ОПРЕДЕЛЕНИЕ
N. 315
София, 31.05.2010 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия в закрито заседание на 26 март две хиляди и десета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: МАРИО БОБАТИНОВ
ЧЛЕНОВЕ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
МАРИЯ СЛАВЧЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Марио Бобатинов
дело N 51-2010 година.
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Д. Ф. Ф. от г. Враца срещу въззивното решение от 19.06.09 год. по г.д. №1217/09г. на АС-г. София, 7-ми с-в., с което е оставено в сила решението от 9.02.09год. по г.д. № 1387/06год. на СГС, І-во г.отд. С последното са отхвърлени предявеният от касатора срещу М. на п. иск за заплащане на сумата 17000 лв., представляваща обезщетение за претърпени имуществени вреди поради невъзможността той да събере вземането си от длъжника по изп.д. №535/2000 г. по описа на СИС при РС-г. Враца, както и иска за сумата 3000 лв., представляваща обезщетение за неимуществени вреди.
В касационната жалба се инвокират оплаквания за неправилно приложение на материалния закон и необоснованост/чл.281 т.3 ГПК/.
В изложението си съобразно императивното изискване на чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът е развил съображения за допустимост на касационното обжалване, обосновано с наличието на предвиденото в чл.280 ал.1 т.3 основание.
Поддържа се, че въззивният съд се е произнесъл неправилно по въпроса представлява ли държавният съдебен изпълнител държавен орган, който извършва административна дейност.
В тази връзка касаторът развива съображения, че това е съществен за изхода на делото материално правен въпрос, от който зависи и правилната правна квалификация на предявените искови претенции.
Касационната жалба е процесуално допустима-подадена е от надлежна страна срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт, постановен на основание чл.196 ал.1 ГПК/отм./ във вр. с пар.2 ПЗР ГПК в рамките на едномесечния преклузивен срок по чл.283 ГПК
ВКС-ТК след анализ на представените по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност, становищата страните, както и релевираните в касационната жалба основания за допустимост по смисъла на чл.280 ГПК приема следното:
За да отхвърли така предявените искове въззивният съд в съобразителната част на решението, чиято отмяна се иска е приел, че съдебният изпълнител не е част от организационната структура на държавната администрация, поради което за неговите действия не би могла да намери приложение разпоредбата на чл.1 ал.1 ЗОДОВ.
Както ВКС многократно е имал случай да се произнесе, за да е налице основанието по т.3 на чл.280 ал.1 ГПК, то следва приложимата правна норма, обусловила решаващите мотиви на обжалвания съдебен акт да е неясна или непълна и да се налага по пътя на нейното тълкуване да се изясни съдържанието й, което би имало значение за развитие на правото.
В постоянната съдебната практика е изразено разбирането, че държавният съдебен изпълнител не е част от организационната структура на държавната администрация. Освен това неговите действия във връзка с производството по осъществяване на принудително изпълнение не могат да бъдат квалифицирани като упражняване на административна дейност по смисъла на чл.1 ал.1 ЗОДОВ.
Аргумент в подкрепа на горното е и обстоятелството, че изпълнителното производство, осъществявано от съдия-изпълнителят се регламентира от разпоредбите на ГПК.
Следователно, правната квалификация на предявените от ищеца искове за имуществени и неимуществени вреди следва да се черпи от разпоредбата на чл.49 ЗЗД, а не от тази на чл.1 ал.1 ЗОДОВ.
Ищецът по делото-касатор в настоящето производство е следвало да реализира защитата си по реда, установен в чл.332 и сл. ГПК/отм./ и след като не е упражнил правата си по този ред, той не би могъл да се позовава на незаконосъобразност на увреждащите го изпълнителни действия, респ. на гаранционно-обезпечителната отговорност по чл.49 ЗЗД, в който смисъл е и задължителната практика на ВС, обективирана в ППВС№7/1958год.
Освен това касаторът в качеството си на цесионер не би могъл да претендира вреди от действията на съдия-изпълнителят, извършени преди сключване на договора за прехвърляне на вземането.
Разпоредбата на чл.49 ЗЗД е ясна, по нея има задължителна и константна практика на ВКС, поради което не се налага по пътя на нейното тълкуване да се изяснява нейното съдържание, което би имало значение за развитие на правото, обстоятелство което обуславя липсата на предвиденото в чл.280 ал.1 т.3 ГПК основание за допускане на касационно обжалване.
Ето защо не следва да бъде допуснато касационно обжалване на въззивното решение от 19.06.09 год., с което е оставено в сила решението от 9.02.09год. по г.д. № 1387/06год. на СГС, І-во г.отд.
Водим от горното ВКС-ТК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение от 19.06.09 год. по г.д. №1217/09г. на АС-г. София, 7-ми с-в., с което е оставено в сила решението от 9.02.09год. по г.д. № 1387/06год. на СГС, І-во г.отд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: