О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 316
София, 23.05.2018 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, търговска колегия, второ отделение, в закрито заседание на девети май две хиляди и осемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ: Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т.д.№360/2018г. и за да се произнесе взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК във връзка с пар.74 от ПЗР на ЗИДГПК (ДВ.бр.86/26.10.2017г.).
Образувано е по касационна жалба на [фирма] –гр.София, срещу решение №1856 от 27.07.2017г., постановено по в.гр.д.№2660/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, т.о., 6 с-в, с което е потвърдено решение №1189/23.02.2017г. по т.д.№8331/2016г. на СГС, г.о., І-18 с-в.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е недопустимо, съответно неправилно поради нарушение на материалния закон и съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Недопустимостта на обжалваното решение е обоснована с твърдението, че съществува несъответствие между обстоятелствената част на исковата молба и нейния петитум, което не е било отстранено от първоинстанционния съд по реда на чл.129, ал.1 и ал.2 ГПК и което впоследствие не е отстранено и от въззивния състав. Твърди се, че в нарушение на материалния закон съдът е приложил общата разпоредба на чл.59 ЗЗД при наличие на специален ред за обезщетяване по чл.64, ал.4 вр. с ал.5 ЗЕ. Отделно се оспорва приложението на чл.59 ЗЗД в случаите, при които претенцията за обезщетение за отнася единствено до фактическото упражняване на сервитутното право. Излагат се съображения за допуснати нарушения на процесуалните правила, изразяващи се в нарушение на чл.235, ал.2 във вр. с чл.273 ГПК относно обсъждането на доказателствения материал и на чл.271, ал.1 и чл.272 ТПК, изразяващи се в липса на мотиви за дължимост на обезщетението за изтекъл петгодишен период. Претендира се обезсилване, респективно отмяна на въззивното решение с присъждане на разноски за всички съдебни инстанции.
В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът излага доводи в подкрепа на оплакването за недопустимост като същевременно е формулирал следните правни въпроси, за които твърди, че са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на въззивното решение по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, а именно:
1. „Допустимо ли е да се предявява иск по чл.59 от ЗЗД (за неоснователно обогатяване чрез използване на недвижим имот-преминаване на газоразпределителната мрежа през част от имота, когато за собственика на имота е предвидено еднократно обезщетение за възникнал сервитут за преминаване на газоразпределителната мрежа по реда на чл.64, ал.4, т.2 от Закона за енергетиката?”. Сочи се, че въпросът е решен в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №170/17.06.2015г. по гр.д.№5897/2014г., ВКС, ІV г.о. като паралелно се поддържа, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
2. „Допустимо ли е собственик на недвижим имот, през част от който преминава газоразпределителната мрежа, да претендира на основание чл.59 ЗЗД обезщетение за неоснователно ползване, дължимо за продължителен период и измерващо се в пазарния наем на имота за периода, или същият може единствено да претендира отново на основание чл.59 ЗЗД обезщетение за неоснователно упражняване на сервитутно право (еквивалентно на обезщетението по чл.64, ал.4 т.2ЗЕ), дължимо еднократно?”. Твърди се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
3. „Когато едно лице е изградило и експлоатира газопровод в част от недвижим имот, собственост на друго лице, как следва да се квалифицира това действие – като ползване на тази част от недвижимия имот или като упражняване на правата, влизащи в състава на едно сервитутно право по смисъла на чл.64 ЗЕ, ограничаващи ползването на собственика върху въпросната част?”. Поддържа се, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото.
4. „Допустимо ли е ищецът да се обогатява с иск по чл.59 ЗЕ?”. Твърди се, че въпросът е решен в противоречие с решение №148/21.06.2016г. по гр..д.№725/2016г., ВКС, ІІІ г.о., както и с постановките в ППВС №1/1979г.
В срока по чл.287, ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответника по жалбата [фирма] – [населено място], в който се поддържа, че не са налице посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение. Излагат се съображения за допустимостта на решението, постановено по предявен иск и при липса на противоречие между обстоятелствената част и петитума на исковата молба. Твърди се, че поставените въпроси са решени в съответствие с практиката на ВКС и в частност с решение №119/22.03.2011г. по гр.д.№625/2010г. на ВКС, ІV г.о., както и че приложените от касатора решения са неотносими за спора. Същевременно се оспорва основателността на въззивната жалба като се сочат изчерпателно аргументи за основателността на предявения иск. Претендират се разноски.
Върховен касационен съд, търговска колегия, състав на второ търговско отделение, след преценка на данните по делото и доводите на страните по чл.280 ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното решение въззивният състав от САС е потвърдил решение №1189/23.02.2017г. по т.д.№8331/2016г. на СГС, г.о., І-18 с-в., с което е осъден ответника [фирма] да заплати на ищеца [фирма] на основание чл.59 ЗЗД сумата 27 120лв. – обезщетение за неоснователното ползване на 400кв.м. от недвижим имот, собственост на ищцовото дружество, ведно със законна лихва от 19.12.2017г. до окончателното изплащане на сумата, както и разноски по делото.
Въз основа на събраните по делото доказателства съдът е приел за установено, че ищцовото дружество е собственик на процесния имот, съставляващ УПИ І, кв.43, м.Г., с идентификационен код 68134.4085.1496. С протокол от 21.09.2005г. Държавната приемателна комисия е взела решение за приемане на строежа „Газификация на [населено място]“, подобект „Разпределителни газопроводи и газопроводни отклонения до консуматори по опис“, като на 30.09.2005г. е издадено разрешение за ползване №СТ-12-497/ 30.09.2005г. за същия строеж. Изграденото съоръжение в процесния имот е от втора група и изисква сервитутна зона, определена съобразно разпоредбите на чл. 64 от Закона за енергетиката и Наредба № 16 от 9.06.2004 г. за сервитутите на енергийните обекти (обн., ДВ, бр. 88 от 8.10.2004г.), Съобразно общия устройствен план на [населено място], теренът е отреден за зона за озеленяване и е недопустимо извършване на строителство без промяна на устройствения план.
Въззивният състав е приел за неоснователни оплакванията на въззивника-ответник за неправилност на атакуваното решение на СГС, основани на твърдението, че присъждането на обезщетение за минал период по чл.59 ЗЗД води до неравностойното положение на получилите еднократно обезщетение собственици на имоти по чл.64, ал.4 ЗЕ, с онези собственици на имоти, които поради непроведена процедура по обезщетяване, „ще могат да претендират обезщетение за един по-дълъг период от време, макар и за същата тежест върху имота“. Апелативният състав е посочил, че в хипотезата на чл. 62, ал.2 от ЗЕ (в действащата към деня на изграждането на газопровода първоначална редакция – ДВ, бр. 107 от 9.12.2003г.), енергийното предприятие трябва предварително възмездно да придобие право на собственост или право на строеж върху необходимата за изграждане на обекта земя като страните не спорят, че такива права ответникът не е придобил. От друга страна, съдът е акцентирал върху обстоятелството, че няма данни ищецът да е отказал да сключи договор за еднократно обезщетение по чл.64, ал.4 ЗЕ, нито за невъзможност за изпълнение на действията на газопреносното дружество, която се дължи на причини, непреодолими от енергийното предприятие, по смисъла на чл. 63, ал. 1 от ЗЕ, за да е било наложително имотът да бъда отчужден в полза на държавата.
Въззивният съд е посочил, че с оглед разпоредбата на чл.64 от ЗЕ при разширение на съществуващи и при изграждане на нови въздушни и подземни електропроводи, топлопроводи и газопроводи в полза на енергийните предприятия, възникват сервитути по силата на закона. Правомерното упражняване на правата по тях от техния носител обаче, е обусловено от кумулативното осъществяване на следните елементи, включени във фактическия състав на правната норма: отразяването на сервитута в кадастъра и вписването му при условията и по реда на Закона за кадастъра и имотния регистър; наличието на влязъл в сила подробен устройствен план, с който се определя местоположението на съответните имоти; изплатено от титуляря на сервитута еднократно обезщетение (чийто размер се определя по реда на чл. 210 и 211 от ЗУТ) на собственика на имота, върху който е възникнал сервитутът.
Съдът е отразил, че [фирма] (чиято е доказателствената тежест да установи наличието на изброените предпоставки), не е представил доказателства, които да установяват, че сервитут в полза на ответника е отразен в кадастъра и вписан по реда на Глава десета от Закона за кадастъра и имотния регистър. Апелативният състав се е позовал на обясненията на вещото лице Т., от което става ясно, че „въпросното съоръжение не е било предвидено в устройствения план“, което означава, че към деня на издаването на разрешението за строеж не е имало влязъл в сила подробен устройствен план, с който се определя местоположението на съответните имоти, през които преминава новоизградения газопровод, както и на неоспореното от ответника твърдение на ищеца, че не му е изплатил еднократно обезщетение в размер, определен по реда на чл. 210 и 211 от ЗУТ. По тези съображения е стигнал до извода, че предвиденото в специалния закон ограничение върху собствеността на недвижимия имот на ищеца не е било правомерно упражнено от неговия носител поради неосъществения фактически състав на материалноправната норма, което означава, че прокараният през имота подземния газопровод с трайно прикрепено върху изграден фундамент надземното оборудване, се ползва без основание от ответника, за което той дължи обезщетение.
Въззивният състав е определил дължимото обезщетение в полза на ищцовото дружество като се е съобразил със заключението на техническата експертиза, според която размерът на обезщетението, което би било дължимо за имота при наличието на законен сервитут, съобразно критериите по чл. 65, във връзка с чл. 64, ал. 4, т. 2 от ЗЕ, е 452лв. на месец. Приел е за неоснователно възражението на въззивника, че в конкретния случай обедняване за ищеца нямало, тъй като „имотът не може да се ползва за нищо друго освен за озеленяване и не може да бъде получаван наем за неговото ползване“ като е посочил, че статутът на имота според отреждането на регулационния план по никакъв начин не ограничава възможността на неговия собственик да се ползва от добива от вещта по смисъла на чл. 93 от Закона за собствеността, като я отдава под наем за да бъде ползвана по предназначение.
Настоящият състав намира, че липсват посочените от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Не е налице евентуална недопустимост на въззивното решение като предпоставка за допускане на касация на въззивното решение. Обстоятелствената част на исковата молба съдържа твърдените от ищеца предпоставки, на които се базира исковата претенция за неоснователно обогатяване по чл.59 ЗЗД. Въззивният състав се е произнесъл по предявения иск без да излиза извън спорния предмет по делото. Оплакването в касационната жалба за недопустимост на въззивното решение в резултат на допуснато процесуално нарушение поради неотстранени недостатъци на исковата молба нито е основателно, нито може да обуслови недопустимост на решението (в такъв случай решението би било неправилно, докато недопустимо е решението, когато съдът се е произнесъл на непредявено основание).
Допускането на касационно обжалване предпоставя с обжалваното решение въззивният съд да се е произнесъл по материалноправен и/или по процесуалноправен въпрос, обусловил правните му изводи по предмета на спора, и по отношение на този въпрос да са осъществени някои от допълнителните предпоставки по т.1 – т.3 на чл.280 ал.1 ГПК. Съобразно разясненията, дадени в т.1 от Тълк. решение №1/19.02.2010г. по т.д.№1/2009г. на ОСГТК на ВКС, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, за формиране решаващата воля на съда, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемане на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждане на събраните по делото доказателства.
Въпрос №1: „Допустимо ли е да се предявява иск по чл.59 от ЗЗД (за неоснователно обогатяване чрез използване на недвижим имот-преминаване на газоразпределителната мрежа през част от имота, когато за собственика на имота е предвидено еднократно обезщетение за възникнал сервитут за преминаване на газоразпределителната мрежа по реда на чл.64, ал.4, т.2 от Закона за енергетиката?” и въпрос №2: „Допустимо ли е собственик на недвижим имот, през част от който преминава газоразпределителната мрежа, да претендира на основание чл.59 ЗЗД обезщетение за неоснователно ползване, дължимо за продължителен период и измерващо се в пазарния наем на имота за периода, или същият може единствено да претендира отново на основание чл.59 ЗЗД обезщетение за неоснователно упражняване на сервитутно право (еквивалентно на обезщетението по чл.64, ал.4 т.2ЗЕ), дължимо еднократно?”, не отговарят на характеристиката на въпроси по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, тъй като в тях не са включени основните съображения, обусловили решаващия извод на съда да присъди обезщетение на основание чл.59 ЗЗД, а именно – че липсва надлежно учреден статут на сервитута, както е че не е сключен договор със собственика по чл.64, ал.4,т.2 ЗЕ. Същевременно въпросите са относими към правилността на въззивното решение, която не може да бъде предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Що се отнася до допустимостта на иска (обсъдена по-горе) следва да се има предвид, че нито в теорията, нито в практиката (включително и в представеното от касатора решение №170/17.06.2015г. по гр.д.№5897/2014г., ВКС, ІV г.о.), не се приема, че неизплащането на еднократно обезщетение по чл.64, ал.4,т.2 ГПК е абсолютна отрицателна процесуална предпоставка за предявяване на иск на собственика на имота по чл.59 ЗЗД. На последно място не е налице и предпоставката по чл.280, ал.1 т,3 ГПК за допускане на касация, тъй като въпросите са решени в съответствие с практиката на ВКС и в частност с решение №119/22.03.2011г. по гр.д.№625/2010г. на ВКС, ІV г.о.
Не може да обуслови допускане на касационно обжалване на въззивното решение въпрос №3: „Когато едно лице е изградило и експлоатира газопровод в част от недвижим имот, собственост на друго лице, как следва да се квалифицира това действие – като ползване на тази част от недвижимия имот или като упражняване на правата, влизащи в състава на едно сервитутно право по смисъла на чл.64 ЗЕ, ограничаващи ползването на собственика върху въпросната част?”. Въпросът не е значим за конкретния правен спор, тъй като не е обсъждан в контекста на оплакването на касатора в касационната жалба и не е включен в предмета на спора. Въззивният състав е обосновал извода за основателност на претенцията за неоснователно обогатяване с факта, че статутът на имота според отреждането на регулационния план по никакъв начин не ограничава възможността на неговия собственик да се ползва от добива от вещта по смисъла на чл. 93 от Закона за собствеността, като я отдава под наем, за да бъде ползвана по предназначение. Отделно във въпроса не са отчетени приетите от съда за релевантни за спора обстоятелства, че липсва надлежно учреден статут на сервитута, както и сключен договор със собственика по чл.64, ал.4, т.2 ЗЕ.
Не е налице общата предпоставка по чл.280, ал.1 ГПК за допускане на касация и с оглед въпрос №5 „Допустимо ли е ищецът да се обогатява с иск по чл.59 ЗЕ?”. От една страна въпросът е формулиран абстрактно и общотеоретично без да е свързан с конкретни изводи на съда. Отделно в обжалваното решение липсват мотиви, обуславящи твърдението на касатора, че ищецът се обогатява с предявения иск.
На основание чл.78, ал.3 ГПК във вр. с чл.78, ал.8 ГПК и чл.25, ал.1 от Наредбата за заплащането на правната помощ следва да се присъди в полза на ответника по касационната жалба юрисконсултско възнаграждение в размер на 300лв.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №1856 от 27.07.2017г., постановено по в.гр.д.№2660/2017г. по описа на Софийски апелативен съд, т.о., 6 с-в.
ОСЪЖДА [фирма] – ЕИК[ЕИК], от [населено място], [улица] да заплати на [фирма]- ЕИК[ЕИК] от [населено място], [улица] сумата 300лв. (триста лева) – разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: