О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 317
София, 22.04. 2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на девети март две хиляди и шестнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Бонка Йонкова
ЧЛЕНОВЕ: Евгений Стайков
Галина Иванова
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т. д. № 2244/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на Г. Х. К. и Н. М. Б.-К. против решение №78 от 27.04.2015г., постановено по в.гр.д. №126/2015г. по описа на Пловдивски апелативен съд, с което е потвърдено решение №8/14.01.2015г., постановено по гр.д.№153/2014г. по описа на Кърджалийски окръжен съд.
В касационната жалба се поддържа, че въззивното решение е неправилно и необосновано и следва да бъде отменено. Твърди се, че въззивният състав неправилно е приел, че неизпълнението на задължението на касаторите да учредят и прехвърлят правото на строеж, е обусловило забавата на ответницата да построи и предаде сградите в уговорения срок. Сочи се, че в случая забавата на длъжника не е в причинна връзка със забавата на кредиторите, поради което кредиторите са легитимирани да претендират договорната неустойка, обезпечаваща точното изпълнение на договора от страна на длъжника. Според касаторите въззивният съд е направил необоснован извод, че поради неизпълнението на задължението на кредиторите, за ответницата е било невъзможно да се снабди с акт образец 14 и с акт образец 15, като се има предвид, че същата междувременно е предявила иск по чл.19 ал.3 ЗЗД за обявяване на предварителния договор за окончателен. Претендира се постановяване на решение, с което предявеният иск да бъде уважен изцяло.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторите поставят три материалноправни и процесуалноправни въпроси с твърдение, че са налице допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. Поддържа се, че въпросите са решени в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в решение №31/22.03.2012г. по гр.д.№1393/2010г. на ВКС, ІV г.о. и в решение №147/16.07.2012г. по гр.д.№1373/2010г. на ВКС, ІV г.о.
В срока по чл.287 ал.1 ГПК е депозиран писмен отговор от ответницата С. Н. Б., в който се сочи, че не са налице основанията за допускане на касационно обжалване по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК. Същевременно се излагат съображения за неоснователност на жалбата с оглед липсата на касационните основания по чл.281 т.3 ГПК за отмяна на обжалваното решение. Поддържа се, че правилно въззивният съд е приел, че уговорената неустойка не се дължи, тъй като от събраните по делото доказателства се установява, че отказът на касаторите да учредят право на строеж по нотариален ред, както и оспорването на правилността на издаденото разрешение за строеж, са причината за несъставянето на акт образец 14 и акт образец 15, а оттам и за неизпълнение в срок на задължението на ответницата. Претендират се разноски за касационната инстанция.
Върховен касационен съд, ТК, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и доводите по чл.280, ал.1 ГПК, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
С обжалваното въззивно решениe Пловдивският апелативен съд е потвърдил решение №8/14.01.2015г., постановено по гр.д.№153/2014г. по описа на Кърджалийски окръжен съд, с което е отхвърлен предявения от Г. К. и Н. Б.-К. против С. Б. иск с правно основание чл.92 ал.1 ЗЗД за заплащате на неустойка в размер на 50 000 лв., уговорена в т.5 раздел V от предварителен договор от 19.07.2011г. за учредяване право на строеж .
В мотивите на въззивното решение е посочено, че съдът е приел за установено, че с предварителен договор за учредяване право на строеж срещу задължение за изграждане на самостоятелни къщи с паркоместа от 19.07.2011г., ищците Г. К. и Н. Б.-К. /учредители/ са се съгласили да учредят на ответницата С. Б. /приемател/ правото на строеж върху собствения им имот, находящ се в [населено място], кв.Възрожденци, ул.А.”№20 срещу задължението на ответницата със свои средства, труд и материали да построи и да предаде на ищците четири броя редови сгради, подробно описани в договора. В решението е отразено, че съгласно клаузите на договора е уговорен срок от 18 месеца за изграждане и предаване на обектите, който се удостоверява с приемно-предавателен протокол или с акт образец 15. В договора е предвидено задължение за ищците да учредят и прехвърлят правото на строеж върху конкретните обекти, които ще бъдат индивидуализирани с допълнителен анекс след изготвяне и одобрение на идеен архитектурен проект, което прехвърляне по нотариален ред следва да се извърши в едномесечен срок от одобряването на архитектурния проект и издаването на разрешение за строеж. В решението е посочено също, че в т.5 раздел V от договора е предвидено, че при виновно неизпълнение на задължението на ответницата да изгради и предаде обектите в уговорения срок, същата дължи на учредителите неустойка в размер на 50 000лв.
На базата на събраните по делото писмени и гласни доказателства, включително заключенията по двете извършени съдебно-технически експертизи, въззивният съд е приел за установено, че процесната сграда, състояща се от четири къщи в един двор, е била изградена във вид на груб строеж към 12.06.2012г., а довършителните работи, върху които е трябвало да бъде учредено право на строеж, са били направени през месец декември 2012г. Акт за приемане на конструкцията образец 14 е изготвен на 25.03.2013г., докато акт образец 15 за установяване годността за приемане на строежа, както и приемно-предавателен протокол на се били съставени. Прието е за установено, че разрешението за строеж е издадено на 17.08.2011г., към който момент е бил одобрен архитектурния проект. Разрешението за строеж е влязло в сила на 12.09.2011г.
Въззивният състав е приел, че от доказателствата по делото, не се установява прехвърлянето на правото на строеж в срок до 12.10.2011г. Ищците са отказали изповядването на сделката пред нотариус на 6.12.2012г. по съображения за допусната техническа грешка в издаденото разрешение за строеж. Съдът е посочил, че нотариалната сделка не е могла да бъде извършена на 6.12.2012г. /когато страните са се явили пред нотариус/ и поради обстоятелството, че прехвърлителите не са представили удостоверение за данъчната оценка на прехвърляемото вещно право, необходимо за изповядване на сделката. Впоследствие, въз основа на предявен от ответницата иск по чл.19 ал.3 ЗЗД с решение от 3.12.2013г. на Кърджалийски окръжен съд /без данни да е влязло в сила/ предварителният договор е бил обявен за окончателен.
Въз основа на така установената фактическа обстановка, въззивният съд е приел, че ответницата не е изпълнила точно задължението си по договора в уговорения срок да изгради със свои средства, труд и материали описаните в договора сгради и да предаде на ищците жилище №1 по уговорения в договора начин. Същевременно съдът е приел, че от своя страна ищците не са изпълнили поетото от тях задължение да прехвърлят на приемателя правото на строеж върху конкретните обекти в имота по нотариален ред в едномесечен срок от издаването на разрешение за строеж. Според въззивният съд неизпълнението на посоченото по-горе задължение на ищците /прехвърлители/ е обусловило неизпълнение на задължението на ответницата /приемател/. Съдът е посочил, че към 12.06.2012г. /т.е. около 6 месеца преди падежа на задължението на ответницата/ Б. е била изградила сградата до степен на груб строеж и доколкото кредиторите не са изпълнили своето задължение за учредяване и прехвърляне правото на строеж, ответницата не е могла да се снабди с акт образец 14 /съответно впоследствие и с акт образец 15/, тъй като по този начин ответницата би преклудирала правата си по чл.19 ал.3 ЗЗД да иска обявяване на предварителния договор за окончателен, поради трансформиране на правото на строеж в право на собственост. В резултат на извода на съда, че неизпълнението на задължението на Б. е пряко обусловено от неизпълнението на задължението на К., въззивният съд е приел, че уговорената в договора неустойка в размер на 50 000 лв. не се дължи и че искът е неоснователен.
Настоящият състав на ВКС намира, че липсват основания за допускане на въззивното решение до касационно обжалване. И трите въпроса, поставени от касатора в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК, не отговарят на изискванията на общата предпоставка по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
В първите два въпроса:
Следва ли съдът при прилагането на принципа „уговорената в договора неустойка за неизпълнение на поети от длъжника задължения, не се дължи, ако кредиторът, който търси заплащането й, е неизправна страна по договора поради това, че не е изпълнил или не е бил готов да изпълни насрещните си задължения по него, тъй като по този начин той претендира да черпи права от собственото си противоправно поведение”, да се съобразява с всички факти и обстоятелства по конкретно дело, за да се прецени причинната зависимост на конкретните задължения между страните и до колко неизпълнението на едното е в състояние да причини невъзможността на другата страна да изпълни своето? и
Необходимо ли е при настъпила забава на кредитора, това събитие, тази забава да създава, да причинява невъзможност на длъжника да изпълни, за да го освободим от отговорност. Респективно необходимо ли е да се изследва дали ако кредиторът би изпълнил своето задължение, то длъжникът-ответник би изпълнил своето задължение и обратното, доколко неизпълнението на кредитора пречи на длъжника да изпълни своето задължение. В каква пряка зависимост се намират двете задължения, какви за причините за неизпълнението, поради които длъжникът и съответно кредиторът са допуснали забава и как тя се е отразила върху изпълнението му –дали му е попречила?,
е аргументирано становището на касаторите, че съдът е длъжен по иск с правно основание чл.92 ал.1 ЗЗД при констатирана забава /неизпълнение на задължение/ на кредитора, да се съобрази с всички факти и обстоятелства по делото, да изследва причините и степента на неизпълнението, както и да прецени причинната зависимост на неизпълнение на насрещните задължения. Поставените въпроси в случая обаче не са от значение за изхода на делото по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК, тъй като въззивният съд е изложил подробни мотиви за релевантните за спора обстоятелствата – предвидените в договора задължения на страните, степента на тяхното изпълнение и причините за тяхното неизпълнение. Съдът е обосновал извода за недължимост на неустойката именно с наличието на причинна връзка между неизпълнението на насрещните задължения, излагайки съображения, че в случая неизпълнението на задължението на кредиторите е обусловило пряко неизпълнението на задължението на длъжника. В тази връзка посочените въпроси не са относими за формирането на решаващата воля на съда, нито са решени в противоречие с практиката на ВКС, посочена от касаторите.
Не е от значение за изхода на делото и поставения въпрос:
В случай, че се установи, че забавата на кредитора не е създала пречки на длъжника да изпълни, то тогава следва ли да се освободи изцяло длъжника от отговорност?
В обжалваното решение е прието, че забавата на кредитора е създала пречки за изпълнение на задължението на длъжника, обезпечено с неустойката, като са изложени мотиви, обосноваващи становището на съда в какво се изразяват тези пречки. Съгласно разясненията, дадени в т.1 от ТР №1/19.02.2010г. по тълк.д.№1/2009г. на ВКС, ОСГТК, материалноправният или процесуалноправният въпрос трябва да е от значение за изхода по конкретното дело, но не и за правилността на обжалваното решение, за възприемането на фактическата обстановка от въззивния съд или за обсъждането на събраните по делото доказателства. Въпросът за наличието на причинна връзка между забавата на кредитора и забавата на длъжника е въпрос, относим за правилността и обосноваността на решението – касационни основания, които не са предмет на проверка в производството по чл.288 ГПК. Поставеният от касаторите въпрос се основава на тяхно твърдение, което не е прието в обжалваното решение и не може да обоснове наличието на общата предпоставката по чл.280 ал.1 ГПК за допускане на касация. В случая не е налице и допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК доколкото правният спор между страните не предпоставя необходимост от промяна на съдебната практика по прилагането и тълкуването на разпоредбите, свързани със значението на забавата на кредитора при неизпълнение на обезпечено с неустойка задължение на длъжника.
По изложените по-горе съображения настоящият състав намира, че решение №78 от 27.04.2015г., постановено по в.гр.д. №126/2015г. по описа на Пловдивски апелативен съд, не следва да бъде допускано до касационно обжалване. На основание чл.81 във вр. с чл.78 ал.3 ГПК касаторите следва да бъдат осъдени да заплатят на ответницата сумата 2 000 лв. – разходи за адвокатско възнаграждение пред касационната инстанция по договор за правна помощ и съдействие от 2.07.2015г.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение №78 от 27.04.2015г., постановено по в.гр.д. №126/2015г. по описа на Пловдивски апелативен съд.
ОСЪЖДА Г. Х. К. ЕГН [ЕГН] и Н. М. Б.-К. ЕГН [ЕГН] и двамата от [населено място], [улица], да заплатят на С. Н. Б. ЕГН [ЕГН] от [населено място], [улица] сумата 2 000 лв. /две хиляди лева/– разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ :