О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 317
гр. София, 15.05.2017 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България,Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на четиринадесети февруари през две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия А. Баева т.д. № 2003 по описа за 2016г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Национална агенция по приходите срещу решение № 1275 от 20.06.2016г. по гр.д. № 1419/2016г. на Софийски апелативен съд, 7 състав, с което е потвърдено решение от 10.12.2015г. по гр.д. № 55/2015г. на Окръжен съд Монтана. С потвърденото първоинстанционно решение е отхвърлен предявеният от НАП против [фирма] и [фирма] иск за обявяване за недействителен спрямо държавата на основание чл.216, ал.1, т.4 ДОПК договор за продажба на недвижим имот от 01.08.2014г., материализиран в нотариален акт № 76, т. X., рег. № 7322, дело № 1131/2014г. на нотариус С. С., район на действие РС Л., рег. № 577 на Нотариалната камара.
Касаторът поддържа, че обжалваното решение е неправилно поради противоречие с материалния закон, допуснати съществени нарушения на съдопроизводствените правила и необоснованост. Твърди, че въззивният съд не е изяснил всички факти, които са от значение за решаването на делото, като от страна на съда са тълкувани превратно и не са преценени правилно всички представени по делото доказателства, довело до отхвърляне на иска и до неправилно мотивиране на въззивното решение, с което е прието, че атакувата сделка не е увреждаща. Поддържа, че въззивният съд е приел при наличие на безспорни доказателства за осъществен фактически състав на нормата на чл.216, ал.1, т.4 ДОПК, че касаторът не е доказал субективния елемент. Сочи, че въззивният съд е следвало да отчете, че самото намерение като факт е мисъл и желание да се направи нещо във вреда на кредитора, най-често като се намалява имуществото на длъжника, служещо за удовлетворяване вземанията на кредиторите, какъвто именно е и настоящият случай, и при неправилно кредитиране на представените по делото доказателства съдът е приел, че от страна на касатора не е доказано сделката да е предназначена да увреди публичния взискател. Твърди, че с изготвяне на декларация с невярно съдържание управителят на дружеството – длъжник е целял да избегне заплащането на установените задължения в особено големи размери, като към датата на прехвърлителната сделка получената сума от продажбата е била адекватна на размера на установените задължения и би удовлетворила напълно държавата като кредитор. Счита за неправилен и извода на съда, че длъжникът е притежавал имущество на достатъчна стойност да удовлетвори НАП като взискател, а именно недвижим имот с пазарна стойност 4 000 000 лева, без да бъдат отчетени вписаните върху този имот тежести за суми, по-големи от стойността на имота, които са пречка за удовлетворяване на държавата при евентуалната му продажба. В изложението си, инкорпорирано в касационната жалба, касаторът поддържа наличие на основанията на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК, тъй като заведените искови молби с правно основание на иска чл.216, ал.1, т.4 ДОПК са решавани противоречиво от съдилищата, а същевременно това е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Твърди, че са налице многобройни решения, по които със същия предмет на дело и подобна или идентична фактическа обстановка делата са решени в полза на НАП, без да се толерира заобикалянето на закона. Обосновава наличието на хипотезата на чл.280, ал.1, т.3 ГПК с твърдения, че е неясна правната норма на чл.216, ал.1, т.4 ДОПК и е необходимо тълкуването й, както и че е налице нужда от промяна на създадената по него съдебна практика. Твърди, че въззивното решение, в което съдът се е произнесъл по съществен материалноправен и процесуалноправен въпрос прилагане на чл.216, ал.4 ДОПК, с което решение е отхвърлен като неоснователен предявеният иск с правно основание чл.216, ал.1, т.4 ДОПК, е решен в противоречие с практиката на ВКС – решение № 27 от 28.02.2013г. по т.д. № 410/2012г. на ВКС, ТК, II т.о. и решение № 436 от 22.12.2011г. по гр.д. № 308/2011г. на ВКС, ГК, III г.о., съгласно които самият субективен елемент на намерението на длъжника за увреждане на публичния взискател е част от правопораждащия последиците на относителната недействителност фактически състав на хипотезата в правната норма на чл.216, т.4 ДОПК, в каквато насока е и текущата задължителна за съдилищата практика на ВКС по чл.290 ГПК. Твърди, че въпросът е решаван противоречиво от съдилищата, като сочи решение № 252 от 13.10.2015г. по в.гр.д. № 278/2015г. на Апелативен съд Велико Т., решение № 8 от 17.01.2014г. по гр.д. № 1025/2013г. на Русенски окръжен съд, решение № 668 от 13.11.2014г. по в.т.д. № 1411/2012г. на Пловдивски апелативен съд, решение № 518 от 12.01.2016г. по т.д. № 396/2014г. на Бургаски окръжен съд и решение № 73 от 30.05.2016г. по в.т.д. № 124/2016г. на Бургаски апелативен съд.
Ответникът [фирма] не изразява становище по касационната жалба.
Ответникът [фирма], представляван от адв. П. М., оспорва касационната жалба. Възразява, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение, като сочи, че не е формулиран разрешеният материалноправен или процесуалноправен въпрос. Поддържа, че не са налице и допълнителните основания на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. Излага съображения за неоснователност на касационната жалба. Претендира разноски за касационното производство.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, като взе предвид данните по делото и поддържаните от касатора доводи, приема следното:
Касационната жалба е редовна – подадена е от надлежна страна, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт в преклузивния срок по чл.283 ГПК и отговаря по съдържание на изискванията на чл.284 ГПК.
Въззивният съд, за да постанови решението си по подадената от Национална агенция по приходите въззивна жалба, е споделил мотивите на първоинстанционния съд относно неоснователността на предявения иск и на основание чл.272 ГПК е препратил към тях. Приел е за установено наличието на публични задължения на длъжника [фирма], установени с влезли в сила четири ревизионни актове на обща стойност 494 950 лева, връчени лично на управителя на дружеството, както и че на 01.08.2014г., след влизане в сила на ДРА, длъжникът е извършил разпоредителна сделка със свое имущество. Въззивният съд е приел обаче, че въпреки указаната му от първоинстанционния съд доказателствена тежест, ищецът НАП не е установил наличието на фактическия състав на чл.216, ал.1, т.4 ДОПК, а именно сделката да е извършена с намерение да се увреди публичният взискател. Посочил е, че по делото е установено, че сумата по сключения договор длъжникът е използвал за погасяване на свое кредитно задължение към [фирма] по договор за кредит от 2008г., като продажбата на имота е съгласувана с банката, по чието искане са наложени възбраните, видно от издадено от нея удостоверение от 19.02.2014г.. Приел е за безспорно установено и това, че освен недвижимият имот, предмет на атакуваната сделка, длъжникът притежава недвижими имоти в [населено място] с данъчна оценка 2 756 537 лева според постановлението за налагане на обезпечителни мерки по изп.д. № 3022/13 на ТД на НАП София от 03.11.2014г. и с пазарна стойност над 4 000 000 лева според оценката им по изп.д. № 129/13 на ЧСИ С. С., както и моторни превозни средства – леки и товарни автомобили, запорирани от НАП и от ЧСИ Р. М. по изп.д. № 227/2013г. С оглед на това е счел, че наличието на имущество на достатъчна стойност за удовлетворяване публичните вземания, включително и в размера към приключване на устните състезания по делото, установени на 896 641 лева, не обосновава извод, че сделката на разпореждане е предназначена да увреди публичния взискател. Изложил е съобръжения, че сам по себе си фактът на невярно деклариране от управителя Й. Й. при сключване на сделката пред нотариса на липса на подлежащи на принудително изпълнение публични задължения, съпоставен с останалите установени обстоятелства, не е достатъчен да обоснове твърдението на ищеца за сключване на сделката с намерение за увреждане.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 от ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма. Касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Правният въпрос може единствено да бъде уточнен или конкретизиран от ВКС, но с оглед принципа на диспозитивното начало в гражданския процес, съдът не разполага с правомощията да извежда и формулира този въпрос, ако той не е посочен от жалбоподателя.
В настоящия случай касаторът само формално е изпълнил изискването на чл.284, ал.3, т.1 ГПК за излагане на основанията за допускане на касационно обжалване, тъй като не е посочил кой е разрешеният от въззивния съд процесуалноправен или материалноправен въпрос, обусловил изхода на спора. Касаторът се е позовал на различно разрешаване на предявени от него искове по чл.216, ал.1, т.4 ДОПК в сочените решения на ВКС и съдилищата, възпроизвеждайки части от мотивите им, но не е формулирал конкретния правен въпрос, по който е налице противоречие между тях и обжалваното въззивно решение. К. съд не е длъжен и не може да извежда правния въпрос от твърденията на касатора и от сочените в касационната жалба факти и обстоятелства. Изложените от касатора оплаквания за неправилност на въззивното решение поради неправилно приложение на материалния закон, необсъждане на събраните доказателства и необоснованост не могат да обосноват допускане на касационен контрол, а могат да бъдат обсъждани само след допуснато касационно обжалване при формулиран конкрен правен въпрос, разрешен от въззивния съд и обусловил изхода на делото и констатирано наличие на допълнителните основания на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК.
Отсъствието на общото основание на чл.280, ал.1 ГПК поради липсата на формулиран правен въпрос е пречка да се допусне касационно обжалване на въззивното решение, поради което е безпредметно обсъждане на допълнителните предпоставки.
При този изход на спора и на основание чл.78, ал.3 ГПК на ответника [фирма] следва да бъдат присъдени направените в настоящото производство разноски за заплатено адвокатско възнаграждение в размер на 4 800 лева.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 1275 от 20.06.2016г. по гр.д. № 1419/2016г. на Софийски апелативен съд, 7 състав.
ОСЪЖДА Национална агенция по приходите, [населено място], [улица], ет.6, ст.2 да заплати на [фирма], ЕИК[ЕИК], съд. адрес: [населено място], [улица], ет.1, ап.5, адв. П. М. сумата 4 800 лева /четири хиляди и осемстотин лева/ – заплатено адвокатско възнаграждение за касационната инстанция , на основание чл.78, ал.3 ГПК.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: