О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 317
София, 26.04.2012 г.
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение в закрито заседание на двадесет и четвърти април две хиляди и дванадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ : ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
разгледа докладваното от съдията Д. Ценева гр.д. № 956/2011 година по описа на ВКС, І г.о. и за да се произнесе, взе предвид :
Производството е по чл. 288 ГПК.
С решение № 91 от 03.06.2011 г. по в.гр.д. № 423/2011 година на Бургаския окръжен съд е потвърдено решение № 95 от 01.12.2010 г. на Районен съд – Царево, с което е отхвърлен предявеният от Н. Г. Н. и Б. С. Н. против [община] иск за установяване, че ответникът не е собственик на поземлен имот с идентификатор 37-23.501.407 по кадастралната карта на [населено място], [община].
В срока по чл. 283 ГПК против въззивното решение е подадена касационна жалба от Н. и Б. Н. чрез техния пълномощник адв. В. Б.. В жалбата са изложени доводи за неправилност на решението поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила и нарушение на материалния закон.
Касаторите обосновават искането за допускане на въззивното решение до касационно обжалване с твърдението, че са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК, като поддържат, че въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен въпрос, касаещ основателността на предявения иск. Като такъв е формулиран въпросът доколко е общински имот, който е актуван неоснователно и в нарушение на изискванията на закона като частна общинска собственост, за който липсва съставен по – рано акт за държавна собственост, при липса на данни същият да е бил държавен, и който се владее явно, спокойно, непрекъснато и безспорно без владелците да притежават за това акт за собственост и доколко това владение е годно да направи владелците собственици при позоваването им на изтекла придобивна давност, съгласно чл. 79, ал.1 ЗС. Поставят и процесуалноправния въпрос за разпределяне на доказателствената тежест между страните по отрицателен установителен иск за собственост. Позовават се на противоречие с решение № 3 от 09.1994 г. по гр.д. № 2/94 г. на Пленума на ВС относно въпроса за придобивната давност при действието на ЗСГ/ отм./, решение № 129 от 19.03.2010 г. по гр.д. № 1090/09 г. на ІІ г.о. на ВКС, решение № 7402 от 15.07.2003 г. по адм.д. № 2294803 г. на 5-членен състав на ВАС, решение № 1586 от 15.03.2000 г. по адм. д. № 7214/1999 г. на ІІ отд. на ВАС, решение № 146 от 23.02.2009 г. по гр.д. № 4878807 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 1090 от 18.11.2008 г. по гр.д. № 4352/07 г. на І г.о. на ВКС, решение № 1194 от 29.12.2008 г. по гр.д. № 3617/07 г. на ІІІ г.о. на ВКС, решение № 679 от 13.01.2009 г. по гр.д. № 1496808 г. на ІІ г.о. на ВКС, решение № 437 от 14.07.2010 г. по гр.д. № 1475/09 г. на І г.о. на ВКС, решение № 530 от 05.07.2010 г. по гр.д. № 1560/09 г. на І г.о. на ВКС, решение № 88 от 17.02.2010 г. по гр.д. № 3296/08 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 4 от 02.08.2010 г. по гр.д. № 1/2009 г. на І г.о. на ВКС, решение № 1046 от 03.11.2008 г. по гр.д. № 3398/07 г. на І г.о. на ВКС, решение № 19 от 19.02.2001 г. по гр.д. № 526/2000 г. на ІІ г.о. на ВКС, решение № 990 от 24.03.2010 г. по гр.д. № 47/2009 г. на І г.о. на ВКС, решение № 324 от 22.04.2010 г. по гр.д. № 1413/09 г. на ІV г.о. на ВКС, решение № 304 от 12.07.2010 г. по гр.д. № 263/2010 г. на ІІ г.о. на ВКС, и решение № 1195 от 16.12.2008 г. по гр.д. № 3439/07 г. на ІІІ г.о. на ВКС.
Ответникът по касация [община] не е взел становище по касационната жалба.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, за да се произнесе по допускане на въззивното решение до касационно обжалване, взе предвид следното:
Н. Н. и Б. Н. са предявили против [община] отрицателен установителен иск за собственост на поземлен имот с идентификатор 37023.501.407 по кадастралната карта и кадастралните регистри на [населено място]. Обосновали са правния си интерес от този иск с твърдението, че владеят този имот в продължение на повече от 10 години. Във връзка със снабдяването им с нотариален акт за собственост направили искане до [община] за издаване на необходимите документи – скица и данъчна оценка, на което им било отказано, тъй като имотът бил общинска собственост съгласно съставен Акт за общинска собственост № 244 от 15.03.2004 г.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е препратил на основание чл. 272 ГПК към мотивите на първоинстанционния съд относно доказателствената и правната стойност на съставения Акт за частна общинска собственост. С него е актуван като частна общинска собственост ПИ № 486 по кадастралния план на [населено място], одобрен през 2000 г., с площ 5 317 кв.м., част от който е идентичен с процесния. Като основание за придобиване на правото на собственост от общината са посочени разпоредбите на чл. 2, ал.1, т.5 и чл. 2, ал.2, т.1 ЗОбС. Първоинстанционният съд е приел, че актът е съставен по – късно от отразената в него дата 15.03.2004 г., тъй като в съдържанието му длъжностното лице е посочило редакцията на ЗОбС ДВ бр. 101/ 17.11.2004 г. Според тази редакция чл. 2, ал.2 няма т. 1, а в чл.2, ал.1, т.5 е посочено, че са общинска собственост имотите и вещите, придобити от общината с доброволен труд и/ или с парични средства на населението. Оттук първоинстанционният съд е заключил, че цитираният Акт за частна общинска собственост не легитимира [община] като собственик на процесния имот на посочените в него основания, но е намерил, че ответникът е придобил собствеността на друго основание – чл. 6 ЗС в редакция до изм. в ДВ бр. 77/1991 г. и § 7, ал.1, т.4 ЗМСМА. Мотивирал се е с това, че според заключението на съдебно- техническата експертиза, по одобрения през 1970 г. на основание чл. 60 ЗПИНМ идейно- застроителен и общ регулационен план на [населено място], имотът попада в терен, предвиден за зелени площи и плажна ивица, т.е. “свободна площ за широко обществено ползуване- паркове, градини, улични насаждения, паркове за култура и отдих”, съгласно терминологията на § 208, а.1 ППЗПИНМ/ отм./. Предвиденото “озеленяване” по този план е било налице, тъй като теренът е включвал самозалесил се скат с висока и ниска растителност. Не са установени данни за собствеността върху имота преди 2000 г. Оттук е направен извод, че като имот, който не е имал друг собственик, процесният е бил държавна собственост, съгласно чл. 6 ЗС, с влизане в сила на ЗМСМА е преминал в собственост на общината на основание § 7, ал.1, т.4, а с влизане в сила на ЗОбС е обявен за общинска собственост с разпоредбата на чл. 2, ал.1, т.5 от цитирания закон.
В допълнение към изложените от първоинстанционния съд мотиви, въззивният съд е приел, че упражняваното от ищците владение върху имота не е довело до придобиване на право на собственост върху него, предвид действуващата в периода 1973- 1990 г. законова забрана за придобиване по давност на недвижими имоти в национални курорти от нежители на съответното населено място / чл. 30 ЗСГ- отм./, както и предвид забрана на чл. 86 ЗС за придобиване по давност на вещи, които са социалистическа собственост, а към настоящия момент – с оглед разпоредбата на § 1 от ЗД на ЗС, с която е спряна придобивната давност за държавни и общински имоти до 31.12.2011 г./ след изменението на § 1в ДВ бр. 105/2001 г- до 31.12014 г./.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1, 2 и 3 ГПК за допускане на въззивното решение до касационно обжалване по поставения от жалбоподателите материалноправен въпрос дали може да се приеме, че е общинска собственост имот, който е актуван неоснователно и в нарушение на изискванията на закона като частна общинска собственост, за който липсва съставен по – рано акт за държавна собственост, при липса на данни същият да е бил държавен, и който се владее явно, спокойно, непрекъснато и безспорно без владелците да притежават за това акт за собственост и доколко това владение е годно да направи владелците собственици при позоваването им на изтекла придобивна давност, съгласно чл. 79, ал.1 ЗС.
На първо място следва да се посочи, че представените с изложението по чл. 284, ал.3, т.1 ГПК решения на ВКС, постановени по реда на чл. 290 и сл. ГПК и съставляващи т. нар. ”задължителна практика”, са неотносими към поставения правен въпрос, поради което не могат да обосноват извод за допускане на касационно обжалване в хипотезата на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК. Решение № 679 от 13.01.2009 г. по гр.д. № 1496/08 г. на ІІ г.о. на ВКС касае въпроса за допустимостта на възражението за косвен съдебен контрол за законосъобразност на решение на ИК на Г. за продажба на имот по реда на ЗСГ/ отм./ В решение № 437 от 14.07.2010 г. по гр.д. № 1475/09 г. на І г.о. на ВКС е даден отговор на въпроса кои постройки имат характер на сгради по смисъла на § 4 ПЗР на ЗСПЗЗ и позволяват изкупуването на имота от ползувател. Решение № 7402 от 15.07.2003 г. по адм.д. № 2294803 г. на 5-членен състав на ВАС и решение № 1586 от 15.03.2000 г. по адм. д. № 7214/1999 г. на ІІ отд. на ВАС, не се обхващат от приложното поле на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК, тъй като не разрешават гражданскоправен спор.
Не се установява да е налице и основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал.1, т.2 ГПК по същия въпрос, доколкото касаторите не сочат решения на ВКС, постановени по реда на ГПК- отм., или влезли в сила решения на други съдилища по същия въпрос.
Не може да се приеме, че въпросът е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото, тъй като по него има формирана трайна съдебна практика, която приема, че актовете за държавна или за общинска собственост нямат правопораждащо /конститутивно/ действие, а само установяват едно вече възникнало на правно основание, и то преди съставянето на акта, право на държавата или общината върху конкретен имот. Посоченото разрешение е относимо както към актовете за държавна, съотв. за общинска собственост, съставени при действието на ЗДС и ЗОбС, така и по отношение на актовете, съставени преди влизане в сила на посочените закони. При съобразяване на тази трайно установена съдебна практика и на разпоредбата на чл. 5, ал.3 ЗОбС, която изрично сочи, че актът за общинска собственост няма правопораждащо действие, ясно е, че дали един имот е общинска собственост, не зависи от това дали е актуван като общински по предвидения за това ред или за него е бил съставен по – рано акт за държавна собственост, а от това дали общината е доказала осъществяването на фактическия състав на конкретно придобивно основание, на което се позовава. Всеки, който твърди права върху имот, актуван като общинска собственост, може да обори доказателствената сила на съставения акт, като установи правата си по исков ред. Поради това не се налага да се допуска касационно обжалване на въззивното решение на Бургаския окръжен съд на основание чл. 280, ал.1, т.3 ГПК по първия въпрос.
Не са налице предпоставките на чл. 280, ал.1, т.1 ГПК за допускане на касационно обжалване по процесуалноправния въпрос за разпределяне на доказателствената тежест между страните по отрицателен установителен иск за собственост. В решение № 530 от 05.07.2010 г. по гр.д. № 1560/09 г. на І г.о. на ВКС, приложено към касационната жалба, е прието, че независимо от това дали е предявен положителен или отрицателен иск, разпределянето на доказателствената тест между страните не зависи от процесуалното положение ищец или ответник, а от това кой твърди, че е носител на правото, предмет на спора. При отрицателните установителни искове ответникът носи доказателствената тежест да докаже правопораждащите факти на правото, което се оспорва. При разпределяне на доказателствената тежест въззивният съд е процедирал в съответствие с цитираната практика. В тази връзка следва да се има предвид, че отрицателните установителни искове за собственост имат за предмет отричане на правото на собственост на ответника не с оглед на конкретно правопораждащо го основание, поради което ответникът следва да изчерпи всички възможни придобивни основания. В противен случай, при уважаване на отрицателния установителен иск, той не може да предяви нов иск за същото право, освен ако искът му не се основава на нов факт, възникнал след приключване на устните състезания, който не се обхваща от силата на пресъдено нещо на влязлото в сила решение. по настоящото дело в отговора на исковата молба ответникът се е позовал на придобиване на имота на основание чл. 6 ЗС и § 7, ал.1, т.4 ПЗР на ЗМСМА. Съгласно чл. 6 ЗС в редакция ДВ бр. 92/1951 г. , държавата става собственик на имотите, които придобива по силата на законите, а така също и на имотите, които нямат друг собственик. Според чл.2, ал.2, т.2 ЗОбС в първоначалната му редакция ДВ бр. 44/1996 г. общинска собственост са и недвижимите имоти на територията на общината, чийто собственик не може да бъде установен. Тъй като общината не може да докаже отрицателния факт, че даден имот не е имал друг собственик, в тежест на ищците е било да установяват, че пред периода, през който са упражнявали владение върху имота, той е имал друг собственик, поради което не е бил придобит от държавата на основание чл. 6 ЗС, респ. чл. 2, ал.2, т.2 ЗОбС, за да се направи извод, че по отношение на този имот не се прилагат разпоредбите на чл. 86 ЗС и § 1 ДР на ЗС.
По изложените съображения не са налице сочените от касаторите основания по чл. 280, ал.1, т.1-3 ГПК, поради което въззивното решение не следва да се допуска до касационно обжалване.
Водим от гореизложеното съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 91 от 03.06.2011 г. по в.гр.д. № 423/2011 година на Бургаския окръжен съд.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: