О П Р Е Д Е Л Е Н И Е № 315
С., 15.06.2018 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД НА РЕПУБЛИКА БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, първо отделение, в закрито заседание на девети май през две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ДАРИЯ ПРОДАНОВА
ЧЛЕНОВЕ: РАДОСТИНА КАРАКОЛЕВА
ЕМИЛ МАРКОВ
при секретаря и в присъствието на прокурора като изслуша докладваното от съдията Караколева т.д. № 267 по описа за 2018 год., за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] чрез от адв. П. В. срещу решение № 92/19.09.2017 г. на Бургаски апелативен съд /БАС/, търговско отделение по в.т.д. № 207/2017 г., потвърждаващо решение на Ямболски окръжен съд /ЯОС/ в частта, с която [фирма] е осъден да заплати на Основно училище „В. Л.“ [населено място] на основание чл.236 ал.2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД сумата 117300 лв. – обезщетение в размер на наемната цена за периода 01.10.2015 г. – 01.10.2016 г. за ползване на недвижим имот, предмет на договор за наем от 25.07.2014 г. и представляващ земеделски земи след прекратяване на договора за наем, считано от 01.10.2015 г. със законна лихва и разноски.
Касаторът поддържа оплаквания за недопустимост и неправилност, а като основания за допускане на касационно обжалване – чл.280 ал.1 т.1, т.2 и ал.2 ГПК.
Ответникът по касационната жалба – Основно училище „В. Л.“ [населено място] оспорва допускането й и същата по същество по съображения в писмен отговор.
ВКС, ТК, първо отделение, като разгледа касационната жалба и извърши преценка на предпоставките, визирани в чл.280 ал.1 т.1, т.2 и ал.2 ГПК, констатира следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК, но изложените основания за допускане на касационно обжалване не попадат в приложното поле на чл.280 ал.1 и ал.2 ГПК, поради следните съображения:
За да потвърди решението на ЯОС в уважителната му част БАС е приел, че пред ЯОС са предявени искове по чл.79 ал.1 вр. чл.232 ал.2 ЗЗД за сумата 117300 лв. за неплатен наем за периода 01.10.2015 г. – 01.10.2016 г. по договор между страните от 25.07.2014 г. за ползване под наем на училищни земеделски земи – две ниви в местността Т. и по чл.86 ЗЗД за сумата 9761.90 лв. лихва за забава за посочен период от време. При условията на евентуалност исковете са предявени на основание чл.236 ал.2 ЗЗД и чл.86 ЗЗД в същия размер, за същия период като обезщетение за ползване на същите земи след прекратяване на наемния договор и лихва за забава. ЯОС е отхвърлил исковете, претендирани от наемно правоотношение с оглед доказателствата по делото, че наемният договор между страните от 25.07.2014 г. е прекратен със споразумение, считано от 01.10.2015 г., приложено по делото. ЯОС е уважил евентуалния иск само за главницата от 117300 лв. по чл.236 ал.2 ЗЗД със законната лихва, отхвърлил е претендираната мораторна лихва. Решението на ЯОС в отхвърлителната му част не е обжалвано и е влязло в сила, обжалвано е от [фирма] само в уважителната му част по евентуалния иск по чл.236 ал.2 ЗЗД за сумата 117300 лв. и е потвърдено от БАС. БАС е приел, че оплакванията за недопустимост на първоинстанционното решение в тази му част, каквито са изложени и в настоящата касационна жалба са неоснователни, доколкото доводите на ищеца при позоваване на чл.236 ал.2 ЗЗД за претендираните суми са изложени в допълнителна искова молба в срока и при условията на чл.372 ГПК. С допълнителната искова молба е въведено евентуално основание за претендираните суми – чл.236 ал.2 ЗЗД за дължимо обезщетение за ползване на отдаден под наем имот след прекратяване на наемния договор, без промяна на петитума на първоначално предявения иск за главницата. БАС е изложил и съображения за неоснователност на оплакванията за неправилност във връзка със събраните по делото доказателства и конкретно разменените преписи от протоколи, писма и др. между страните, както и метеорологични справки. БАС е изложил съображения, позовавайки се и на цитирана практика на ВКС, че при преустановяване на наемни правоотношения законодателят поставя в тежест на наемателя задължението за връщане на наетата вещ, като неизпълнението на това задължение е свързано с последиците на чл.236 ал.2 ЗЗД – наемателят дължи обезщетение щом не е предал държането, дори имотът да не се ползва. Обсъждайки приложените по делото писма и нотариална покана БАС е приел, че те не доказват реално предаване на държането на земите, за което е без значение реалната им обработка след 01.10.2015 г. За неоснователни са приети оплакванията относно размера на присъденото обезщетение от първоинстанционния съд, което е в рамките на договорения между страните наем, за което БАС отново се е позовал на цитирана съдебна практика на ВКС.
Доводите за недопустимост в изложението си касаторът свързва с уважаването на евентуалния иск – недопустимост на решението с оглед въведеното основание от допълнителната искова молба, по което съдът се е произнесъл като по евентуално предявен иск след отхвърлянето на главния иск /твърденията са, че не е предявен евентуално съединен иск, а нов иск, което е недопустимо/. Доводите за недопустимост на въззивното решение, за която ВКС следи служебно /мотиви към т.1 на ТР № 1/2010 г. на ОСГТК на ВКС/, не навеждат на вероятност за такава, доколкото допълнителната искова молба е предявена в срока по чл.372 ГПК без промяна на петитума и изложените фактически твърдения, от които се извежда претенцията, прави се уточнение на претендиране на сумата освен като наем по чл.232 ЗЗД, евентуално и като обезщетение по чл.236 ал.2 ЗЗД, което не представлява предявяване на нов иск, както поддържа касаторът.
Останалите доводи в изложението не формулират конкретен въпрос по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, а само визирането на различен краен резултат по обективно неидентични казуси не покрива нито общо основание за достъп до касация, нито допълнителен критерий за селекция.
В изложението се сочи и разпоредбата на чл.280 ал.2 ГПК, без да са изложени каквито и да е съображения или индиции за наличието й, при което няма основание за приложението й.
С оглед на изложеното, настоящият състав на ВКС счита, че касационната жалба не попада в приложното поле на чл.280 ал.1 т.1, т.2 и ал.2 ГПК и не следва да се допуска касационно обжалване по нея на решението на БАС.
На основание чл.78 ал.3 ГПК касаторът следва да заплати на ответника по жалбата поисканите и направени разноски за настоящата инстанция в размер на 3900 лв. адвокатско възнаграждение /договор за правна защита и съдействие и извлечение по сметка в О. за заплащане на сумата /.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, съдът:
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 92/19.09.2017 г. на Бургаски апелативен съд, търговско отделение по в.т.д. № 207/2017 г.
ОСЪЖДА [фирма], ЕИК[ЕИК], [населено място], [улица] да заплати на Основно училище „В. Л.“, [населено място], [община], област Я. сумата 3900 лв. /три хиляди и деветстотин лева/ адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.