О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 316
София, 14.05.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 22.03.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 540 /2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на “Ю. Е.”,гр.Б. против въззивното решение на Варненския апелативен съд № 32 от 13.02.2012 год., по възз.т.д.№ 596/ 2011 год. , с което след отмяна на първоинстанционното решение на Добричкия окръжен съд № 120 от 07.07.2011 год., по т.д.№ 21/2011 год. е отхвърлен предявения от касатора срещу Д. С. Д. от [населено място] иск по чл. 93, ал.2 ЗЗД за заплащане на сумата 14 000 евро, представляваща двоен размер на платен задатък по т.3.1 от предварителен договор за покупко- – продажба на недвижим имот от 05. 10.2009 год., ведно със законната лихва върху тази сума, считано от датата на исковата молба до окончателното и изплащане.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение, по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените процесуални правила и на материалния закон.
Основна касаторът възразява срещу процесуалната законосъобразност на произнасянето на въззивния съд по правилността на първоинстанционното решение на Д., в частта, с която е допуснат до разглеждане предявения при условията на евентуалност иск, като счита, че при липса на въззивна жалба в тази част Варненският апелативен съд не е оправомощен да преценява правилността на съдебния акт на Д. по неговото приемане за съвместно разглеждане, както и дали е налице извършено изменение на иска в срока по чл.372 ГПК, или се касае до ненадлежно предявен от страната нов иск.
В изложението на основанията за допускане на касационното обжалване касаторът се позовава едновременно на всички предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Счита, че по отношение на определените за значими за крайния правен резултат по делото въпроси на процесуалното право, които доуточнени от настоящата инстанция в съответствие с постановките в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС се свеждат: до обема на правомощията на въззивния съд за преценка допустимостта на обжалваното първоинстанционно решение, в частта, която не е предмет на предприетото въззивно обжалване, предвид разпоредбата на чл. 269 ГПК и до наличието на процесуална възможност въззивната инстанция служебно да се произнесе по допустимостта на предявения евентуален иск, в хипотезата, когато поради уважаване на главната искова претенция, евентуалната не е била предмет на разглеждане от първоинстанционния съд и не е била оспорена от ответника е приложимо селективното основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, поради противоречивото им разрешаване в практиката на съдилищата.
Като израз на визираното противоречие са посочени: решение № 493/ 1991 год., по гр.д.№ 280/91 год. на І г.о. на ВС; определение № 664/2009 год., по в.гр.д.№ 275/2009 год. на Пазарджишкия окръжен съд и определение № 132/2010 год., по в.ч.т.д.№ 101/ 2010 год. на ВАпС.
Същевременно обстоятелството, че Варненският апелативен съд неправилно е приел въвеждането на нов, евентуално съединен осъдителен иск по реда на чл.372, ал.2 ГПК за недопустимо, според касатора, обуславя правен извод, че от значение за изхода на делото се явяват и процесуалноправените въпроси, които са разрешавани противоречиво от съдилищата и са от значение за точното прилагане на закона и за развитие на правото: ”Дали всяка форма на изменение на иска е допустима по реда на чл.372, ал.2 ГПК или съществуват законови ограничения в сравнение с общия исков процес?” и “Дали въвеждането на нов петитум, който се прибавя към първоначално заявения, без промяна на обстоятелствената част на исковата молба е форма на допустимо изменение на иска, която може да бъде предприетата по реда на чл.372, ал.2 ГПК?”.
Противоречието е обосновано с различно спрямо изразеното от въззивния съд разрешение на ВКС, обективирано в решение № 52/ 09. 02.2009 год., по ч.т.д.№ 393/2008 год. на І т.о..
По отношение на останалите въведени като значими по см. на чл.280, ал.1 ГПК процесуалноправни въпроси – за пределите на диспозитивното начало в гражданския процес, за ограничителния принцип на чл.269 ГПК, за отсъствие на процесуална възможност решаващият съд да презюмира незаявени от страната фактически твърдения, като допълва последните и за съотношението между принципите на служебното начало и диспозитивното начало се поддържа селективното основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК, поради наличие на несъответствие между възприетото от въззивния съд разрешение на същите и задължителната практика на ВКС, като израз на която са цитирани: решение № 98/21.03.2011 год., по гр.д.№ 952/ 2010 год. на ІV г.о. на ВКС; и решение № 960/07.01.2010 год., по гр.д.№ 4551/ 2008 год. на ІV г.о. на ВКС.
Като обуславящи за крайния правен резултат по делото касаторът сочи и няколко материалноправни въпроси, които общо се свеждат до предела на тълкувателна дейност на съда по см. на чл.20 ЗЗД.
По отношение на същите се поддържат едновременно селективните критерии по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК и по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК.
Твърдението за противоречивото им разрешаване в практиката на съдилищата е аргументирано с решение № 559/17.05.1993 год., по гр. д. № 1724/92 год. на ІV г.о. и решение № 361 от 26.04.2010 год., по гр.д.№ 2580/ 2009 год. на САпС.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е възразила по допускане на касационното обжалване, поради отсъствие на предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК и алтернативно по основателността на въведените касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл. 283 ГПК от надлежно легитимирана във въззивното производство страна и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.2 ГПК, въззивен съдебен акт, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение Варненският апелативен съд, анализирайки задълбочено събрания по делото доказателствен материал и доводите на страните, е приел, че предпоставките на чл.93, ал.2, изр.2 ЗЗД за ангажиране отговорността на ответника за връщане на дадения задатък по сключения между страните предварителен договор за продажба на недвижими имоти с нотариална заверка на подписите от 05.10.2009 год., в двоен размер в случая отсъстват. Изложени са съображения, че ищецът е неизправна страна по договора, тъй като от момента на сключването му не е действал съобразно клаузите на същия, като в качеството си на купувач не е заплатил каквато и да е вноска от дължимата покупна цена, съобразно договорения в чл.3 начин на плащане, поради което ответникът разполага с правата по чл. 93, ал.2 ЗЗД, във вр. с чл.3.1 от договора – да задържи дадения по предварителния договор задатък, като едновременно с това се откаже от договорната връзка между страните. Доколкото отказът от договора в посочената хипотеза на длъжникова забава може да бъде извършен и мълчаливо, то според съжденията на въззивната инстанция в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, с продажбата на същите имоти на трето лице ответникът Д. е манифестирал отказа си от договорната обвързаност с ищеца.
Позовавайки се на законовото правило на чл.72 ЗЗД и договорения краен срок за издължаване на остатъка от неплатената покупна цена въззивната инстанция е отрекла, като неоснователни доводите на ответника за липса на надлежна уговорка между страните относно размера на дължимите месечни вноски и техния падеж. Като допълнителен аргумент в подкрепа на приетата неизправност на купувача, като страна по сключения предварителен договор за продажба, Варненският апелативен съд се е позовал и на извършеното от последния ден преди изтичане на уговорения краен срок за подписване на окончателен договор плащане, приемайки, че осъществено на неовластено от кредитора или закона лице същото няма погасителен за задължението на купувача ефект.
Преценявайки процесуалното поведение на ищеца пред първоинстанционния съд въззивната инстанция е счела, че извършената след дадения по реда на чл.131 ГПК отговор на исковата му молба, промяна на първоначално заявената искова претенция, не може да породи целените с нея правни последици относно предмета на спора – надлежно въвеждане на нов иск, евентуално съединен с главния иск по чл.93, ал.2 ЗЗД , който е основан на чл.55, ал.1, пр.3 ЗЗД и затова е отрекла да дължи произнасяне по същия.
Следователно от преценката на решаващите мотиви в обжалвания съдебен акт се налага правен извод, че значими по см. на чл.280, ал.1 ГПК са само втората група конкретно поставени от касатора въпроси на процесуалното право, свързани с приложението на чл.372, ал.2 ГПК.
По отношение на тях, обаче, не е осъществено нито едно от въведените селективни основания.
Цитираното в подкрепа на твърдяното противоречие по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК определение на състав на І-во т.о. на ВКС № 52/ 09.02.2009 год., по ч.т.д.№ 393/2008 год. не е съдебен акт, от категорията, включващи се в практиката на съдилищата, съгласно постановките в т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, поради което обективно не би могло да бъде източник на противоречиво разрешаване на конкретен правен въпрос.
Отделно от това е, че възприетото от въззивния съд разрешение по отношение на така формулираните процесуалноправни въпроси във вр. с чл.372, ал.2 ГПК не е и в отклонение от практиката на ВКС, според която възможността на ищеца да поясни и допълни първоначалната исковата молба или да измени предявения иск в допълнителната искова молба, е ограничена от общите правила за изменение на иска по чл.214 ГПК и чл. 228 ГПК, поради което нови факти и обстоятелства или нов петитум могат да бъдат включени в предмета на делото в производството по търговски спор, само чрез изменение на предявения иск в срока по чл. 372, ал.1 ГПК, но не и чрез предявяване на нов иск, вкл. при условията на евентуалност.
Поддържаното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК не е мотивирано и затова не се дължи произнасяне по него от страна на касационната инстанция- арг. от т.4 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
Останалите процесуалноправни въпроси, свързани правомощията на въззивната инстанция, ограничени от чл.269 ГПК, макар и важни, нямат обуславящо за изхода на делото значение, поради което не обосновават наличие на общата главна предпоставка за допускане на касационното обжалване.
Въпросът дали оплакванията, по които въззивният съд се е произнесъл се съдържат във въззивната жалба или не, касае процесуална законосъобразност на обжалваното въззивно решение и като е относим към касационните основания по чл.281, т.3 ГПК не следва да бъде разглеждан в производството по чл.288 ГПК. Дори и да се възприеме становището на касатора, че тези процесуалноправни въпроси попадат в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, то доколкото предметът на въззивното производство, определен от правомощията на въззивния съд по чл.269 ГПК налага същият да се произнесе служебно и по допустимостта на евентуалния иск, който след отмяна на първоинстанционното решение и отхвърляне на главния иск подлежи на разглеждане, изключва с произнасянето си по ненадлежното му предявяване Варненският апелативен съд да се е отклонил от трайно установената съдебна практика по въпросите на въведения с действащия ГПК ограничен въззив, към която решение № 493/13.05.1991 год., по гр.д.№ 280/91 год. на І гр.о. на ВС, постановено при друг процесуален ред и различни правомощия на въззивната инстанция, е неотносимо.
Останалите съдебни актове, по изложените по горе съображения, аргументирани със задължителните за съдилищата постанови в т.3 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС въобще не се включват в практиката на съдилищата по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК и не подлежат на обсъждане.
Неоснователни са доводите за допускане на касационно обжалване при условията на чл.280, ал.1, т.2 и т.3 ГПК и по отношение на формулираните материалноправни въпроси. Същите макар и твърде общо посочени, биха могли да се възприемат за значими за изхода на делото, доколкото въведените с исковата молба релевантни за предявения иск с правно основание чл.93, ал.2 ЗЗД факти, касаещи изправността на страните по предварителния договор са преценени и с оглед отделните договорни клаузи, тълкувани по правилото на чл.20 ЗЗД, но са недоказани критериите за селекция, на които касаторът се позовава.
В цитираното с касационната жалба решение № 559/ 17.05.93 год., по гр.д.№ 1724/92 год. на ІV г.о. на ВКС е прието, че волята на договарящите страни се търси след тълкуване на всички отделни уговорки в договора и то ако някои от тях са неясни или двусмислени.
В разглеждания случай въззивният съд е процедирал именно по този начин, като стриктно е тълкувал клаузата на чл.3 от договора относно уговорения начин на плащане на конкретизирания остатък от продажната цена и я е възприел за достатъчно ясна, след като вноските са месечно определени, а липсата на конкретно вписана дата на падежа се замества от законовото правило на чл.72 ЗЗД. Допълнителен аргумент в подкрепа на изразеното разбиране, че въззивната инстанция не е тълкувал сочената договорна клауза в отклонение от критериите по горецитираното съдебно решение е обсъждането на текста на всички останали уговорки, касаещи плащане на уговорената цена, вкл.чл.4.2 от предварителния договор. Според съдържанието на последния, който не дерогира клаузата на т.3 от договора, купувачът може да заплати и цялата продажна цена преди крайния посочен срок, като и в тази хипотеза той следва да престира пръв на кредитора си, поради което твърдяното противоречие по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК не е налице.
Решение № 361/26.04.2010 год., по гр.д.№ 2580/2009 год. на САпС е обезсилено с определение № 233/2010 год. , по гр.д.№ 1463/2010 год. на ВКС, поради което независимо от основанието за обезсилването му, същото не съществува в правния мир и следователно не се включва в практиката на съдилищата.
Селективното основание по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК не е аргументирано извън възпроизвеждане на законовия му текст, което не съответства на постановките в т.4 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС и това само по себе си е достатъчно, за да бъде отречено задължението на ВКС да се произнесе по основателността му. За прецизност, обаче, следва да се посочи, че доколкото разпоредбата на чл.20 ЗЗД е ясна и не съществува вътрешно противоречие, което да налага изясняване на съдържанието и чрез корективно тълкуване, а по въпроса за начина за тълкуване на договорите, както и за границите/ предела / на тълкувателна дейност на съда по см. на чл.20 ЗЗД е налице трайна и непротиворечива съдебна практика, вкл. със задължителен характер, която обективирана в поставените по реда на чл.290 и сл. ГПК решения на ВКС: № 89/ 17. 07. 2009 год., по т. д. № 523/2008 г. на ІІ т. о.; № 81/07.07.2009 г. по т. д. № 761/2008 год. на І т. о.; № 546/ 23. 07.2010 год. по гр. д. № 856/2009 год. на ІV г. о.; № 151/ 05.10.2010 год., по т. д. № 1035/2009 год., няма обективно основание да бъде изоставена, за да бъде възприета различна, въобще изключва приложението на визирания критерий за селекция.
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирала направените от нея деловодни разноски в производството по чл.288 ГПК, които с оглед изхода на делото в настоящата инстанция следва да и бъдат присъдени на осн. чл.78, ал.3, във вр. с ал.2 ГПК, в размер на сумата 750.00 лв., съгласно приложения договор за правна защита и съдействия № 063289, серия „Д” от 15.05.2012 год..
Водим от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, на осн. чл.288 ГПК
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Варненския апелативен съд № 32 от 13.02.2012 год., по възз.т.д.№ 596/ 2011 год., по описа на с.с..
ОСЪЖДА “Ю. Е.”, със седалище и адрес на управление гр.Б. да заплати на Д. С. Д. от [населено място] сумата 750.00 лв./ седемстотин и петдесет лева/, деловодни разноски за производството пред ВКС.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: