1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 316
гр.София, 27.06.2017 г.
Върховният касационен съд на Република България,
четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на
двадесет и първи юни две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Борислав Белазелков
ЧЛЕНОВЕ: Борис Илиев
Димитър Димитров
като разгледа докладваното от Борис Илиев ч.гр.д.№ 2477/ 2017 г.
за да постанови определението, взе предвид следното:
Производството е по чл.274 ал.3 т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на [фирма], [населено място], срещу определение на Софийски градски съд № 25989 от 04.11.2016 г. по ч.гр.д.№ 12167/ 2016 г., с което е потвърдено разпореждане на Софийски районен съд от 11.07.2016 г. по гр.д.№ 44486/ 2015 г. По този начин е върната подадената от [фирма] въззивна жалба против постановеното от районния съд по същото дело решение № 3581/ 30.03.2016 г., в частта, с която са уважени предявените против дружеството искове от Р. И. Ч.. Връщането на въззивната жалба е постановено по съображения, че не са изпълнени в срок дадените от първоинстанционния съд указания за довнасяне на дължимата по нея държавна такса.
[фирма] поддържа, че не имало основание за връщане на въззивната му жалба, тъй като е внесъл изцяло дължимата по нея такса. Срещу него е уважен осъдителен иск с цена 7 050 лв и таксата за въззивно обжалване по чл.18 ал.1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, е 141 лв. Тази сума е внесена още към момента на подаване на жалбата и съдът не е имал основание да изисква довнасяне на още 50 лв, съответно да постановява връщане на жалбата поради невнасяне на тази сума. Поради това моли обжалваното определение да бъде отменено, а като основание за допускането му до касационен контрол повдига процесуалноправните въпроси допустимо ли е разширително тълкуване на разпоредбата на чл.18 ал.1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК и допустимо ли е съдът да изисква внасяне на такса, която не е изрично предвидена в тази Тарифа.
Ответната страна Р. И. Ч. не взема становище.
Частната жалба е допустима, но не са налице предпоставките за допускане на обжалвания акт до касационен контрол.
За да потвърди първоинстанционното определение, въззивният съд приел, че пред първата инстанция делото е образувано по искова молба на Р. И. Ч. против [фирма], предявени са обективно кумулативно съединени искове, включително такива с правна квалификация по чл.344 ал.1 т.1, 2 и 3 КТ. С постановено на 30.03.2016 г. решение тези искове са уважени, след което [фирма] е подало въззивна жалба срещу първоинстанционния съдебен акт в тази му част. От уважените искове осъдителен е само иска по чл.344 ал.1 т.3 КТ, по който обжалваемият интерес е 7 050 лв. Дължимата държавна такса за въззивно обжалване по този иск е 141 лв, които са внесени от въззивника към момента на подаване на жалбата. Другите два иска са неоценяеми, по всеки от тях съдът от първа инстанция е определил дължимата такса в размер 50 лв, което е в съответствие с разпоредбата на чл.3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК. Ответникът е осъден да заплати тези такси с първоинстанционното решение, съответно при обжалването му дължи такса по чл.18 ал.1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК – по 25 лв за всеки от тях, общо 50 лв. С разпореждане от 18.05.2016 г. на въззивника са дадени указания да довнесе дължимата такса, които той не е изпълнил в определения срок. Поради това правилно жалбата му е върната, предвид неизпълнение на императивната разпоредба на чл.261 т.4 ГПК.
С оглед тези мотиви на въззивната инстанция поставените от касатора въпроси не обуславят обжалвания акт. Съдът не е извършил разширително тълкуване на правилата на Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, нито пък е изискал внасяне на такса, каквато тарифата не предвижда. Съдът е посочил, че при въззивно обжалване на първоинстанционно решение, с което са уважени неоценяеми искове, таксата се събира в размер половината от посочения в чл.3 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК, съгласно чл.18 ал.1 от същата тарифа. Първата инстанция е осъдила [фирма] по уважените неоценяеми искове чл.344 ал.1 т.1 и т.2 КТ да заплати държавна такса в размер по 50 лв за всеки от тях. При обжалване на решението й се дължи половината от тази такса (т.е. по 25 лв за всеки от тях, общо 50 лв), която трябва да бъде внесена като условие за редовност на въззивната жалба. Таксата не е внесена, дори след надлежно връчени указания за отстраняване на нередовността на въззивната жалба, което е основание същата да бъде върната. По отношение на тези процесуалноправни разрешения на въззивния съд въпросите подлежи на разширително тълкуване чл.18 ал.1 от Тарифа за държавните такси, които се събират от съдилищата по ГПК и може ли да се изисква от страната такса, непредвидена в разпоредбите на Тарифата, нямат никакво отношение. Съдът не е посочил, че извършва, нито е извършил фактически разширително тълкуване, нито пък е приел дължимост на такса, каквато тарифата не урежда.
По изложените съображения Върховният касационен съд намира, че не са налице предпоставките по чл.280 ал.1 ГПК и
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение на Софийски градски съд № 25989 от 04.11.2016 г. по ч.гр.д.№ 12167/ 2016 г.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: