Определение по гр.д. на ВКС , І-во гражданско отделение стр.2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 317
София, 15.06.2018 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито съдебно заседание в състав
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бранислава Павлова
ЧЛЕНОВЕ: Теодора Гроздева
Владимир Йорданов
разгледа докладваното от съдия Йорданов
гр.дело № 4364 /2017 г. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на К. А. К. срещу въззивно решение № 83 от 27.07.2017 г. по възз.гр.д. № 160 /2017 г. на Ямболския окръжен съд, г.о., с което е потвърдено първоинстанционното решение, с което съдът е уважил иск на Д. Ж. М. и И. Ж. Ж. срещу К. А. К. за установяване на 1 /2 ид.ч. от право на собственост върху земеделски земи – осем ниви в землището на [населено място], индивидуализирани в решението, на основание чл.194 ГПК съдът е признал оспорен частен документ –споразумение за неистински и на основание чл.537,ал.2 ГПК е отменил издаден в полза на К. А. К. констативен нотариален акт по обстоятелствена проверка за собственост върху 1 /2 ид.ч. от имотите, за която е уважен предявеният срещу него иск.
Жалбоподателят твърди, че обжалваното решение е неправилно и иска то да бъде допуснато до касационно обжалване, като излага твърдения за наличие на предпоставки за това, които ще бъдат разгледани по-долу.
Насрещните страни Д. Ж. М. и И. Ж. Ж. в писмен отговор оспорват наличието на основания за допускане на касационно обжалване.
Жалбата е допустима, тъй като е обжалвано въззивно решение по иск за собственост, за което не съществува ограничение за касационно обжалване.
За да потвърди първоинстанционното решение, въззивният съд в съответствие с установената практика – приетото с ТР № 1 от 06.08.2012 г. по т.д. № 1 /2012 г. на ОСГК на ВКС разрешение, е приел, че не е доказано, че жалбоподателят е придобил по давност идеалните части на неговите съсобственици – ищците, съсобствеността с които произтича от наследяване.
В изложението си за допускане на касационно обжалване жалбоподателят е извел следните процесуалноправни въпроси (номерирани то него):
1. След като приеме, че даден документ е неистински, следва ли съдът изрично да се произнесе и да го изключи от доказателствата по делото със самото решение или отделно определение?
2. След като е открил производство по оспорване на истинността на документ по реда на чл.193 ГПК, длъжен ли е съдът да се произнесе по оспорването?
Въпросите са свързани с довод, че районният съд, а след него и въззивният, не са се произнесли по направено оспорване на истинността на частен документ в диспозитива на решението.
Въпросите са обуславящи, но не са разрешени както твърди жалбоподателят. Видно от посоченото по-горе за потвърденото решение, първоинстанционният съд се е произнесъл по оспорването в диспозитива на решението си след като е изложил мотиви за доказването на оспорването. Въззивният съд е разгледал довод на жалбоподателя К. за неправилност на произнасянето по направеното оспорване. По-конкретно: със свое определение от закрито съдебно заседание е разпределил доказателствената тежест по направеното оспорване на автентичността на частния документ; разгледал е довода в мотивите си, като е приложил последиците от недоказването, предвидени в чл.193,ал.3,изр.2 ГПК – че документът следва да се изключи от доказателствата по делото. След това въззивният съд е съобразил фактическите си и правните си изводи с извода си, че документът е неавтентичен.
3. Следва ли въззивният съд на основание чл.266,ал.2 ГПК да приеме като новооткрито доказателство удостоверение за отказ от наследство, приложено към въззивната жалба, обективиращо волеизявление на наследодателката на ищците по делото?
Доколкото въпросът не е фактически и не е довод за процесуално нарушение, а правен въпрос (за хипотезите на ал.2 на чл.266 ГПК) и е обуславящ, въпросът е разрешен в съответствие с правната норма и с установената практика, че доказателство, което не е ново, нито е доказано, че жалбоподателят не е могъл да се снабди с него преди подаване на жалбата, нито е новооткрито (отказът от наследство е вписан в книгите на съда през 1990 г., преди делото и преди земеделската реституция), не попада в изключението по чл.266,ал.2 ГПК.
4. Като уважава иск по чл.537,ал.2 ГПК допустимо ли е съдът да отменя нотариалния акт след като правото на собственост не е отречено изцяло?
Въпросът не е обуславящ, защото нотариалният акт е отменен само за частта, за която е уважен искът (за която правото на собственост на жалбоподателя е отречено и не е отменен за останалата 1 /2 ид.ч..
5. Констативният нотариален акт, издаден по обстоятелствена проверка по реда на чл.587,ал.2 ГПК ползва ли се с обвързваща доказателствена сила относно правото на собственост, собственикът ползва ли се от презумпцията по чл.69 ЗС и дали въззивният съд не е разместил доказателствената тежест?
Както беше посочено, въззивният съд е разрешил въпроса в съответствие с разрешението, което е прието с ТР № 1 /2012 г. на ОСГК на ВКС, на което се е позовал. Въззивният съд е приел, че по делото презумпцията на чл.69 ЗС е оборена, тъй като основанието, на което първоначално е установена фактическата власт от жалбоподателя показва съвладение, произтичащо от наследяване, и е доказано, че жалбоподателят не е променил намерението, с което е упражнявал фактическа власт по отношение на дяловете на останалите сънаследници и не се е превърнал от държател на техните идеални части във владелец преди да се снабди с с констативен на 06.10.2015 г. и от този момент жалбоподателят не е владял идеалните части от процесните имоти на съсобствениците си в продължение на десет години до предявяването на иска, поради което не ги е придобил по давност. С посоченото тълкувателно решение е уеднаквена практиката на съдилищата по обсъдения въпрос.
Не е допуснато противоречие с приетото в посоченото ТР № 11 /2012 г. на ОСГК на ВКС, тъй като ищците разполагат с документ за собственост и са доказали своите права и основанието от които те произтичат – наследяване и основанието, на което първоначално е установена фактическата власт от жалбоподателя показва съвладение, поради което не те, а жалбоподателят (както е посочено по-горе за приетото с ТР № 1 /2012 г.) е следвало да докаже, но не е доказал, че се е превърнал от държател във владелец на техните идеални части от собствеността преди 06.10.2015 г..
6. Налице ли е анимус и своене за себе си като основание за придобиване по давност на правото на собственост по смисъла на чл.79,ал.1 ЗС вр. чл.68 ЗС, ако упражняващият фактическата власт върху имотите не допуска собствениците до тях и прибира плодовете за себе си?
Въпросът не е обуславящ, защото е основан на твърдения, които съдът не е приел за доказани: че до изтичане на срока на договор за аренда, сключен от майката на жалбоподателя, която не е действала като негов представител, той не е упражнявал фактическа власт върху имота и че до снабдяването на жалбоподателя с констативен нотариален акт за собственост по обстоятелствена проверка ищците са търсили рента и са я получавали.
7. Нищожен ли е договор за аренда, сключен от несобственик поради липсата на съгласие от собствениците, както и на съществени клаузи от договора, които не могат да бъдат заменени от повелителни разпоредби на закона по смисъла на чл.26 ЗЗД?
Въпросът е основан на твърдение, че въззивният съд мълчаливо е приел договора за нищожен. Въпросът не е обуславящ, защото по делото е прието, че жалбоподателят не е сключвал лично, нито чрез представител договор за аренда, а до снабдяване на жалбоподателя с нотариален акт ищците активно са търсили активно и са получавали своя дял от арендата
8. Устните претенции и кавги, без да са предприети действия по фактическото отстраняване на владелеца от вещта или да са заявени права за имот по съдебен ред прекъсват ли придобивната давност?
Въпросът не е обуславящ, както беше посочено въззивният съд е приел, че до снабдяване на жалбоподателя. с констативен нотариален акт, той не е владял дела на ищците от нивите като свой.
И този въпрос е основан на твърдение, което че въззивният съд не е приел за доказано.
9. Налице ли е преклузия, ако в съдебното заседание, в което е представен оригиналът на документ, същият е оспорен?
Въпросът не е обуславящ. В проведеното едно открито съдено заседание във въззивното производство, в което съдебното дирене е приключено, не са представяни доказателства.
Направено е искане след приключване на съдебното дирене, като въззивният съд е приел, че не са налице предпоставки за отмяна на определението за приключване на съдебното дирене.
И този въпрос е основан на твърдения, които не са установени по делото.
10. Допустимо ли е съдът да се позовава на (прието заключение) на графологическа експертиза на подпис, дадена в досъдебно наказателно производство, което е спряно без да има произнасяне на съда относно автентичността?
Въззивният съд не е приел такова нещо, а е дал указания за разпределение на доказателствената тежест по направеното оспорване в съответствие с правилото на чл.193,ал.3,изр.2 ГПК и изводът му за неавтентичност е основан на непроведено доказване.
11. Следва ли въззивният съд на основание чл.171,ал.2 ГПК по искане на страна да допусне повторен разпит на свидетел, поради твърдение за неправилно интерпретиране и възприемане от страна на първоинстанционния съд на свидетелски показания?
Въззивният съд е мотивирал своя отказ. Този въпрос е предоставен в правомощията на съда, а жалбоподателят твърди противоречие със съдебна практика, но съгласно разпоредбата на чл.280,ал.2 ГПК и приетото с ТР № 1 /2010 г. по т.д. № 1 /2009 г. ОСГТК на ВКС не сочи съдебни решения, в които въпросът да е разрешен противоречиво.
От изложеното следва извод, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване по чл.280, ал.1 ГПК.
С оглед изхода от това производство касационният жалбоподател няма право на разноски. А искането на насрещните страни за присъждане на направените разноски за процесуално представителство съгласно списък за сумата 1 000 лева е основателно и доказано с представения договор за правна защита и съдействие, в който е отразено уговарянето и заплащането на сумата, поради което искането следва да бъде уважено.
Воден от изложеното, съдът
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА до касационно обжалване въззивно решение № 83 от 27.07.2017 г. по възз.гр.д. № 160 /2017 г. на Ямболския окръжен съд.
Осъжда К. А. К. да заплати на Д. Ж. М. и И. Ж. Ж. сумата 1 000 (хиляда) лева за процесуално представителство в касационното производство.
Определението е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ:1. 2.