2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 316
гр. София, 04.04.2018 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд, Четвърто гражданско отделение, в закрито заседание на втори април две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бойка Стоилова
ЧЛЕНОВЕ: 1. Мими Фурнаджиева
2. Велислав Павков
при секретаря в присъствието на прокурора като разгледа докладваното от съдията Павков гр.д.№ 189 по описа за 2018 год. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на М. В. В. против решение от 26.10.2017 г., постановено по гр.д.№ 6873/2017 г. от ІІ”е” състав на Софийски градски съд.
Ответникът по касационната жалба я оспорва, с писмен отговор.
С обжалваното решение, състава на СГС е приел предявените обективно съединени искове с правно основание чл.344, ал.1, т.1, т.2 и т.3 КТ за неоснователни, отменил е първоинстанционното решение, постановено в обратен смисъл и е постановил ново по съществото на спора, като е отхвърлил исковете.
С решението си, СГС е приел, че от посочените в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание „дисциплинарно уволнение” дисциплинарни наказания, се установява извършването от страна на ищцата само на първите две от посочените нарушения, като е приел, че те са обаче достатъчно тежки, за да обосноват налагането на най-тежкото наказание.
Съдът е приел, че между страните е съществувало трудовото правоотношение, възникнало с трудов договор № РД – 15-947/02.09.2013г., по силата на който считано от 03.09.2013г., ищецът е била назначена на длъжността „директор“ при ответника – Н., като същото е било прекратено на основание чл. 330, ал.2, т.6 от КТ, като със заповед № РД – 15-86/27.02.2015г. на Министъра на здравеопазването на М.В.В. е било наложено дисциплинарно наказание „уволнение“ на основание чл. 190, ал.1, т.7 вр. с чл. 187, т.3, пр.1 и т.10 от КТ за неизпълнение на трудови задължения.
Посочено е в мотивите на решението, че изцяло в доказателствената тежест на ответника работодател е да проведе пълно и главно доказване относно фактите и обстоятелствата, на които се позовава, за да посочи, че са налице нарушения на трудовата дисциплина от ищеца и които са основание за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание- уволнение, както и, че е спазил и реда за налагането му. Разпоредбата на чл. 193, ал. 1 от КТ, регламентира задължение за работодателя преди налагане на дисциплинарно наказание да изслуша работника или служителя или да приеме писмените му обяснения и да събере и оцени посочените доказателства. Прието е, че писмени обяснения са били поискани и са били дадени от ищцата, преди налагането на дисциплинарното наказание.
По отношение на посочените в заповедта за налагане на дисциплинарно наказание нарушения, съдът е приел, че в т.1 от уволнителната заповед се твърди, че нарушение на трудовата дисциплина от ищцата е пропускането от нея на законоустановения срок, съгласно Наредба № 18 от 2004г. за критериите, показателите и методиката за акредитацията на лечебни заведения, да подаде заявление до МЗ за откриване на процедура по акредитация на Центъра. Прието е, че ищцата е дала писмен отговор, с който не е оспорила закъснението в срока, но по същество твърди, че то не е по нейна вина, т.к. на началниците на отделения им е било необходимо още време, за да окомплектоват необходимата документация, а също така твърди, че плащане за иницииране на процедурата е извършила още през месец март 2014г. Съдът е приел, че видно от Заповед РД – 01-251 от 10.04.2009г на МЗ, НЦТХ е с определена акредитационна оценка „отличен“ за цялостна медицинска дейност и права за практическо обучение на студенти и специализанти за срок от 5 години. Съгласно Наредба № 18 от 2004г. за критериите, показателите и методиката за акредитацията на лечебни заведения сроковете за последваща акредитация са изрично разписани чл.4, като при тяхното пропускане, действащата законова процедура, не предвижда възможност за получаване на последваща акредитация за НЦТХ, нито пък за добиване на първоначална такава. Прието е, че следствие от това е невъзможността в бъдеще Центърът да провежда дейност по обучение на студенти и специализанти, което само по себе си е обстоятелство с решаващо негативен отзвук на национално ниво, предвид спецификата на конкретната медицинска дейност и липсата на достатъчно квалифицирани кадри. Така определената акредитационна оценка за срок от 5 години означава според състава на въззивния съд, че същият изтича съответно през месец април 2014г., като съгласно чл. 4, ал.3 от Наредба № 18 от 2004г, във вр. с чл. 98, ал.3 от ЗЛЗ заявления за последваща акредитация следва да бъде подадено най – късно в едномесечен срок преди изтичане на горния – т.е. през месец март 2014г., като е прието, че заявлението с № 879 е подадено от ищцата на 15.04.2015г. – месец по – късно от необходимото. Във връзка с така приетото от въззивния съд, състава е посочил, че съгласно същата наредба – чл.4, ал.1 , директорът на съответното лечебно заведение носи отговорност за спазване на сроковете и иницииране на акредитационната процедура, като тя се инициира от него не с плащане на таксата за извършването й, а с подаване на писмено заявление до Министъра на здравеопазването за откриване на такава. В този смисъл, съдът е приел за несъстоятелни изложените от ищцата твърдения, че тя е изпълнила вменените си нормативно задължения, като е платила таксата през месец април 2014г. Съдът е приел също така, че са несъстоятелни и твърденията й, че срокът е пропуснат не по нейна вина, т.к. на началниците на отделения им е било необходимо още време, за да окомплектоват необходимата документация. Съдът се е аргументирал с разпоредбата на чл.14, ал.1, т.1 от Правилника за устройство и дейността на центровете за трансфузионна хематология, съгласно която именно директора е този, който ръководи цялостната дейност на центъра. Прието е, че в компетентността на ищцата и при задължението й да съобрази срока за акредитация на ръководеното от нея заведение, е било да организира работата на началниците на отделения за окомплектоване на необходимата за това документация, срочно, което именно тя е сторила. В тази насока съдът е посочил и фактът, че същото е констатирано като нарушение и според Доклада на Инспектората на МЗ от 20.02.2015г.
Прието е, че ищцата е имала възможност да отговори на работодателя и го е сторила надлежно, поради което съдът е приел, че описаното по – горе представлява тежко нарушение на трудовата дисциплина по чл. 190, ал. 1, т. 2 КТ и дава право на работодателя да наложи най-тежкото дисциплинарно наказание. Съдът се е аргументирал за горното с мотивите, че последиците за Центъра, настъпили от виновното нарушение на ищцата на трудовите й задължения, като директор на същия, са тежки и с подчертано негативен характер, т.к. по този начин лечебното заведение е изгубило присъдена най- висока акредитационна оценка и вече няма правата по чл.90 от ЗЛЗ да провежда дейности по обучение на студенти и специализанти в конкретната медицинска област.
В т.2 от уволнителната заповед е посочено, че нарушение на трудовата дисциплина от ищцата е възлагането на Началник отделение „Кръвни експедиции“ да изпълнява функциите „заместник-директор“. На посоченото дисциплинарно обвинение ищцата е дала писмен отговор, с който не е оспорила нарушението, но е заявила, че се касае до неправилна формулировка – с посочената своя заповед №050/03.02.2015г. ищцата твърди, че е посочила кое лице да я замества и осъществява функция по ръководство на Центъра в случаите, в които отсъства, без да е назначавала лице изрично на посочената длъжност, нито пък й е определяла възнаграждение за това. Съдът е приел от фактическа страна от делото Заповед №050/03.02.2015г, че на лице е било възложено да „изпълнява функциите на заместник -директор на НЦТХ в отсъствието на директора му и в това си качество да ръководи, контролира и отговаря за цялостната му дейност, без право да подписва документи за процедури по ЗОП и ППЗОП. Като законово основание на заповедта е посочен чл. 15, ал.3 от Правилника за устройство и дейността на центровете за трансфузионна хематология, като съдът е приел, че по делото няма данни с третото лице да е сключван допълнителен трудов договор и същото да е получавало възнаграждение за така възложената задача, като на това основание съдът е приел, че въпреки че с посочената си заповед ищцата е нарушила Правилника за устройство и дейността на центровете за трансфузионна хематология, според който в настоящата си редакция от ДВ бр.13 от 11 февруари 2011г. изрично е отпаднала възможността да бъдат назначавани заместник-директори в Центъра, ищцата е извършила нарушение на трудовата дисциплина, но съдът е приел, че същото попада в кръга на тежките трудови нарушения, което самостоятелно да обоснова налагането на най-тежкото дисциплинарно наказание.
Съдът е приел, че по описаните 9 точки в уволнителната заповед № РД- 15-86/27.02.2015 г. на Министъра на здравеопазването, в които са посочени 9 нарушения на трудовата дисциплина, е доказано единствено това по т.1 и т.2 от заповедта, като дори само това по т.1 е достатъчно да се приеме, че същата е законосъобразно издадена, т.к. то е доказано, с оглед на чл. 186 от КТ и е достатъчно тежко, само по себе си предвид резултата от него, а именно изгубване на акредитация на лечебното заведените, с което ищцата е причинила тежка вреда на същото, поради невъзможността да обучава специализанти и студенти занапред, за да обуслови налагането на най – тежкото дисциплинарно наказание – „уволнение“.
В изложението на касационните основания относно допустимостта на касационното обжалване, ищцата-касатор твърди, че съдът се е произнесъл по правни въпроси, при наличието на предпоставките по чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК.
Поставените правни въпроси са изредени последователно в изложението на касационните основания /общо дванадесет/, като е посочено, че същите са разрешени в противоречие с практиката на ВКС, с посочване на многобройни решения на ВКС, без да е посочено кой конкретно от поставените правни въпроси е разрешен в противоречие с конкретно от посочените общо решения на ВКС.
Поставените процесуалноправни въпрос №№1, 3, 5, 6 и 7 от изложението настоящия състав на ВКС приема, че са неотносими към производството по преценка допустимостта на касационното обжалване, тъй като не е направена обосновка в каква насока процедирането по делото от страна на въззивния съд е в противоречие с посочените общо решения на ВКС /без да е посочено и с кое конкретно решение е налице противоречието/. За пълнота следва да се отбележи, че съдът не е изградил своите изводи само въз основа на документ, изходящ от ищцата, не е процедирал в нарушение на правилата за разпределяне на доказателствената тежест във връзка с установяването на нарушението, довело до налагането на дисциплинарното наказание, напротив, приел е, че тежестта се носи от работодателя, не е събирал служебно доказателства пред въззивната инстанция, каквото задължение няма, при липсата на изрично направено от страната искане, в каквато насока е поставен правния въпрос под № 6 от изложението. Налице е посочване на конкретните доказателства, събрани по делото и въз основа на кои от доказателствата съдът е направил своите правни изводи, поради което поставените правни въпрос във връзка с процесуалните действия на въззивния съд, при повторното разглеждане на спора от въззивната инстанция, не следва да се приеме, че са осъществени при наличието на противоречие с представените от касатора решения на ВКС, още повече, както се посочи по-горе, че липсва конкретна обосновка за всеки един от поставените правни въпроси.
Обясненията и твърденията на страната, че не е извършила конкретното нарушение на трудовата дисциплина, както и нейното твърдение, че нарушението се дължи на поведението на трети лица, са обсъдени от съда, но е прието, че е допуснато нарушение, изразяващо се в липсата на достатъчно добра организация, с оглед трудовите функции на ищеца, въз основа на което е допуснато нарушението. В тази насока, поставения правен въпрос, при липсата на деяние от страна на работника и обяснения, в които същия е посочил вероятните причини за нарушението, следва ли да се направи извод за наличие на дисциплинарно нарушение, е неотносим към спора. Това е така, тъй като съдът е приел, че нарушението не се състои в деяние на ищцата, а на липсата на изпълнение на трудови задължения, изразяващи се в организация на работата, така, че да не се допусне основното нарушение на трудовата дисциплина, посочено под т.1 от атакуваната заповед, което е обосновало и съда да прецени същата като законосъобразна.
По въпроса, свързан с основанието за налагане на най-тежкото дисциплинарно наказание и задължението на съда в тази насока да посочи настъпили за работодателя негативни последици, съдът не се е произнесъл в насока, че при всички случаи такова последици за работодателя следва да са настъпили, но е посочил, че в конкретния случай те са налице „тежка вреда на същото/работодателя/, поради невъзможността да обучава специализанти и студенти занапред”. В тази насока не е и налице конкретното основание по допустимост на касационното обжалване.
Към касационната жалба са представени писмени доказателства, събирането на които и обсъждането им е недопустимо да се извърши пред касационния съд.
Предвид изложеното, не са налице основания за допускането до касационно обжалване на въззивното решение, като с оглед изхода на спора, в полза на ответника по касационната жалба следва да се присъдят направените за това производство разноски, в размер на 500 лева, представляващи заплатено от страната адвокатско възнаграждение.
Водим от горното, състава на ВКС
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение от 26.10.2017 г., постановено по гр.д.№ 6873/2017 г. от ІІ”е” състав на Софийски градски съд.
ОСЪЖДА М. В. В. съдебен адрес [населено място], [улица], ет.1, ап.2 да заплати на Н. сумата 500 /петстотин/ лева, на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Определението е окончателно.
Председател: Членове: 1. 2.