд Монтана Ж. А. Б. и К. С. И. са били признати за виновни по повдигнатите им обвинения за престъпление по чл. 198, ал. 1 във връзка с чл. 20, ал. 2 от НК, като и на двамата е наложено наказание лишаване от свобода за срок от три години. Тази присъда е била отменена с друга такава от 25.06.2013 година, постановена по в. н. о. х. д. № 145/2013 година по описа на Окръжен съд Монтана, с която Ж. А. Б. и К. С. И. са били признати за невинни по повдигнатите им обвинения. Последната присъда е била оставена в сила с решение №83/16.07.2014 година, постановено по н. д. № 59/2014 година по описа на ВКС. Предвид на това въззивният съд е приел, че са налице предпоставките за ангажиране на отговорността на П. на Р. Б. по така предявените от Ж. А. Б. и К. С. И. искове с правно основание чл. 2, ал. 1, т. 3 от ЗОДОВ.
При определяне на размера на обезщетенията за всеки един от Ж. А. Б. и К. С. И. въззивният съд е отчел възрастта на всеки един от двамата в периода на наказателното преследване (между 28 и 30 години), попадащи в периода на най-активната част от гледна точка на професионалната и житейската реализация на човека, продължителността на наказателното производство (около три години и шест месеца). Също така въззивният съд е съобразил вида и тежестта на повдигнатите обвинения, както и това, че по отношение на Ж. А. Б. и К. С. И. е била взета най-тежката мярка за неотклонение „задържане под стража” за период от около три месеца. Прието е, че всеки един от двамата Ж. А. Б. и К. С. И. е изживял периода на наказателното преследване като източник на стрес с много висока интензивност, като това се е отразило на поведението им. Наказателното преследване се е било отразило негативно на всеки един от Ж. А. Б. и К. С. И., а също така и на контактите им с близки, роднини и приятели. Същото било засегнало личния живот на Б. и И. и като негов краен резултат е постигната незаконна намеса в техния личен и семеен живот, които били неприкосновени съгласно чл. 32, ал. 1, изр. 1 от Конституцията на Република България. Въззивният съд е приел съществуването на причинна връзка между незаконосъобразното обвинение и претърпените от Б. и И. вреди позовавайки се на показанията на разпитаните по делото свидетели. Наред с това е отчел обстоятелството, че обвинението не е довело до влошаване на физическото и психическото състояние на Ж. А. Б. и К. С. И. и като е отчел конкретната икономическа обстановка в страната към момента на приключване на наказателното производство е определил размера на дължимите се от П. на Р. Б. обезщетения.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК Ж. А. Б. и К. С. И. твърдят, че в решението си въззивният съд се е произнесъл по правния въпрос за задължението на съда да определи обезщетението за неимуществени вреди по справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД, като го съобрази с всички факти и обстоятелства, свързани с действително претърпените вреди и за достатъчността на присъденото обезщетение. В тази връзка се Б. и И. се позовават на т. ІІ от мотивите на ППВС № 4/1968 година и на решение № 347/01.02.2013 година, постановено по гр. д. № 295/2012 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., решение № 132/29.04.2011 година, постановено по гр. д. № 645/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 95/08.05.2011 година, постановено по гр. д. № 849/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., като чрез тях препращат и към цитираните в тях решения на други състави на ВКС. Така формулирания от Ж. А. Б. и К. С. И. правен въпрос е включен в предмета на делото и е обусловил правните изводи на състава на Софийския апелативен съд, но това не е достатъчно, за да се допусне касационно обжалване на решението му. Задължение на касаторите е не само да формулират материалноправния или процесуално правния въпрос, по който въззивният съд се е произнесъл и да посочат, че е налице някое от основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, а и да обосноват това свое твърдение. Именно въз основа на изложените от тях твърдения касационният съд в производството по чл. 288 от ГПК ще извърши проверка дали са налице основанията за допускане въззивното решение до касационно обжалване. При тази проверка касационният съд може да преквалифицира основанието, на което се иска допускане на касационно обжалване на въззивното решение, но не може да излезе извън рамките на изложените от касатора обстоятелства за неговото съществуване. В случая Ж. А. Б. и К. С. И. твърдят, че въззивният съд се е произнесъл по правния въпрос за задължението на съда да определи обезщетението за неимуществени вреди по справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД, като го съобрази с всички факти и обстоятелства, свързани с действително претърпените вреди и за достатъчността на присъденото обезщетение, но за да обосноват това свое твърдение е трябвало да посочат защо произнасянето на въззивния съд, по този въпрос, противоречи на задължителната практика на ВКС. В изложението им по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК такава обосновка липсва поради което касационният съд не може да извърши проверка на твърденията, че въпросът е решен в противоречие със задължителната практика на ВКС и да обоснове извод в тази насока. Предвид на това не може да се направи извод, че е налице предвиденото в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд. Освен това от представената с изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК практика на ВКС е видно, че с нея се цели установяване и на обстоятелството, че въззивният съд неправилно е определил размера на дължимите се на Ж. А. Б. и К. С. И. обезщетения за неимуществени вреди. Това обстоятелство обаче е основание за касационно обжалване на решението по смисъла на чл. 281, т. 3 от ГПК. Затова не може да обоснове допускането на решението до касационно обжалване. Изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК не може да се мотивира с твърдения сочещи на съществуването на основания за касационно обжалване на решението по чл. 281 от ГПК. Основанията за допускане на касационно обжалване на решението и основанията за касационно обжалване са различни и не се припокриват. Затова при допускането на касационно обжалване на решението не може да се извършва проверка на обжалваното решение на основанията по чл. 281 от ГПК. Поради това само това твърдение не обосновава съществуването на основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Не може да бъде допуснато касационно обжалване по тази жалба и на второто от твърдените основания за това, а именно чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК. Като доказателство за съществуването на това основание са представени посочените по-горе съдебни решения. Както се посочи по-горе въпросът, по който се твърди съществуването на противоречивата съдебна практика е този за за задължението на съда да определи обезщетението за неимуществени вреди по справедливост съгласно чл. 52 от ЗЗД, като го съобрази с всички факти и обстоятелства, свързани с действително претърпените вреди и за достатъчността на присъденото обезщетение. Следва да се има предвид, че ППВС № 4/1968 година и ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС дават указания за начина по който следва да процедира съда при определяне на размера на обезщетението и какви факти и доказателства трябва да бъдат взети предвид за това. Размерът на обезщетението обаче се определя конкретно за всеки отделен случай, като се вземат предвид специфичните за случая обстоятелства и установената по делото фактическа обстановка. Това води до възможността сходно между два случая на непозволено увреждане обстоятелство да има различно значение при определяне на размера на обезщетението по конкретното дело. Затова въпросът за това какъв размер обезщетение е справедлив не е въпрос, който да послужи като общо основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на ТР № 1/19.02.2010 година, постановено по тълк. д. № 1/2009 година на ОСГТК на ВКС. Правилото, че размерът на обезщетението се определя конкретно за всеки отделен случай не дава възможност да бъде извлечено общо правило за определяне на конкретен размер на обезщетението при сходства между част от фактите и обстоятелствата по посочените от касатора случаи, което да послужи за преценка дали е налице противоречива съдебна практика. Предвид на това Ж. А. Б. и К. С. И. не са обосновали и твърденията си за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК., като липсват такива и за третото основание за допускане на касационно обжалване на решението, това по чл. 280, ал. 1, т. 3 от ГПК Затова не трябва да бъде допускано касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по подадената от Ж. А. Б. и К. С. И. касационна жалба.
В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК П. на Р. Б. сочи, че съставът на Софийския апелативен съд се е произнесъл по правния въпрос за задължението на съда да определи размера на обезщетението за неимуществени вреди, след като извърши преценка на всички конкретни обективно съществуващи обстоятелства от значение за точното прилагане на принципа на справедливостта, който въпрос е бил разрешен в противоречие с т. ІІ от ППВС № 4/1968 година, като в тази връзка се прави позоваване и на решение № 532/24.06.2010 година, постановено по гр. д. № 1650/2009 година и решение № 187/13.06.2012 година, постановено по гр. д. № 1215/2011 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о., а също така и на решение № 377/22.06.2010 година, постановено по гр. д. № 1381/2009 година и решение № 153/10.05.2012 година, постановено по гр. д. № 489/2011 година, двете по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о.. Освен това се твърди, че въззивният съд е разрешил и правния въпрос за наличието на причинна връзка между незаконното обвинение и твърдените вреди в противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. На последно място се сочи, че с обжалваното решение въпросът за задължението на въззивния съд да изложи собствени мотиви въз основа на установените по делото факти и обстоятелства е разрешен в противоречие с установеното в т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС задължение за това. Във връзка с последното твърдение се сочи, че въззивният съд не е изложил мотиви за съществуването на причинно-следствена между незаконното обвинение и причинените вреди. С тези твърдения П. на Р. Б. е основала искането си за допускане на касационно обжалване на оспорваното решение на Софийския апелативен съд на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Освен това е поискано и допускане на оспорваното въззивно решение до касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК по материално правния въпрос за определяне на размера на обезщетението за неимуществени вреди и за това как се прилага общественият критерий за справедливост по чл. 52 от ЗЗД като се твърди, че този въпрос се разрешава противоречиво от съдилищата. Като доказателство за съществуването на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК касаторът се позовава на решение № 3/13.02.2012 година, постановено по гр. д. № 637/2011 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 377/22.06.2010 година, постановено по гр. д. № 1381/2009 година по описа на ВКС, ГК, ІV г. о., а също така на решение № 45/13.08.2011 година, постановено по гр. д. № 25/2011 година по описа на Апелативен съд В.. Във връзка с тези твърдения на П. на Р. Б. трябва да се има предвид, че в по отношение на твърдяното несъобразяване на въззивното решение с т. ІІ от ППВС № 4/1968 година не е посочено защо касаторът счита, че същото не е съобразен със задължителната съдебна практика, поради което касационният съд не може да преценява дали е налице такова несъответствие или не. Това се отнася и до твърдението за противоречие със задължителните указания по т. 3 и т. 11 от ТР № 3/22.04.2005 година, постановено по тълк. д. №3/2004 година на ОСГК на ВКС. Въззвиният съд е анализирал доказателствата по делото и е счел, че от събраните по делото доказателства се установява, че е налице причинна връзка между незаконното обвинение и установените от него вреди, като при присъждане на обезщетенията не е излязъл извън рамките на спора и не е присъждал обезщетение за други вреди, за които такава връзка не е установена. При това в мотивите си съдът е посочил, че приема причинната връзка за доказана с оглед на показанията на разпитаните по делото свидетели, поради което не е налице противоречие с т. 19 от ТР № 1/04.01.2001 година, постановено по тълк. д. № 1/2001 година на ОСГК на ВКС, а в сегашното производство не може да бъде проверявана правилността на този извод на въззивния съд. Предвид на това не са установени предпоставките за допускане на касационно обжалване на решението на Софийския апелативен съд по чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК. Що се отнася до твърденията на П. на Р. Б. за съществуването на предпоставките по чл. 280, ал. 1, т. 2 от ГПК за тях важи изложеното по-горе. Затова не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение и по касационната жалба на П. на Р. Б..
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1304/17.06.2015 година на Софийски апелативен съд, гражданско отделение, 7-ми състав, постановено по гр. д. № 1367/2015 година.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.