О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 316
гр. София, 28.05.2012 год.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и трети април две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ:СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 309 по описа на Върховния касационен съд за 2012 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Ищецът Р. Д. Г., чрез процесуалния му представител, назначен по реда на чл. 26, ал. 2 ЗПП – адвокат Н. Г., обжалва въззивното решение от 16.07.2010 год. по гр. д. № 74/2009 год. на Бургаския окръжен съд, с което е оставено в сила първоинстанционното решение от 8.12.2008 год. по гр. д. № 2414/2006 год. на Бургаския районен съд. С него са отхвърлени предявените от касатора против [община] и М. н. о., при участието на д., представлявана от м. н. р. р. и б., чрез областния управител на Б. о., искове за предаване на владението върху 1/9 ид. ч. от имот, представляващ пл. № * по кадастралния план от 1930 год. на бившето [населено място], с площ 7 650 кв. м., представляващ части от имотите по действуващия план на [населено място], както следва – 25.88 кв. м. от УПИ * в кв. * с обща площ 23 185 кв. м., 52.50 кв. м. от УПИ * в кв. * с обща площ 7352.59 кв. м., УПИ * в кв. * с площ 1 301.69 кв. м., 270.10 кв. м. от кв. 34 с обща площ 14 603 кв. м., 2 639 кв. м. от УПИ * в кв. * с обща площ 8 052 кв. м. и 3 360.83 кв. м. от предвидени по плана улици и паркинги.
Касаторът поддържа оплаквания за неправилност на въззивното решение поради наличието на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с молба за отмяната му и вместо това ревандикационният иск бъде уважен. Претендира присъждане на направените в съдебното производство пред всички инстанции деловодни разноски.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1, 2 и 3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Счита, че произнасянето на въззивния съд по материалноправния въпрос за приложението на чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ, когато имотът не е бил обобществен, не е внесен в кооперативното стопанство, не е отстъпван за ползване и не попада в хипотезата на чл. 1 ЗСПЗЗ е в противоречие с представената практика на ВКС – решения № № 1259 от 4.02.2009 год. по гр. д. № 4426/2007 год. на ІІІ г. о. на ВКС, 1951 от 19.11.2004 год. по гр. д. № 1785/2003 год. на ІV г. о. на ВКС и 1650 от 12.12.2007 год. по гр. д. № 1428/2007 год. на V г. о. на ВКС. В тях, според касатора, категорично е застъпено становище за възстановяване на собствеността на горното основание в тези хипотези, за разлика от обратния извод в обжалваното решение. Като противоречива съдебна пракика се сочи и решение № 7 от 5.02.2008 год. по гр. д. № 2528/2006 год. на Пловдивския районен съд, без данни същото да е влязло в сила. Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е обосновано с ТР № 1/2009 год. на ОСГТК на ВКС, приемащо същото като общо основание за допускане на касационното обжалване с оглед приноса в тълкуването на закона, без излагане на съответни конкретни съображения за това.
Ответникът [община], чрез юрисконсулт Зл. Р., в представения писмен отговор, оспорва наличието на основанията за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, евентуално оспорва жалбата като неоснователна.
Ответното МО и д. не са взели становище по касационната жалба.
Ищецът Р. Д. Г. е подал и касационна жалба против решението от 17.01.2011 год. на Бургаския окръжен съд по гр. д. № 74/2009 год., чрез процесуалния му представител, назначен по чл. 26, ал. 2 ЗПП адв. Ж. С.. С него въззивният съд е отхвърлил молбата му за поправка на очевидна фактическа грешка в първото решение. В жалбата се позовава на противоречие с цитираната и представена съдебна практика, в която е допусната искана поправка, като релевира основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК.
В писмен отговор на ответната О. се оспорва наличието на основанията за допускане на касационното обжалване на допълнителното решение по подробно изложените в него съображения.
МО и д. не са взели становище и по тази жалба.
От ищеца, чрез адв. Ж. Й. е постъпила т. н. „частна жалба” против „определение в решение № 455 по гр. д. № 74/2009 год. на БОС”, с което е оставено без разглеждане искането за произнасяне по допуснати грешки, пропуски и противоречия в решението от 16.07.2010 год. по същото дело.
Ответниците по тази жалба не са взели становище.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
По касационните жалби против решенията на въззивния съд, постановени по реда на чл. 247 ГПК, настоящият състав счита, че не са налице основания за допускане на касационното им обжалване. Съдът приел, че не е налице несъответствие между истинската формирана воля в основното решение и външното й изразяване в диспозитива, с който извод касаторът в подадената от адв. Ж. С. жалба не е съгласен. Без да е посочен правен въпрос, релевантен за направения извод в решението, е налице позоваване на отделни решения, в които е допусната исканата поправка на очевидна фактическа грешка. Сам по себе си този резултат по представените решения не може да обоснове допускане на касационното обжалване по настоящето дело, тъй като изводът в тях е обусловен от конкретни и различни факти за допусната грешка, т. е. въпросът дали е налице такава очевидна фактическа грешка или не е въпрос по съществото на спора за допускане на поправката. Поддържаните от касатора оплаквания са такива против правилността на извода, които не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство, което има за предмет отговор на въпроса налице ли е основание по чл. 280, ал. 1 ГПК. И в двете подадени жалби против решенията от 17.01.2011 год. и 1.11.2011 год. не се сочи правен въпрос, който да е включен в предмета на спора и да е обусловил правния извод на съда за липса на допусната очевидна фактическа грешка в първото решение, респ. за недопустимостта на второто искане за поправка на „грешки, пропуски и противоречия” в него, и който въпрос да е разрешен по противоречив начин в представената съдебна практика, поради което и не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване и на двете решения, постановени по реда на чл. 247 ГПК.
По касационната жалба, подадена против основното въззивно решение, настоящата инстанция намира следното:
За да остави в сила първоинстанционното решение, с което искът на касатора за собственост върху спорния имот е отхвърлен, въззивният съд е приел, че не е налице първата от кумулативно предвидените в чл. 108 ЗС предпоставки – ищецът не се легитимира като собственик на имота към настоящия момент. С оглед статута му на земеделска земя към момента на образуване на стопанството, същият подлежи на възстановяване по реда на ЗСПЗЗ, като административната процедура по този закон е завършила с окончателно решение за обезщетяване на наследниците на бившия собственик със земя по плана за обезщетяване в землището. Приложението на реституцията по ЗСПЗЗ изключва възможността за основание за възстановяване на собствеността по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ, като независимо от този извод въззивният съд алтернативно е разгледал и тази хипотеза. Дори и да се приеме, че имотът е бил отнет без законово основание, с оглед данните по делото за липса на обезщетяване и без наличие на решение на МС, като елемент на отчуждителната процедура по чл. 102 ЗС /ред. 1958 год./, то същият не съществува реално до размерите и във вида, в който е отнет, с оглед категорично установеното обстоятелство, че същият попада в урегулирани поземлени имота, отредени за жилищно строителство, спорт, КОО, за държавно жилищно строителство, в предвидени по плана улици, уширения за паркиране и тротоари, т. е. предвидените отреждания са за комплексно обществено обслужване и държавно жилищно строителство, представляващи пречка да се направи извод за горната предпоставка за възстановяване на имота по този реституционен закон. Съдът е изложил и съображения относно липсата на данни по делото нуждата от имота при предоставянето му да е отпаднала съгласно чл. 24, ал. 3 ЗСПЗЗ, като пречка за възстановяване на собствеността.
Като съобрази изложените от въззивния съд съображения за неоснователност на ревандикационния иск, настоящият състав намира, че формулираният от касатора въпрос за приложението на чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ в хипотезата, когато имотът не е бил обобществен, не е внесен в кооперативното стопанство, не е отстъпван за ползване и не попада в хипотезата на чл. 1 ЗСПЗЗ е неотносим към изхода на спора, тъй като въззивният съд не се е произнесъл по такъв въпрос. Действително, съдът е възприел статута на имота като земеделски към момента на образуване на ТКЗС и оттук заключил, че приложимият закон за възстановяване на собствеността върху него е ЗСПЗЗ, процедурата по който е завършена с решение за обезщетяване с друг имот, поради невъзможността да се възстанови собствеността в реални граници, който факт изключва материалноправната легитимация на ищеца като негов собственик към настоящия момент. Съдът обаче е разгледал и алтернативното основание за реституцията му по чл. 2, ал. 2 ЗВСВОНИ, като приел, че не е налице третата от предвидените предпоставки за това, свързана с обекта на възстановяването, а именно – имотът не съществува реално до размерите и вида, в който е бил отнет към 1958 год. Поради това въпросът за приложението в конкретния случай на това реституционно основание не е релевантен за изхода на делото, какъвто се явява този за наличието на тази предпоставка. Извън ирелевантността на така поставения правен въпрос следва да се допълни, че соченото от касатора решение № 1259 от 4.02.2009 год. по гр. д. № 4426/2007 год. на ІІІ г. о. на ВКС не сочи противоречиво становище относно обхвата и приложението на ЗВСВОНИ – в него е прието, че „земеделската земя подлежи на възстановяване при наличие на предпоставките по ЗСПЗЗ не защото е отнета от собствениците, а защото е обобществена”, а „общото основание за възстановяване на неправомерно отнети имоти по чл. 2, ал. 2 ЗВСОНИ не се отнася за земеделските земи /на това основание имоти, които са станали публична държавна собственост не подлежат на възстановяване/”. Видно от изложените съображения на въззивния съд, разбирането му не противоречи на тази практика. Разрешеният в другото решение, на което се позовава касаторът – № 1951 от 19.11.2004 год. по гр. д. № 1785/2003 год. ІV г. о. на ВКС, казус е различен от настоящия с оглед статута на имота като селищен и значението на установяване на право на кооперативно земеползуване върху такъв имот за възстановяване на правото на собственост, каквито данни в настоящия казус не са налице. Неотносимо е и третото решение, на което се позовава касаторът, а това на районния съд не е влязло в сила, поради което и не представлява съдебна практика, относима към основанията по чл. 280, ал. 1 ГПК.
В настоящия случай характерът на имота като земеделска земя не е бил и спорен, с оглед данните по делото, вкл. и тези за заявяването му от наследниците на бившия собственик по реда на ЗСПЗЗ. Освен това, по въпроса за приложното поле на ЗСПЗЗ с оглед статута на имота към момента на колективизацията и сегашното му състояние в контекста на подхода на законодателя, обективиран в разпоредбите на чл. 2 и чл. 10 ЗСПЗЗ е налице и задължителна съдебна практика – Решение № 765 от 28.10.2010 год. по гр. д. № 1987/2009 год. на І г. о. на ВКС, с което кореспондират изводите в обжалваното въззивно решение по въпроса за приложението на ЗСПЗЗ за възстановяване на собствеността.
За да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК /а не по т. 1, както се поддържа, без позоваване на задължителна съдебна практика/, то обуславящият изхода на делото правен въпрос следва да е намерил противоречиво разрешение в друго, влязло в сила решение по гражданско дело. Хипотезата в случая не е налице, а доводите на касатора представляват касационни основания за неправилност на направените от въззивния съд изводи, които не могат да бъдат обсъждани в настоящето производство, тъй като поставените въпроси имат отношение именно към правилността на решението, въз основа на обсъжданите от съда доказателства и приетите въз основа на тях факти.
Не е налице и основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК, тъй като касаторът, позовавайки се на същото, не излага съображения за приложното му поле, обуславящо необходимост от тълкуване на неясни или непълни правни норми, липса на съдебна практика по даден релевантен правен въпрос или необходимост от възприемане на друго тълкуване с оглед промяна на утвърдена съдебна практика.
В заключение се налага извод за липса на основанията за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, с оглед на който изход касаторът следва да понесе направените от ответната община разноски за настоящето производство, представляващи юрисконсултско възнаграждение, определено на сумата 350 лв., съгласно Наредба № 1/2004 год. за минималните размери на адвокатските възнаграждения – чл. 7, ал. 2 и чл. 9, и чл. 78, ал. 8 ГПК.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № ІІ-37 от 16.07.2010 год. и на решенията от 17.01.2011 год. и 1.11.2011 год., постановени по гр. д. № 74/2009 год. по описа на Бургаския окръжен съд по подадените от Р. Д. Г. от [населено място], чрез адв. Н. Г., Ж. С. и Ж. Й., касационни жалби против тях.
ОСЪЖДА Р. Д. Г. от [населено място], [улица] да заплати на [община] разноски за касационното производство в размер на 350 лв. /триста и петдесет лева/, представляващи юрисконсултско възнаграждение.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: