О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 318
С., 25.07. 2018г.
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито заседание на двадесет и четвърти юли две хиляди и осемнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: СВЕТЛА ДИМИТРОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВАСИЛКА ИЛИЕВА
ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ДАНИЕЛА СТОЯНОВА
ч.гр.дело № 2828/2018 год.
Производството е по чл.274, ал.3ГПК.
Обжалвано е определение № 10859/14.05.2018г. на Софийския градски съд по ч.гр.д. № 5505/2018г., с което е отменено определението от 01.12.2017г. на Софийския районен съд по гр.д. № 18908/2016г., с което като е изменено в частта за разноските решението от 13.11.2017 г. в първоинстанционното производство, ответникът [фирма] е осъден да заплати на ищеца П. Б. И. разноски по делото в размер 1335,20лв.
Недоволен от определението е жалбоподателят П. Б. И., представляван от адв. К. от САК, който го обжалва в срок с оплаквания за незаконосъобразност и иска отмяната му. В приложеното изложение към жалбата се сочи, че въззивният съд се е произнесъл по въпросите : „Достатъчно ли е признанието на предявения иск за да се освободи ответника от отговорността за разноски, когато сезирането на съда е условие за упражняване на субективни права?” и „ Трябва ли да се позове длъжника на изтекла в негова полза погасителна давност пред кредитора си?” в противоречие с практиката на ВКС, обективирана в определение №709 по ч.гр.д.№592/2012г. на ВКС, І ГО, и решение № 186 от 19.06.2013г. по гр.д.№927/2012г. на ВКС, ІV ГО.
Ответникът по жалбата „Т. С., ЕАД, не взема становище.
Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о., за да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване, взе предвид следното:
Частната касационна жалба е подадена в срок, от надлежна страна, с интерес от предприетото процесуално действие, и е насочена срещу съдебен акт, който подлежи на касационен контрол.
По допускане на касационното обжалване, настоящият състав счита, че не са налице предпоставките, обща и специална по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за разглеждане на жалбата по същество, като съображенията за това са следните:
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е приел, че ответникът с отговора на исковата молба е признал предявения иск за несъществуване на вземането, както и, че с поведението си не е дал повод за предявяването му, тъй като не е предприел никакви действия за принудително събиране на вземането си, което е погасено по давност, а в конкретния случай длъжникът е разполагал с възможността да поиска извънсъдебно от кредитора да зачете давността и да избегне съдебния процес.
Настоящият състав на ВКС, III г. о. намира, че не са налице предпоставки за допускане на касационното обжалване. Съображенията за това са следните :
По поставените правни въпроси, които по същество се свеждат до по-общия обуславящ изхода на спора въпрос за отговорността на ответника за разноски по иск за несъществуване на вземането, когато то е погасено по давност и ответникът е признал иска, след постановяване на съдебните актове, на които се позовава касаторът в изложението си, практиката е уеднаквена с постановеното по реда на чл.274, ал.3 ГПК определение №95 от 22.02.2018г. по ч.гр.д. № 510 по описа за 2018 година на ВКС, ІV ГО, в какъвто смисъл е и трайната практика на ВКС, обективирана и в множество други съдебни актове. По поставения правен въпрос с цитираното определение съставът на ВКС е приел следното :
„Страната, която претендира извънсъдебно дори несъществуващо вземане не дава повод за предявяване на иск за несъществуване на претендираното вземане. При действието на стария ГПК иск за несъществуване на претендирано вземане е допустим само когато претендиращият кредитор разполага с изпълнителен титул (изпълнителен лист или пряко изпълнително основание и затова може да осъществи принудително изпълнение) или с други средства за извънпроцесуална принуда (напр. да спре занапред доставката на стоки или услуги). Без наличието на една от тези две предпоставки отрицателният иск беше недопустим (поради отсъствие на правен интерес), а ответникът никога не дължи разноски по недопустим иск. Новият ГПК защитава в по-голяма степен интереса на всеки от спорещите да поиска установяването на действителното правно положение със сила на пресъдено нещо. Длъжникът има интерес от иск за несъществуване на вземането и когато не е заплашен непосредствено от принуда (процесуална или извънпроцесуална), тъй като може да поиска решение при признание на иска. При действието на стария ГПК не беше необходимо да се изискват служебно доказателства за наличието на интерес от предявения установителен иск (когато той не е очевиден), тъй като искът ставаше допустим, ако ответникът го оспори или е оспорвал претенциите на ищеца с извънпроцесуалното си поведение. При действието на новия ГПК ответникът по предявен установителен иск не може да предизвика прекратяване на делото поради отсъствието на правен интерес у ищеца, тъй като ищецът има интерес да получи решение при признание на иска. Ответникът обаче може да удовлетвори този правен интерес на ищеца, като направи признанието. При такова свое поведение той не дължи разноски, ако не е разполагал с изпълнителен титул, възможност за друга извънпроцесуална принуда или не е дал друг повод за предявяването на иска.
Титулярят на вземане има право да го претендира от длъжника и ако получи изпълнение, то е надлежно, дори възможността за принудителното му изпълнение да е била погасена с изтичането на давност. Давността е не само забрана за принудително изпълнение на вземането, но и забрана да бъде установено неговото съществуване или несъществуване, тъй като то може да е погасено и длъжникът да се е лишил добросъвестно от издадените разписки. Когато длъжникът се позовава на давност, предмет на предявения по реда на чл. 439 ГПК иск не е съществуването или несъществуването на вземането, а съществуването или несъществуването на правото на принудително изпълнение, въпреки евентуалните прекъсвания и спирания на давността. Когато същият иск е предявен по общия ред и претендиращият кредитор няма право на принудително изпълнение, предмет на делото е забраната да се установява съществуването или несъществуването на вземането. Ако този иск е основателен, ответникът дължи разноски, защото е оспорил иска с твърдения, че давностният срок е по-дълъг или теченето му е спирано и/или прекъсвано.
Различните правила и начинът на осчетоводяване на вземането от кредитора нямат значение в отношенията между страните, те могат да имат значение само като доказателства за негово поведение в отношенията с длъжника. Без правно значение е дали кредиторът е отписал едно свое вземане, отчитайки го като загуба, или продължава да го води по избран от него начин, за да може да осчетоводи последващо надлежно доброволно плащане (доброволно плащане от длъжника или негови наследници ще е надлежно и след позоваването на давността, както и след влизането в сила на решение, с което искът за вземането е отхвърлен като погасен по давност).
Извънсъдебната покана до длъжника да плати, дори със заплаха да бъдат предприети съдебни мерки, не е повод за предявяването на иск за несъществуване на вземането и не влече отговорност за разноски при признание на иска до изтичането на срока за отговор на исковата молба; но влече отговорност за вреди при отправянето на последващи покани, след като длъжникът се е позовал на давност или вземането бъде прехвърлено, без цесионерът да е уведомен за позоваването на давност от страна на длъжника. Отговорност за разноски би възникнала за кредитора, ако той предприеме съдебни мерки или оспори предявения основателен иск за несъществуване на вземането поради изтекла погасителна давност. Не е без значение и обстоятелството, че кредиторът има установена практика за процедиране при направено извънсъдебно възражение за давност, още повече ако по силата на задължителни за него правила той е длъжен, и прилага адекватна процедура в подобна ситуация.”
Настоящият състав напълно споделя изразеното правно разбиране по въпроса, а въззивното определение е изцяло съобразено и съдът дори се е позовал изрично на така формираната константна практика на ВКС, поради което и не може да се обоснове извод за наличие на противоречие в поддържания от касатора смисъл. Предвид изложеното се обосновава извод за липса на основания за допускане на касационно обжалване на въззивното определение.
Предвид изхода разноски за жалбоподателя – касатор не се следват, а ответната страна не е претендирала присъждането на такива.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о.
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 10859/14.05.2018г. на Софийския градски съд по ч.гр.д. № 5505/2018г.,
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: