4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 315
С., 20.05.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на двадесети май, две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладваното от съдията Н. Зекова
дело № 3282/2013 година.
Производство по чл. 274, ал. 3 ГПК.
В. Ж. И. от [населено място] е подала частна жалба вх. № 75/28. 03. 2013 г. срещу определение от 31. 10. 2012 г. по ч. гр. д. № 106/2012 г. на Софийския апелативен съд. Към жалбата са приложени изложение на основанията за допустимост на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК, решения и определения на различни съдилища.
Ответникът по жалбата К. /предишно наименование К./ счита, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване и моли да бъде потвърдено обжалваното определение.
След проверка, касационният съд установи следното:
Делото е образувано по искане на К. срещу Д. Г. и В. И. за допускане на обезпечение на бъдещ иск на К., за отнемане на имущество, придобито от претъпна дейност, чрез налагане на обезпечителни мерки – възбрана върху недвижими имоти, запор на лек автомобил и банкови сметки. Искането е отхвърлено от Софийският градски съд с определение от 28. 09. 2012 г. по гр. д. № С-28/2012 г.. Определението е отменено от Софийския апелативен съд с определение от 31. 10. 2012 г. по ч. гр. д. № 106/2012 г. и със същото определение е допуснато обезпечение на бъдещ иск, като е наложена възбрана върху ? ид. ч. от апартамент, заедно с принадлежащите му мазе и таван, находящ се в [населено място] [улица], собственост на В. И., както и възбрана върху 1/3 ид. ч. от магазинно помещение в [населено място] собственост на Д. Г., запор на лек автомобил и банкови сметки на Д. Г..
Искането на В. И. за отмяна на определението на апелативния съд изцяло е неоснователно, тъй-като в частта, с която е допуснато обезпечение на иска спрямо ответника Д. Г., определението не засяга нейната имуществена и правна сфера и тя не е легитимирана да го оспорва поради липса на правен интерес. Предмет на нейната частна жалба може да бъде определението само в частта, с която е допуснато обезпечение чрез налагане на възбрана върху притежаваната от И. ? ид. ч. от недвижимия имот в [населено място] на [улица]. В приложеното изложение по чл. 280, ал. 1 ГПК жалбоподателката излага съображения, че въззивният съд се е произнесъл по материалноправни въпроси в противоречие с практиката на касационния съд – основание за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК и по правен въпрос от материално и процесуално естество, който е от означение за точното прилагане на закона и развитието на правото – основание за допускане на касация по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Първият поставен от жалбоподателката материалноправен въпрос е за необходимостта да бъде установена връзка между придобиването на имуществото и твърдяната престъпна дейност, конкретизирана в чл. 3 от ЗОПДИППД, като създаваща вероятна основателност на бъдещия иск по чл. 28 от закона, и съответно, тази връзка да бъде основание за допускане на обезпечение. Жалбоподателката посочва решения на състави на касационния съд, постановени по реда на чл. 290 ГПК – решение по гр. д. № 1116/2010 г., по гр. д. № 952/2009 г., по гр. д. № 1335/2009 г. и по гр. д. № 1417/2009 г., всички на ІV Г. О., с които е прието, че вероятната основателност на иска по чл. 28 от закона изисква доказване на връзка между придобиването на имуществото и кокретната престъпна дейност. Това разрешение не може да се приложи механично към настоящия спор за допускане на обезпечение на бъдещ иск по чл. 391 ГПК, тъй-като разпоредбата определя предпоставките за допускане на обезпечението – отпадане на риска да стане невъзможно или да се затрудни осъществяване на правата по решението и искът да е подкрепен с убедителни писмени доказателства. Законът приема, че тези две условия са гаранция за вероятната основателност на бъдещия иск. Недопустимо е в рамките на обезпечителното производство, съдът да преценява основателността на бъдещия иск, което е същността на предмета на произнасяне в исковото производство. Искането за допускане на обезпечение на бъдещ иск по настоящото дело отговаря на изискванията на чл. 391 ГПК, с оглед на приложените писмени доказателства и очевидната възможност за разпореждане с имуществото от страна на ответниците, което е съобразено от апелативния съд.
Поставените от жалбоподателката материалноправни въпроси по т. 2, т. 3 и т. 4 от изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК не могат да бъдат основание за допускане на касация. Разпоредбата изисква да е налице произнасяне от въззивния съд по конкретен правен въпрос в противоречие на съдебната практика. Трите посочени въпроса съдържат твърдения, че жалбоподателката И. има самостоятелен личен принос за придобиване на частта от имота на [улица], че липса на подадени от нея декларации по ЗОДФЛ не доказва липса на доходи и че съпоставянето между всички приходи в тяхната цялост и разходите за изследвания период от време, не показва превишение на разходите с 60 000 лв.. По тези въпроси въззивният съд не се е произнесъл с обжалваното определение, тъй-като те са извън предмета на обезпечителното производство, свързани са със събиране и преценка на доказателства, каквито действия не се извършват в рамките на обезпечителното производство и както е казано по-горе това са въпроси на доказването в общия исков процес.
В т. 5 от изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК жалбоподателката поставя въпроса за възможността да се налага обезпечителна мярка „възбрана” върху единственото жилище на бивш съпруг на лицето, срещу което е повдигнато обвинение по чл. 3, ал. 1 ЗОПДИППД. Въпросът отново съдържа твърдения за факти – „единствено жилище”, който факт не се обсъжда в обезпечителното производство, защото е свързан с доказването в исковото производство. Такова разрешение е дадено и в приложеното от жалбоподателката решение по чл. 290 ГПК по гр. д. № 369/2009 г., ІІІ г. о. на ВКС, с което е прието, че правото на държавата за отнемане на имущество, придобито от престъпна дейност е имуществено право по специален закон и това право е извън ограничението по чл. 444, т. 7 ГПК /чл. 339 ГПК отм./, като на отнемане по реда на ЗОПДИППД подлежи и единственото жилище на длъжника. В този смисъл са и приложените от К. определение по ч. гр. д. № 290/2012 г. и определение по ч. гр. д. № 199/2009 г. на ВКС, ІV г. о., с които е прието, че несеквестируемостта по чл. 444, т. 7 ГПК е противопоставима на взискател с парично вземане, което е различно от правото на държавата за отнемане на имущество.
Неоснователно е искането на жалбоподателката за допускане на касационно обжалване по въпроса, поставен в т. 6 от изложението по чл. 280, ал. 1 ГПК за прилагане на по-благоприятния закон, като има предвид, че в чл. 27, ал. 3 от действащия Закон за отнемане в полза на държавата на незаконно придобито имущество е предвиден десетгодишен период назад от започване на проверката на К. за придобиване на незаконно имущество, докато в чл. 11 ЗОПДИППД е предвиден период от 25 години за упражняване правата на държавата, считано от придобиване на имуществото. Този въпрос е изрично регламентиран с § 5 от Преходните и заключителни разпоредби на ЗОПДНПИ, като е предвидено, че неприключилите до влизане в сила на ЗОПДНПИ на 19. 11. 2012 г., проверки и производства за отнемане на имущество, придобито от престъпна дейност се довършват по реда на отменения ЗОПДИППД. По делото е установено, че въз основа на уведомление от 16. 08. 2011 г. от Главна дирекция „Борба с организираната престъпност” е образувана проверка с протокол от 14. 09. 2011 г., а с решение от 24. 09. 2012 г. е образувано производство за установяване на имущество, придобито от престъпна дейност, от което следва, че са приложими условията, предвидени в Закона за отнемане в полза на държавата на имущество, придобито от престъпна дейност.
По изложените съображения Върховният касационен съд
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определението от 31. 10. 2012 г. по ч. гр. д. № 106/2012 г. на Софийския апелативен съд по жалбата на В. Ж. И. от [населено място].
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: