7
Определение на ВКС, ГК, ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 314
[населено място], 08.05 2014 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД, Гражданска колегия, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и осми април, през две хиляди и четиринадесета година, в състав:
Председател: КАПКА ЮСТИНИЯНОВА
Членове: Л. БОГДАНОВА
С. ДИМИТРОВА
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията С. Д. ч.гр.д. № 2231 по описа за 2014 год., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 278, ал. 1, вр. с чл. 274, ал. 3 ГПК.
Обжалвано е въззивно определение на Софийски апелативен съд, ГК, 3 с-в, № 2415 от 05.11.2013 г. по ч.гр.д. № 3914/2013 г., с което е потвърдено разпореждане № 13807 от 17.07.2013 г., постановено по гр.д. № 7615/2012 г. на Софийски градски съд, І ГО, 11 с-в, с което е върната исковата молба на К. И. И., действащ като [фирма] като нередовна и е прекратено производството по делото.
Недоволен от въззивното определение на САС е жалбоподателят К. И. И. от [населено място], действащ като [фирма] [населено място], който чрез пълномощника си адв. Надежда Г. от АК-К., го обжалва в срок като счита, че същото е неправилно и моли да бъде отменено като незаконосъобразно и делото върнато на първоинстанционния съд за продължаване на съдопроизводствените действия.
Ответникът по частната жалба Министерство на земеделието и храните [населено място], чрез пълномощника си адв. С. Ц. от АК-С., в писмен отговор по чл. 276, ал. 1 ГПК изразява становище за нейната неоснователност.
В изложение на основанията за допускане на касационното обжалване, частният касатор сочи, че в обжалваното определение съдът се е произнесъл по процесуалноправни въпроси от значение за изхода на делото, чието разрешаване е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото – основание по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Поставените правни въпроси са – съществува ли задължение за съда да уведоми страната за продължаване на срока по чл. 63 ГПК за отстраняване на констатирани нередовности на исковата молба, задължен ли е съдът да се произнесе по искане за преразглеждане на искането по чл. 83, ал. 2 ГПК със съответния акт и да уведоми страната за това, както и при невнесена държавна такса, но изпълнени останалите указания на съда по отстраняване нередовностите на исковата молба, следва ли да бъде прекратено производството по делото на основание чл. 129, ал. 3 ГПК.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение като констатира, че обжалваното определение е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно разпореждане за прекратяване производството по делото, намира, че то подлежи на касационно обжалване съгласно чл. 274, ал. 3, т. 1 ГПК.
Частната жалба е подадена в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК и е редовна по смисъла на чл. 260 и чл. 261, чл. 278, ал. 4, вр. с чл. 284, ал. 2 ГПК.
След преценка на доводите на частния жалбоподател и обстоятелствата по делото, съдът намира, че не е налице основанието на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на въззивното определение до касационно производство.
За да постанови определението си въззивният съд е приел, че като е върнал исковата молба на К. И. И., действащ като [фирма] [населено място], поради неотстраняване в срок на нередовностите й, на основание чл. 129, ал. 3, вр. с ал. 1, вр. с чл. 127, ал. 1, т. 3 и чл. 128, т. 2 ГПК, първоинстанционният съд е постановил законосъобразно разпореждане. Приел е също така, че след като исковата молба е била нередовна по смисъла на чл. 127, ал. 1 ГПК, правилно първоинстанционният съд я оставил без движение за отстраняване в срок нередовностите й с разпореждане от 25.06.2012 г., на основание чл. 129, ал. 2, вр. с чл. 127, ал. 1, т. 2 и т. 4 и чл. 128, т. 2 ГПК. След няколкократно продължаване на срока по чл. 63 ГПК за отстраняване нередовностите на исковата молба, в т.ч. и внасяне на дължимата държавна такса в размер на 96 747,84 лв. и оставяне на исковата молба без движение, въззивният съд е приел, че по подадената от ищеца молба за преразглеждане на искането му за освобождаване от заплащане на държавна такса и продължаване на срока, правилно първоинстанционният съд с разпореждане от 14.06.2013 г. е оставил без уважение искането по чл. 253, вр. с чл. 83, ал. 2 ГПК и е продължил срока за отстраняване нередовностите на исковата молба с 30 дни, като след изтичането му и при констатирано неизпълнение на указанията на съда, законосъобразно на основание чл. 129, ал. 3 ГПК, е върнал исковата молба като нередовна.
Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение намира, че поставените от частния касатор правни въпроси от процесуално естество са обусловили изхода на делото, тъй като от решаването им зависи правилността на въззивното определение, но същите са решени от въззивния съд в съответствие със задължителната съдебна практика. Така, по въпроса съществува ли задължение за съда да уведоми страната за продължаване на срока по чл. 63 ГПК за отстраняване на констатирани нередовности на исковата молба, е налице задължителна съдебна практика – определение № 425 от 21.06.2010 г. по ч.т.д. № 441/2010 г. на ВКС, ІІ т.о., определение № 150 от 02.03.2010 г. по ч.гр.д. № 109/2010 г. на ВКС, ІV г.о. и др., съгласно която определението на съда, с което се уважава или отказва продължаване на срока, не се съобщава на страната, която е длъжна сама да следи дали искането за продължаване на срока е уважено, или отхвърлено, като актът на съда, с който се уважава или отхвърля искане за продължаване на срок, не подлежи на инстанционен контрол и не се съобщава на страната. В конкретния случай тази задължителна съдебна практика по поставения правен въпрос е съобразена от въззивния съд в обжалваното определение и по него не е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК за допускане на касационното обжалване. Правният въпрос от процесуално естество относно това – задължен ли е съдът да се произнесе по направеното искане за преразглеждане на това по чл. 83, ал. 2 ГПК със съответния акт и да уведоми страната за това, също е обусловил крайния акт на съда. Разпоредбата на чл. 83, ал. 2 ГПК дава възможност за освобождаване от задължението за внасяне на такси по преценка на съда съобразно законоустановени критерии /т.т.1–6/, а така също и други констатирани обстоятелства /т.7/, които могат да дадат основание за извода, че дължимият в конкретния случай размер на съдебната такса, практически би лишил страната от достъп до правосъдие. Преценката винаги е строго конкретна с оглед дължимия размер и с оглед конкретните обстоятелства, препятстващи възможността на страната да изпълни това свое задължение за съответната държавна правосъдна услуга. Освобождаването от задължението за заплащане на държавна такса се извършва с изричен и мотивиран съдебен акт, който подлежи на обжалване. В конкретния случай с определение от 17.05.2013 г. по гр.д. № 7615/2012 г. СГС на основание чл. 253 ГПК е отменил постановеното на 21.11.2012 г. разпореждане за освобождаване на ищеца от внасянето на държавна такса по делото на основание чл. 83, ал. 2 ГПК като неправилно и на основание чл. 129, ал. 2, вр. с чл. 127, ал. 1, т. 3 и чл. 128, т. 2 ГПК е оставил исковата молба без движение за отстраняване в едноседмичен срок на неотстранени констатирани нередовности и е указал на ищеца да внесе дължимата държавна такса по сметка на съда в размер на 96 747,84 лв. като в противен случай исковата молба ще бъде върната, а производството по делото прекратено. В указания срок на 10.06.2013 г. ищецът е депозирал писмена молба с искане да бъде преразгледано искането му по чл. 83, ал. 2 ГПК и е приложил декларация за материално и гражданско състояние и експертно решение на ТЕЛК, както и е направил искане по чл. 63, ал. 1 ГПК за продължаване на срока за внасяне на държавната такса, в случай, че съдът не уважи искането му да бъде освободен от заплащането й. С разпореждане от 14.06.2013 г. първоинстанционният съд е оставил без уважение искането по чл. 253, вр. с чл. 83, ал. 2 ГПК като се е мотивирал, че ищецът, действащ като ЕТ, не попада в кръга на лицата, които могат да бъдат освобождавани от внасяне на държавна такса по реда на чл. 83, ал. 2 ГПК, поради което и искането по чл. 253 ГПК се явява неоснователно, като на основание чл. 63, ал. 1 ГПК е продължил срока за изпълнение на разпореждането му от 17.05.2013 г с един месец, считано от 12.06.2013 г. и изрично е постановил, че определението не подлежи на обжалване. В тази връзка в съответствие с трайната съдебна практика, въззивният съд е приел, че както разпореждането в частта му, с която е оставено без уважение искането по чл. 253, вр. с чл. 83, ал. 2 ГПК без уважение като неоснователно, така и в частта му, с която е продължен срокът на основание чл. 63, ал. 1 ГПК, не подлежи на обжалване, както и че в случая по направеното искане от ищеца с молбата му от 10.06.2013 г., първоинстанционният съд се е произнесъл изрично с разпореждането си от 14.06.2013 г., което е мотивирал. Във връзка с третия поставен от частния касатор процесуалноправен въпрос, в съответствие с установената съдебна практика, въззивният съд е приел, че за да бъде редовна предявената искова молба, тя трябва да отговаря на изискванията на чл. 127 и чл. 128 ГПК и когато при констатирани от съда на основание чл. 129, ал. 1 и ал. 2 ГПК нейни нередовности и уведомяване на ищеца за отстраняването им в законовия срок, той не ги отстрани, на основание чл. 129, ал. 3 ГПК съдът връща исковата молба като нередовна. В случая исковата молба е оставяна няколкократно без движение за отстраняване на нередовности и на основание чл. 63, ал. 1 ГПК по молба на ищеца е продължаван и срока за отстраняването им. Освен, че не е внесъл дължимата държавна такса, предвид постановеното разпореждане от 14.06.2013 г. от съда, с което е оставена без уважение молбата му за преразглеждане на основание чл. 253 ГПК на искането му по чл. 83, ал. 2 ГПК, са налице и други неотстранени недостатъци на исковата молба по разпореждането на съда от 17.05.2013 г., а именно – не е уточнена цената на всеки един от седемте главни иска, предвид съществуващото несъответствие между общата сума, заявена в исковата молба и отразената цена на тези сделки в уточнителната молба от 27.12.2012 г., както и не е посочена отделна цена на осемте претенции за заплащането на лихва за забава върху всяко главно вземане по всеки един от процесните договори, поради което в обжалваното определение въззивният съд е приел, че правилно първоинстанционният съд е върнал исковата молба като нередовна на основание чл. 129, ал. 3 ГПК.
С оглед на горното, настоящата инстанция намира, че в случая по поставените процесуалноправни въпроси не е налице основанието за допускане на касационно обжалване на въззивното определение по чл.280, ал.1, т.3 ГПК – разрешени от въззивния съд процесуалноправни въпроси, които са от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото. По принцип следва да се отбележи, че точното прилагане на закона е насочено към отстраняване на противоречива съдебна практика, към необходимост от промяна на непротиворечива, но погрешна съдебна практика. А развитие на правото е налице, когато произнасянето по правен въпрос, значим за изхода на спора, е наложено от непълнота на закона или е свързано с тълкуването му, което ще доведе до отстраняване на непълнотата или неяснотата на правната норма, както и в случаите на изоставяне от съдилищата на едно тълкуване на закона, за да се възприеме друго, какъвто не е настоящия случай. Твърдения, които касаят неправилност на определението, изразяващи се в допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила не могат да аргументират приложно поле на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, а са касационни основания по чл. 278, ал. 4, вр. с чл. 281, т. 3 ГПК, които се разглеждат от съда по същество, ако е допуснато касационното обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК. Съдебната практика по релевираните от частния касатор процесуалноправни въпроси по приложението на чл. 63, чл. 83, ал. 2, чл. 127, чл. 128, чл. 129 и чл. 253 ГПК е постоянна, трайна и непротиворечива, а посочените законови норми са ясни и не се нуждаят от тълкуване. Не са налице обстоятелства, предпоставящи изменението на тази практика или нейната отмяна чрез ново тълкуване на закона.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение приема, че въззивното определение не следва да се допусне до касационен контрол, тъй като не са налице предпоставките на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, поради което
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно определение № 2415 от 05.11.2013 г. на Софийски апелативен съд, ГК, 3 с-в, по ч.гр.д. № 3914/2013 г., с което е потвърдено разпореждане № 13807 от 17.07.2013 г., постановено по гр.д. № 7615/2012 г. на Софийски градски съд, І ГО, 11 с-в, за връщане като нередовна исковата молба на К. И. И., действащ като [фирма] [населено място] и е прекратено производството по делото, по частна касационна жалба с вх. № 14148 от 18.12.2013 г. на К. И. И., действащ като [фирма] [населено място].
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :