2
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 318
София 02.06.2014 година
Върховният касационен съд на Република България, Търговска колегия, второ отделение в закрито заседание на двадесет и седми май две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
при секретар
и с участието на прокурора
изслуша докладваното от съдията Росица Ковачева
т. дело № 3841/ 2013 год.
Производството е по чл. 288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] и [фирма] – [населено място] срещу Решение № 1961 от 22.05.2013 г. по гр.д. № 268/ 2013 г. на Благоевградски окръжен съд, с което е потвърдено Решение № 3603 от 19.10.2012 г. по гр.д.№52/ 2012 г. на РС – Гоце Делчев, в частта, с която двамата ответници са осъдени солидарно да платят на [фирма] – [населено място] 7770 лв. – обезщетение за вреди, нанесени върху нает недвижим имот, със законната лихва от 09.02.2011 г., отхвърлено е възражението им за прихващане със сумата 11 900 лв. – стойност на извършени подобрения и е признато за установено, че не е неистински документ Приемо – предавателен протокол от 10.12.2010 г., с оплакване за недопустимост, неправилност и необоснованост. Жалбоподателите сочат, че решението е постановено по недопустими искове – уговорено е в т.6.5 от Договора за наем, че при прекратяването му наемателят следва да върне предоставеното имущество в състоянието, в което го е получил, при отчитане на нормалната амортизация за срока за ползване с протокол – опис, и ако имуществото е увредено, дължи обезщетение по споразумение, а такова страните не са постигнали, като наемодателят не е дал възможност на наемателите да предадат надлежно наетото помещение и са доказали направеното оспорване верността на Приемо – предавателен протокол от 10.12.2010 г., което оспорване необосновано съдът приема за недоказано. Поддържат, че решението е недопустимо, като постановено по недопустим иск срещу първия ответник – на 02.12.2009 г. той е отчуждил предприятието, в което се включва договорът за наем и не е доказано към тази дата да са нанесени щети върху имота – разпоредбата на чл. 15 ал. 3 ТЗ се отнася до задължения и права, съществуващи до момента на прехвърлянето на предприятието. Считат, че е неправилен изводът на съда, че прехвърлянето не е съобщено на ищеца, а съгласно чл. 7 ал.1 ЗТР прехвърлянето има сила за третите лица от вписването, и ищецът изрично на 02.12.2010 г. е уведомен за прехвърлянето. Аргументират, че искът е недопустим, тъй като страните са уредили извънсъдебно отношенията си с допълнително споразумение от 10.11.2010 г. и е неправилен изводът, че това споразумение не следва да се цени, че предвид доброволното уреждане на отношенията, е недопустимо преуреждането им чрез съда, но в решението липсва преценка на изложените доводи, което го прави необосновано.
В Изложение на основанията за допускане на касационно обжалване жалбоподателите сочат, че разпоредбата на чл. 15 ал. 3 ТЗ се отнася до права и задължения, съществуващи до момента на прехвърляне на предприятието и не може да се ангажира отговорност на отчуждителя за бъдещите задължения, и че съгласно чл. 7 ал. 1 ЗТР вписаното обстоятелство се счита, че е станало известно за третите добросъвестни лица от момента на вписването. Затова недопустимо е уважен иска срещу първия ответник и в тази част решението е недопустимо и неправилно. Поддържат, че решението противоречи на съдебната практика – Р. №213/30.12.2010 г. по т.д.№ 29/ 2010 г. на ВКС, ІІ т.о., както и на Определение № 408/ 05.04.2011 г. по гр.д.№ 1179/2010 г. на ВКС, ІІІ г.о. Аргументират, че съдът се е произнесъл по материалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитие на правото: неправилно съдът е приел, че след като липсва уведомяване от отчуждителя на търговското предприятие на кредиторите, отговорността е солидарна, и не е съобразил извършеното вписване в ТР на прехвърлянето на търговското предприятие, поради което трябва да се даде отговор на въпроса: трябва ли кредиторът да се уведомява изрично за извършено прехвърляне на търговско предприятие или с вписването на това обстоятелство в ТР се счита уведомен на основание чл. 7 ал. 1 ЗТР.
Ответникът по касационната жалба [фирма] – [населено място] не изразява становище по искането за допускане на касационно обжалване, нито по същество на касационната жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение, като констатира, че решението е въззивно и с него е потвърдено решение, с което частично е уважен осъдителен иск, цената на който не е до 10 000 лв., намира, че касационната жалба е допустима, подадена в срок и редовна.
Въззивният съд е потвърдил решението, с което ответниците солидарно са осъдени да платят на ищеца 7770 лв. – обезщетение за вреди, нанесени върху нает недвижим имот и е отхвърлен иска за разликата до предявения размер, като е приел, че предаденият на наемателя [фирма] – [населено място] с Приемо -предавателен протокол от 15.07.2009 г. обект – хлебокомбинат с описаните движими вещи, е освободен на 10.12.2010 г. и в Приемо – продавателния протокол от същата дата са посочени нанесените от наемателя повреди на имота. Намерил е за неоснователно възражението на ответниците за недопустимост на иска поради неизвършено надлежно предаване на наетия имот, по съображения, че възражението касае основателността на иска. За неоснователно е счел възражението, че искът срещу първия ответник е недопустим поради вписано обстоятелство в ТР на 02.12.2009 г. – продажба на обособена част от търговско предприятие между [фирма] и [фирма], в чл.4 от който е уговорено, че купувачът встъпва като страна по всички заварени фактически отношения, включително и по договора за наем от 09.07.2009 г., сключен между [фирма] и [фирма] при посочените в него условия, като прехвърлителят не е уведомил затова [фирма]. Аргументирал е, че ответниците отговарят солидарно по иска за обезщетение за вреди, която солидарност е определена нормативно – чл. 15 ал. 3 ТЗ и не следва да се възприемат наведените доводи на основание вписването.
Оплакването на недопустимост на въззивното решение, като постановено по недопустим иск, е неоснователно. Ако е изпълнено условието на т.6.5 от Договора за наем от 09.0.2009 г. и страните при прекратяването му са постигнали споразумение за дължимо от наемателя обезщетение за увреждане на имуществото, това ще обуслови неоснователност, а не недопустимост на иска, а дали наемодателят е дал възможност на наемателите да предадат надлежно наетото помещение и доказано ли е оспорването на верността на Приемо – предавателен протокол от 10.12.2010 г., са въпроси за правилността и обосноваността на решението. Неоснователно жалбоподателите считат, че искът е недопустим на основание постигнато Споразумение от 10.11.2010 г., тъй като същото касае други задължения на наемателя във връзка с наетия имот, а не обезщетението за нанесени от наемателя вреди върху имота, а въпросът дали съдът е ценил това споразумение, е въпрос за правилност и обоснованост на решението. Не е недопустимо решението, като постановено по недопустим иск срещу първия ответник, който на 02.12.2009 г. е отчуждил предприятието, в което се включва договорът за наем и защото не било доказано към тази дата да са нанесени щети върху имота – въпросът за материалноправната пасивна легитимация на първия ответник е въпрос за основателност, а не за недопустимост на иска, а дали е правилен изводът на съда, че поради прехвърлянето на предприятието от първия на втория ответник след сключване на наемния договор отговорността на двамата ответници е солидарна, е въпрос за правилността на решението.
По основанията за допускане на касационно обжалване по чл. 280 ал. 1 т. 1 и т. 3 ГПК по материалноправния въпрос: за да възникне отговорност на отчуждителя солидарно с правоприемника при прехвърляне на предприятие по чл. 15 ал. 3 ТЗ, изискването на закона отчуждителят да уведоми затова кредиторите и длъжниците, замества ли се от вписването на прехвърлянето в Търговския регистър. По този въпрос жалбоподателите поддържат, че неправилно съдът е приел, че прехвърлянето на предприятието с Договор от 02.12.2009 г. не е породило правно действие спрямо ищеца и считат, че вторият ответник е станал собственик на прехвърлената обособена част, който е встъпил като страна по договора за наем, което освобождава първия ответник, срещу когото неправилно искът е уважен.
Искането за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280 ал. 1 т. 1 ГПК е неоснователно. Въпросът за солидарната отговорност на двамата ответници с оглед Договор за прехвърляне на търговско предприятие от 02.12.2009 г., сключен след договора за наем от 09.07.2009 г., не е решен от въззивния съд в противоречие със съдебната практика, съгласно която правилото по чл. 15 ал. 3 ТЗ, че при прехвърляне на предприятие, възниква солидарна отговорност за отчуждителя и правоприемника, е защитно правило за кредиторите – те могат да искат от всеки един от съдлъжниците изпълнение на цялото задължение, като предявяването на иск срещу един от тях не погасява правата на кредитора срещу останалите. Солидарността възниква по силата на закона, с извършване на прехвърлянето, като не е необходимо волеизявление на кредиторите, отчуждителя и правоприемника и е без значение дали купувачът е знаел или не за задълженията при сключването на договора. Неоснователно жалбоподателите поддържат, че въззивният съд неправилно решил въпроса за солидарната отговорност на двамата ответници, като по делото се търси отговорност за вреди, които към датата на договора за прехвърляне на предприятие не са настъпили, както и защото са неправилни изводите на съда за съобщаването на договора на ищеца. Отговорността на ответниците е ангажирана въз основа на Договора за наем от 09.07.2009 г., който предхожда Договора за прехвърляне на предприятие, съгласно чл. 4 от който купувачът става собственик на прехвърлената обособена част с всички произтичащи от това права и задължения, като встъпва в качеството на страна относно всички заварени фактически отношения, в това число договор за наем от 09.07.2009 г., а въпросът дали правилно е възприел съда Уведомлението 02.12.2010 г., е въпрос за обоснованост и правилност на решението. Касае се за правоотношения, възникнали на основание договора за наем и двамата ответници отговарят солидарно за обезщетението за вреди, нанесени на наетия имот. По този въпрос жалбоподателите не аргументират защо считат, че е налице основанието по чл. 280 ал. 1 т. 3 ГПК, затова не следва да се обсъжда налице ли е това основание.
По изложените съображения, Върховният касационен съд, Търговска колегия, второ отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 1961 от 22.05.2013 г. по гр.д. № 268/ 2013 г. на Благоевградски окръжен съд.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: