6
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 317
София 02.06.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и седми май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 3895/ 2013 год.
Производството е по чл. 280 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] -гр. П. срещу Решение №294/04.06.2013 г. по т.д.№421/2013 г. на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено Решение № 25 от 25.01.2013 г. по т.д. №43/2012 г. на Пловдивски окръжен съд, с което е отхвърлен искът на [фирма] – [населено място] срещу [фирма] – [населено място] за 438 015 лв. – обезщетение за вреди от допуснато по т.д.№ 381/2009 г. на ПОС(прекратено по неподведомственост поради уговорена арбитражна клауза) обезпечение – запор до размер на 293 478.15 лв. върху банкови сметки на ищеца, които вреди са: 15 515 лв. – лихва и 400 000 лв. – неустойка, платени по Договор за заем, сключен с [фирма] и 22.500 лв. – адвокатско възнаграждение по т.д. №381/2009 г. на ПОС, с оплакване за неправилност. В Молба – изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателят поддържа, че са значими за делото въпросите за характера и същността на вредите и съставляват ли те пряка и непосредствена последица от обезпечението, и кои вреди са преки и непосредствени при допуснато обезпечение. Жалбоподателят излага фактическата обстановка и подробно обосновава, че са необосновани направените от съда изводи, като аргументира, че допуснатото обезпечение пряко е рефлектирало върху търговската му дейност – дружеството е принудено да сключи заем, за да я осъществява, както и да предотврати обявяване на предсрочна изискуемост на банков кредит. Сочи, че е предприел всички допустими действия за замяна на обезпечението, недопусната поради възразяване от ответника, че обезпечението е отменено поради невнесена от ответника гаранция, а определението за обезсилване на издадената заповед, е постановено по молба на ищеца близо 40 дни след изменение на обезпечението. Поддържа, че значимите за делото въпроси, са решени в противоречие със съдебната практика, съгласно която реално настъпили вреди могат да се претендират по чл. 403 ал.1 ГПК, но изискването на чл. 3 ГПК за добросъвестност предпоставя също такава отговорност за вреди, когато продължаването във времето на едно приключило обезпечително производство се използва с погрешната представа за интерес. Жалбоподателят сочи практика на ВКС: Р.№676/22.04.2013 г. по т.д.№28/2012 г. на ІІ т.о.; Р.№257/14. 07.2011 г. по гр.д.№1149/ 2009 г. на ІV г.о.; Р.№81/27.01.2006 г. по гр.д.№23/2005 г. на ІV г.о.; Опр.№937/18.12.2012 г. по т.д.№28/2012 г. на ІІ т.о.; Опр.№559/18.07.2011 г. по ч.т.д.№ 409/2011 г. на І т.о. По основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК поддържа, че по част от значимите по делото въпроси няма решения, които да налагат трайна, еднозначна и задължителна съдебна практика – налице е празнота в закона, която следва да бъде преодоляна по пътя на тълкуването му и прилагане на правните норми в пълния им смисъл. С оглед фактическата обстановка и направените от съда изводи, респ. липсата на такива, жалбоподателят счита, че следва да се разрешат и правните въпроси: 1. Н. на процесуални действия от поискалия обезпечение за запазване на наложените обезпечителни мерки, довело до обезсилване на обезпечението, съставляват ли процесуални действия, извършени в противоречие с чл. 3 ГПК, непредприемането на процесуални действия за вдигане на запора, когато страната не е изпълнила задълженията си по изменените условия на обезпечението, съставляват ли процесуални действия, извършени в противоречие с чл. 3 ГПК, 2. В случай, че отговорът е положителен, следва ли да се приеме, че настъпилите от обезпечението вреди, са пряка и непосредствена последица от недобросъвестното процесуално поведение на ответника – основание за ангажиране на отговорност по чл. 403 ал. 1 ГПК, 3.Съставляват ли преки и непосредствени вреди тези, настъпили от обезпечение, което е било обезсилено, 4. Съставляват ли преки и непосредствени вреди тези, настъпили от обезпечение, с което се създават значителни и сериозни пречки на страната и се затруднява извършването на търговска дейност.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място] по съображения, изложени в писмен Отговор, оспорва основателността на искането за допускане на касационно обжалване, като счита, че поставените от жалбоподателя въпроси тангират с доводи за неправилност на решението, че са неприложими, като постановени по неидентичен въпрос посочените решения на ВКС, а определенията не са актове, с които да се обоснове касационно обжалване, оспорва и по същество касационната жалба, като неоснователна.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено първоинстанционно решение, с което е отхвърлен осъдителен иск, цената на които не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена в срок и редовна.
За да потвърди решението, с което е отхвърлен искът по чл. 403 ал. 1 ГПК за 438 015 лв. – вреди от обезпечение: 15 515 лв. – лихва и 400 000 лв. – неустойка, платени от ищеца на [фирма] по Договор за заем и 22.500 лв. – адвокатско възнаграждение по т.д.№ 381/2009 г. на ПОС, въззивният съд е обосновал, че делото, по което е допуснато обезпечение, е прекратено на основание уговорена в Договор за строителство от 26.07.2007 г. арбитражна клауза, на която се е позовал [фирма], а законът не държи сметка за основанието за прекратяване – затова намира приложение чл. 403 ал. 1 ГПК. Посочил е, че за да допусне обезпечение на иска, при извършената проверка съдът е констатирал, че са налице предвидените в закона условия затова.Обосновал е, че отговорността по чл. 403 ал.1 ГПК е безвиновна (обективна) и се отличава от отговорността за злоупотреба с процесуални права, която изисква умисъл, и по чл. 403 ал. 1 ГПК ответникът дължи обезщетение за причинените от обезпечението вреди, когато те са преки и непосредствени. За вредите от сключен с [фирма] Договор за заем за сумата 290 000 лв., която да постъпи в запорираната банкова сметка на ищеца и да осигури извършване на търговската му дейност, както и да обслужва Договор за инвестиционен кредит от 12.12.2007 г., по който заем е уговорена неустойка 580 000 лв. и ищецът по споразумение с [фирма] му е платил неустойка 400 000 лв. и лихва 15 500 лв., съдът е приел, че не са вреди, които да са пряка и непосредствена последица от обезпечението. Посочил е, че сделката е между търговски дружества, всяко от които е действало на свой риск и отговорност за евентуални последици от неизпълнението й, като при обезпечителна мярка запор върху банкова сметка липсват всякакви гаранции за молителя, че сумата ще е налична, и липсва задължение на ответника по обезпечението, да осигури такива средства, нито е принуден да ги набави. Претенцията за вреди в размер на адвокатския хонорар, платен по т.д. № 381/2009 г. на ПОС, съдът е счел за неоснователна, тъй като хонорарът е платен за защита пред една инстанция по предявените по делото искове, а не срещу допуснато обезпечение – плащането не е пряка и непосредствена последица от обезпечението.
Релевантни за делото са изведените от жалбоподателя въпроси за отговорността за вреди по чл. 403 ал. 1 ГПК при прекратяване на делото, по което е допуснато обезпечение, когато са пряка и непосредствена последица от обезпечението. Въпросът кои вреди поначало са преки и непосредствени, не е релевантен за делото, тъй като както и да се реши, това няма да се отрази на изхода на спора, за който от значение са вредите, за които ищецът претендира обезщетение по чл. 403 ал. 1 ГПК, за които следва да докаже, че са пряка и непосредствена последица от обезпечението.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване по релевантния за делото въпрос на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК, тъй като въззивният съд го е решил в съответствие с установената съдебна практика. Същата е в смисъл, че отговорността по чл. 403 ал. 1 ГПК за вреди, причинени от допуснато обезпечение, е основана на общата гражданска отговорност за непозволено увреждане (чл. 45 ЗЗД), поради което и доколкото в посочената норма липсва изрична регламентация относно вредите, приложими са съответно разпоредбите на ЗЗД, и съгласно чл. 51 ал.1 ЗЗД обезщетение се дължи за всички вреди (загуби и пропуснати ползи), които са пряка и непосредствена последица от увреждането. По иска по чл. 403 ал. 1 ГПК ищецът следва да докаже всички предпоставки за възникване на деликтната отговорност на ответника, включително противоправно поведение и настъпили вреди, които да са пряка последица от обезпечението. Упражняването на правото да се искат вреди от обезпечение, регламентирана в специален институт, уреден с нормата на чл. 403 ал. 1 ГПК, отговорността за каквито вреди е безвиновна (обективна), не изключва възможността да се претендират други вреди извън тези по чл. 403 ал. 1 ГПК. Изключението е когато страната, поискала обезпечението, е предприела съответните действия при злоупотреба с права – арг. чл. 3 ГПК. Увреденият от обезпечението може да претендира и други вреди по пътя на общия деликт при злоупотреба с право, която отговорност изисква наличие на умисъл. В този смисъл са постановените на основание чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции Р.№676/22.04.2013 г. по т.д.№28/ 2012 г. на ІІ т.о.; Р.№257/14.07.2011 г. по гр.д.№ 1149/2009 г. на ІV г.о. и Р. №966/18.12.2009 г. по гр.д.№ 231/2009 г. на ІІІ г.о., в съответствие с които се е произнесъл въззивният съд.
По въпроса, че обезщетение се дължи за всички вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, е налице установена съдебна практика: ППлВС №4/23.12.1968 г., постановени от ВКС на основание чл. 290 ГПК и задължителни за долустоящите съдебни инстанции: Р.№111/13.07.2010 г. по т.д.№ 935/2010 г. на ІІ т.о., Р.№499/30.06.2010 г. по гр.д.№ 647/2009 г. на ІV г.о. и др. Тази практика е в смисъл, че според правилото на чл. 45 ЗЗД всеки е длъжен да поправи вредите, които виновно е причинил другиму, като ищецът следва да докаже претърпени вреди, които да са в причинна връзка с вредоносното поведение, като съгласно чл. 51 ал.1 ЗЗД подлежат на обезщетяване всичк и вреди, които са пряка и непосредствена последица от увреждането, като изразът “всички вреди” обхваща както вредите, които са настъпили, и тези, които ще настъпят, ако ищецът докаже, че са в причинна връзка с увреждането, и че такива действително са настъпили, или непременно ще се осъществят.
Дали по конкретното дело са доказани вреди и причинната връзка между тях и допуснатото обезпечение, се установява във всеки конкретен случай с оглед изискването на чл. 51 ал. 1 ЗЗД, че обезщетение се дължи за настъпила вреда, пряка и непосредствена последица от увреждането. Въпросът основателно ли съдът е отказал да присъди обезщетение, като е приел въз основа на доказателствата по конкретното дело, че на ищеца не са причинени вреди в резултат на допуснатото обезпечение, не е основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 ГПК. Значимостта на правния въпрос, решен по делото, се определя от това съобразени ли са правните изводи на съда със закона и съдебната практика, а не от конкретните факти и обстоятелства по делото, които обуславят основателността на претендираното обезщетение за вреди.
Неоснователно е искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК по изложените от жалбоподателя въпроси за процесуалните действия в обезпечителното производство на ответника и съставляват ли те действия в противоречие с чл. 3 ГПК, както и искането при положителен отговор да се приеме, че настъпилите вреди са пряка и непосредствена последица от недобросъвестното процесуално поведение на ответника – основание за ангажиране на отговорността му по чл. 403 ал. 1 ГПК,както и по останалите въпроси: преки и непосредствени ли са вредите,настъпили от обезсилено обезпечение и от обезпечение, с което се създават пречки и се затруднява търговската дейност на страната. Тези от въпросите, по които няма произнасяне от въззивния съд, не са релевантни за спора. А с въпросите, които са фактически и са обусловени от събраните доказателства, жалбоподателят иска да обоснове, че са неправилни направените въз основа на тях правни изводи. Не се касае до значими правни въпроси, по които няма постановени решения, които да налагат еднозначна задължителна съдебна практика, нито е налице празнота в закона, която да следва да се преодолее по пътя на тълкуването му, както несъстоятелно поддържа жалбоподателят.
По изложените съображения Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 294 от 04.06.2013 г. по т.д.№ 421/2013 г. на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА [фирма] – [населено място] да плати на [фирма] – [населено място] 5760 лв. – разноски за касационната инстанция.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: