– 6 –
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 315
гр. София 29.03.2016 година.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, в закрито заседание на 11.11.2015 (единадесети ноември две хиляди и петнадесета) година в състав:
Председател: Борислав Белазелков
Членове: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от съдията Димитър Димитров, гражданско дело № 4943 по описа за 2015 година, за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл. 288 от ГПК и е образувано по повод на подадена от Д. а. „Н. с.” [населено място], срещу решение № 2850/29.04.2015 година Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Г състав, постановено по гр. д. № 17 439/2014 година, касационна жалба с вх. № 80 351/19.06.2015 година.
Д. а. „Н. с.” [населено място] е обжалвала въззивното решение в частта му, с която на основание чл. 83, ал. 4, пр. 2, във връзка с ал. 1, във връзка с чл. 82, ал. 5 и ал. 6, т. 1, пр. 1 от ЗДАНС е осъдена да заплати на Е. Ц. Ч. сумата от 8944.81 лена, представляваща обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск за периода 01.01.2008 година до 27.05.2012 година, заедно със законната лихва върху сумата, считано от датата на предявяването на иска до окончателното заплащане.
В касационната жалба се излагат доводи за това, че решението на Софийски градски съд е необосновано и е постановено в нарушение на материално правните норми, тъй като е допуснато сместване на обезщетението за неизползван допълнителен платен годишен отпуск за работа при ненормиран работен ден и обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск във връзка с положен извънреден труд. Сочи се, че решението е постановено и при съществено нарушение на съдопроизводствените правила, тъй като въззивният съд не се е произнесъл в качеството на съд по съществото на спора, чрез извеждане на свои самостоятелни фактически констатации и правни изводи. Направено е искане решението на Софийски градски съд да бъде отменено в обжалваната му част и да бъде постановено ново такова, с което предявения срещу Д. а. „Н. с.” [населено място] иск да бъде отхвърлен. В изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК касаторът твърди, че на налице предвиденото в разпоредбата на чл. 280, ал. 1, т. 1 от ГПК основание за допускане на касационно обжалване на решението на Софийски градски съд.
Ответницата по касационната жалба Е. Ц. Ч. е подала отговор на същата с вх. № 111 945/16.09.2015 година, с който е изразила становище, че на са налице основания за допускане на касационно обжалване на решението, поради което такова не трябва да се допуска, а ако бъде направено жалбата се оспорва като неоснователна и се иска въззивното решение да бъде потвърдено в обжалваната му част.
Д. а. „Н. с.” [населено място] е била уведомена за обжалваното решение на 20.05.2015 година, а подадената от нея касационна жалба е с вх. № 80 351/19.06.2015 година. Поради това е спазен предвидения от чл. 283, изр. 1 от ГПК преклузивен срок за обжалване като жалбата отговаря на формалните изисквания на чл. 284 от ГПК. Същата е подадена от надлежна страна, поради което е допустима.
Върховният касационен съд, гражданска колегия, ІV-то отделение, преценявайки въпросите посочени от жалбоподателя в подаденото от него изложение на основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 от ГПК, намира следното:
В обжалваното решение е прието, че за периода от 01.01.2008 година до 28.05.2012 година Е. Ц. Ч. е била в служебно отношение с Д. а. „Н. с.” [населено място] като е имала ранг „държавен агент ІІ степен” и е заемала длъжността „Директор на специализирана административна дирекция „Международно сътрудничество”. Това правоотношение е било прекратено, на основание чл. 111 във връзка с чл. 110, ал. 1, т. 2, пр. 1 от ЗДАНС, със заповед от 18.05.2012 година на Председателя на Д. а. „Н. с.” [населено място], считано от 28.05.2012 година. Посочено е, че за този период от четири години, четири месеца и двадесет и седем дни Ч. е изпълнявала служебните си задължения при условията на ненормиран работен ден съгласно чл. 82, ал. 5 ЗДАНС, като е полагала труд след изтичане на работното време по чл. 82, ал. 1 ЗДАНС, която работата извън редовното работно време на държавните служители в агенцията се компенсира с допълнителен платен годишен отпуск до дванадесет дни-по един ден за всеки прослужен месец на съответната година (чл. 82, ал. 6, т. 1 и чл. 83, ал. 1, т. 3 ЗДАНС), а ако този отпуск не е ползван, се компенсира с парично обезщетение при прекратяване на служебното правоотношение. Съдът е приел, че между страните няма спор, че Ч. е полагала труд на ненормиран работен ден и е била длъжна при необходимост да изпълнява служебните си задължения и след изтичане на редовното работно време-чл. 82, ал. 5 ЗДАНС. Съгласно разпоредбата на чл. 82, ал. 6 от ЗДАНС, работата извън редовното работно време на служителите с ненормиран работен ден, се компенсирала със допълнителен платен годишен отпуск за работата в работни дни-до дванадесет дни съгласно чл. 83, ал. 1, т. 3 от ЗДАНС и с възнаграждение за извънреден труд за работата в почивни и празнични дни-за служителите по чл. 82, ал.5 от ЗДАНС. В чл. 83, ал. 4 ЗДАНС била въведена забрана за компенсирането на този вид отпуск с парично обезщетение, освен при прекратяване на служебното правоотношение, какъвто е и настоящия случай. Съдът е посочил, че разпоредба на чл. 83, ал. 1, т. 3 от ЗДАНС е ясна и не търпи друго тълкуване, освен това, че независимо от фактически положения през годината извънреден труд в работни дни от служителя, който полага труд на ненормиран работен ден, той следва да получи допълнителен платен годишен отпуск, като компенсация за този труд в размер до дванадесет работни дни, но не и повече. С оглед приетото, въззивният съд е намерил за неоснователно възражението на Д. а. „Н. с.” [населено място], че претендираното обезщетение не се дължи, тъй като по делото не било установено обстоятелството, че Ч. е полагала труд след изтичане на редовното работното време и този труд е бил отчетен. Затова на основание чл. 83, ал. 4 от ЗДАНС при прекратяване на служебното правоотношение ответницата по касацията имала право на парично компенсиране на този неизползван допълнителен годишен отпуск за 2008, 2009, 2010, 2011 години-по 12 дни за всяка година и пропорционално за 2012 година–до 28.05.2012 година-5 дни, доколкото по делото от страна на Д. а. „Н. с.” [населено място] не са били ангажирани доказателства, че този отпуск е бил използван от Ч. или общо за петдесет и три дни, като размерът на дължимото обезщетение бил в размер на 8944,81 лева (петдесет и три дни по 168.77 лева среднодневно Б.). За неоснователно е счетено и второто възражение на Д. а. „Н. с.” [населено място] за времевия период, за който се дължи обезщетението. Нормите на чл. 55 и чл. 57 от ЗДАНС, имали действие занапред, считано от 01.01.2008 година, когато законът влизал в сила, но само за новоназначените служители. Не се спорело, че Ч. е била служител на Н. служба „Сигурност” в МВР и по силата на § 2, ал. 2 от ПЗРЗДАНС, е част от персонала, чиито правоприемник е касатора, считано от 01.01.2008 година. Това се потвърждавало и от разпоредбата на § 3, ал. 2 от ПЗРЗДАНС, където е посочено, че служебните правоотношения на държавните служители от НС „Сигурност” в МВР преминават в служебни правоотношения с касатора. С оглед тези разпоредби следвало да се приеме, че Ч. е служител на касатора, считано от 01.01.2008 година, а не от 01.04.2008 година.
Във връзка с решаващите мотиви на състава на Софийски градски съд в изложението си по чл. 284, ал. 3, т. 1от ГПК Д. а. „Н. с.” [населено място] е формулирала следните правни въпроси, които според нея са били разрешение от въззивния съд в обжалваното решение и това разрешаване е било в противоречие със задължителната практика на ВКС по чл. 290 от ГПК, а именно:
1) Следва ли да се счита, че държавните служители, полагащи труд на ненормиран работен ден имат право на допълнителен платен годишен отпуск при полагане на извънреден труд или релевантен факт за придобиването на това право е назначаването им на длъжност, за която е установен ненормиран работен ден?;
2) Може ли въззивният съд при направени оплаквания във въззивната жалба за нарушаване на материалния закон, поради смесването на обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск и неизползван допълнителен платен годишен отпуск във връзка с полагане на извънреден труд и за съществено нарушение на съдопроизводствените правила, поради едностранно разглеждане на доказателствата, да мотивира решението си по отношение на определения от него размер на иска чрез препращане към изводите на първата инстанция? и
3) Следва ли въззивният съд да посочи в мотивите си към решението критериите, въз основа на които е определил размера на дължимото обезщетение?
По отношение на втория и третия от въпросите са изложени твърдения за противоречие с решение №191/25.07.2013 година, постановено по гр. д. № 63/2013 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. и решение № 283/14.11.2014 година, постановено по гр. д. № 1609/2014 година по описа на ВКС за втория и с решение № 157/08.11.2011 година, постановено по т. д. № 823/2010 година по описа на ВКС, ТК, ІІ т. о. И трите цитирани решения на ВКС се отнасят до задължението на въззивния съд да изложи мотиви към решението си, в които да обсъди и анализира направените от страните твърдения, доводи, възражения и оспорвания на страните, както и относимите към тях доказателства като при това спазва правилата на правната и формална логика. Прието е, че въззивният съд е задължен да изложи мотиви към решението си като предвидената в чл. 272 от ГПК възможност за препращане към мотивите на първоинстанционния съд не го освобождава от задължението му да отговори на всички направени с въззивната жалба доводи, като изложи собствени изводи за установената по делото фактическа обстановка и с оглед на нея направи свои правни изводи по съществото на спора. Констатациите в мотивите на решението на въззивния съд, че е обсъдил доводите на страните и е преценил доказателствата, като с оглед на това приема за приложимо правилото на чл. 272 от ГПК и препраща към мотивите на първоинстанционния съд, без да изложи мотиви за това защо е приел, че такова препращане е възможно не представляват собствени мотиви на въззивния съд по чл. 272 от ГПК. Затова мотивите на въззивния съд не трябва да се изчерпват само с констатации по повод правилността на обжалваното с въззивната жалба първоинстанционно решение, а трябва да съдържат и изложение относно приетата за установена фактическа обстановка по делото, преценката на доказателствата, доводите и възраженията на страните и приложението на закона. В случая обаче при постановяване на обжалваното решение съставът на Софийски градски съд не се е възползвал от предадената в разпоредбата на чл. 272 от ГПК възможност да препрати към мотивите на първоинстанционното решение. В началото на решението си въззивният съд е отразил твърденията на Д. а. „Н. с.” [населено място] в подадената от нея въззивна жалба и тези на Е. Ц. Ч. в отговора й на въззивната жалба, както и е изложил накратко съдържанието на предявените срещу касатора искове. След това накратко е отразено съдържанието на исковата молба на Ч. и на подадения от Д. а. „Н. с.” [населено място] отговор на исковата молба като е посочено и това какви доказателства са били събрани пред първата инстанция (пред въззивният съд не са били събирани нови доказателства). След това въззивният съд е изложил своите изводи по съществото на спора като е обсъдил твърденията на страните и събраните по делото доказателства, без да препраща към мотивите на първоинстанционния съд, поради което не е налице приложение на разпоредбата на чл. 272 от ГПК. Препращането по чл. 272 от ГПК е към онези мотиви на първоинстанционния съд, които се отнасят до установяване на фактическата обстановка по делото и приложимите към нея правни норми, както и до направените въз основа на това изводи на съда за съда за основателността или не на иска. Затова не може да се счита за такова препращане обстоятелството, че в решението на въззивния съд е посочено какви доказателства са събрани пред първата инстанция, тъй като същите действително са събрани пред тази инстанция и само по себе си това изброяване не представлява препращане към мотивите на първата инстанция по съществото на спора. При постановяване на решението си въззивният съд следва да извърши преценка на събраните по делото доказателства, като при това може да сочи къде точно по делото се намира съответното доказателство. Не представлява такова препращане и отбелязването в мотивите на решението на въззивния съд, че поради съвпадането на крайните изводи на въззивния съд с тези на първоинстанционния съд по отношение на предявения главен иск, въззивната жалба следва да бъде оставена без уважение като неоснователна, а обжалваното с нея решение на Софийския районен съд, в тази част потвърдено, като правилно и законосъобразно. С тези си мотиви съставът на Софийски градски съд е отразил обстоятелството, че неговите собствени изводи съвпадат с тези на първоинстанционния съд, но не е препратил към мотивите на последния. С оглед на това така формулираните от касатора в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси не могат да обосноват допускането на касационно обжалване на обжалваното решение, тъй като при положение, че в него не се съдържа направено по реда на чл. 272 от ГПК препращане към мотивите на първоинстанционното решение, то не може да се преценява дали това препращане е в съответствие с посочените по-горе три решения на ВКС или не. Във връзка с третия от поставените въпроси трябва да се има предвид и това, че в решението на Софийски градски съд са изложени мотивите му за това да определи размера на обезщетението за неизползван допълнителен платен годишен отпуск. Въпросът дали тези мотиви са ясни, точни и изчерпателни не може да се разрешава в производството по допускане на касационно обжалване на решението. По своето естество липсата или ненълнотата на мотивите на съдебното решение сочи на допуснато от съда съществено нарушение на съдопроизводствените правила, което представлява основание за касационно обжалване на решението по чл. 281, т. 3 от ГПК, чиято основателност се преценява след като решението бъде допуснато до касационно обжалване, но не и в производството за това допускане.
Касаторът твърди, че по първия от формулираните в изложението му по чл. 284, ал. 3, т. 1 от ГПК въпроси въззивният съд се е произнесъл с противоречие с решение № 75/29.03.2011 година, постановено по гр. д. № 812/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Въпроът е свързан с посоченото в мотивите на въззивното решение, че: „Нормата на чл. 83, ал. 1 т. 3 от ЗДАНС е ясна и не търпи друго тълкуване, освен това, че независимо от фактически положения през годината извънреден труд в работни дни от служителя, който полага труд на ненормиран работен ден, допълнителен платен годишен отпуск, като компенсация за този труд, служителят следва да получи до 12 дни, но не и повече”. В цитираното решение на ВКС е прието, че: „Работното време, през което се полага труд при ненормиран работен ден е редовно работно време и трудът не се оформя и не се заплаща като извънреден труд. Правилата за работа на ненормиран работен ден важат само за работните дни. Работата през почивните и празничните дни е на общо основание извънреден труд (защото се полага извън установеното за длъжността редовно работно време).” Видно от мотивите на обжалваното решение въззивният съд е основал изводите си за съществуването на задължението на разпоредбите на чл. 82, ал. 5 и ал. 6 от ЗДАНС и чл. 83, ал. 1, т. 3 и ал. 4 от ЗДАНС. Това означава, че съдът е приел, че длъжността, която е заемала Ч. е била такава с ненормиран работен ден, което е установено по силата на закона-чл. 82, ал. 5 от ЗДАНС, като начина за компенсация за работата извън редовното работно време в работни дни се компенсира по реда на чл. 82, ал. 6, т. 1 и чл. 83, ал. 1, т. 3 от ЗДАНС-чрез допълнителен платен годишен отпуск до дванадесет дни. Освен това е приел, че по силата на чл. 83, ал. 4 от ЗДАНС не се допуска замяна на този отпуск с парично обезщетение, освен при прекратяване на служебното правоотношение, какъвто е било в случая на Ч.. Предвид на това въззивният съд е присъдил обезщетение по чл. 83, ал. 4 от ЗДАНС за неизползван допълнителен платен годишен отпуск по чл. 82, ал. 6 и чл. 83, ал. 1, т. 3 от ЗДАНС, а не възнаграждение на извънреден труд. За положен от работника или служителя извънреден труд съгласно чл. 150 и чл. 139а, ал. 7 от КТ, както и съгласно чл. 72, ал. 1, т. 3 и чл. 82, ал. 6 и ал. 7 от ЗДАНС се дължи възнаграждение в увеличен размер като не е предвидена възможност за компенсирането му с отпуска. С оглед на това въззивният съд не е присъдил на Ч. обезщетение за неизползван отпуск за положен от нея извънреден труд, по смисъла на чл. 143 и следващите от КТ, след изтичане на редното работно време в работни дни, а е присъдил обезщетение за неизползван допълнителен платен годишен отпуск за работа над редовното работно време през работни дни, затова че длъжността й е била с ненормиран работен ден. Действително в мотивите си въззивният съд е посочил, че положения от служителя, заемащ длъжност с ненормиран работен ден, труд след изтичане на редовното работно време в работни дни има характера на извънреден такъв. Това обаче не е основание да се допусне касационно обжалване поради противоречие с решение № 75/29.03.2011 година, постановено по гр. д. № 812/2010 година по описа на ВКС, ГК, ІІІ г. о. Съгласно дадения в него отговор правилата за извънреден труд по чл. 143-чл. 150 от КТ не се прилагат в случаите, когато работникът или служителят, заемащи длъжност на ненормиран работен ден, полагат труд след изтичане на редовното работно време в работни дни като този труд не оформя и отчита като извънреден. Затова в тези случаи на работника или служителя не се дължи възнаграждение за положен извънреден труд, каквото е било присъдено по делото, по което е постановено посоченото решение на ВКС. Поради това обжалваното въззивно решение би било в противоречие с това решение, в случай че на Ч. беше присъдено неизплатено възнаграждение за положен извънреден труд в работни дни. С въззивното решение обаче е присъдено обезщетение за неизползван годишен отпуск за работа на ненормиран работен ден, поради което не е налице противоречие. Въпросът дали трудът, който работникът или служителят полагат, заемащи длъжност на ненормиран работен ден, полагат след изтичане на редовното работно време в работни дни има характеристиките на извънреден такъв не обуславя допускането на обжалваното решение до касоционно обжалване, тъй като с него са приложени предвидените от закона компенсация на този труд с допълнителен платен годишен отпуск.
С оглед на горното не са налице предвидените в закона предпоставки за допускане на касационно обжалване на решение № 2850/29.04.2015 година Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Г състав, постановено по гр. д. № 17 439/2014 година, по подадената от Д. а. „Н. с.” [населено място] касационна жалба с вх. № 80 351/19.06.2015 година и такова не трябва да бъде допускано. С оглед изхода на делото Д. а. „Н. с.” [населено място] ще трябва да заплати на Е. Ц. Ч. сумата от 1400.00 лева направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на Четвърто отделение
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2850/29.04.2015 година Софийски градски съд, гражданско отделение, ІV-Г състав, постановено по гр. д. № 17 439/2014 година по подадената срещу него от Д. А. „Н. С.” [населено място], [улица] касационна жалба с вх. № 80 351/19.06.2015 година.
ОСЪЖДА Д. А. „Н. С.” [населено място], [улица] да заплати на Е. Ц. Ч. от [населено място],[жк], [жилищен адрес] с Е. [ЕГН] сумата от 1400.00 лева направени по делото разноски за адвокатско възнаграждение.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
Председател:
Членове: 1.
2.