О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 318
София, 27.05.2019 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 09.04 .2019 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
при секретар
и в присъствието на прокурора
като изслуша докладваното от председателя ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 134 /2019 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на „СИ ДЖИ ЕС”ЕООД и С. Г. С., чрез адв. В.Т., против въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2181 от 14.08.2018 г., по т.д.№ 72/2018 г., с което след отмяна на първоинстанционното решение на Софийски градски съд № 1962 от 20.10.2017 г., по т.д.№ 9254/2016 г. в частта му за отхвърляне на предявените субективно пасивно съединени искове по чл.92, ал.1 ЗЗД са осъдени касаторитe, в качеството им на ответници, да заплатят солидарно на „БАЛКАМ”АД,гр.София сумата 45 265.20 лв., представляваща компенсаторна неустойка по чл.9 от сключен между страните договор от 26.09.2014 г., заедно със законната лихва върху тази сума, начиная от 20.12.2016 г. до окончателното и изплащане, като в тяхна тежест е поставена отговорността за деловодните разноски за двете инстанции, възлизащи общо на 2 706 лв.
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост и допуснато нарушение на закона – касационни основания по чл.281, т.3 ГПК.
Основното несъгласие е поради твърдяна необоснованост и материалната законосъобразност на извода на въззивния съд, че уговорената между страните неустойка за неизпълнение, предвид санкционната й функция, не е нищожна поради противоречие с добрите нрави, нито е налице основание за намаляването й по правилото на чл.92, ал.2, пр.ІІІ ЗЗД, независимо от позоваването на ищеца на частично длъжниково неизпълнение.
В изложение към касационната жалба по чл.284, ал.3, т.1 ГПК приложното поле на касационното обжалване е обосновано с предпоставките на чл.280, ал.2 ГПК и на чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК, които последни се поддържат по отношение на определените за значими за изхода на делото въпроси на материалното право, доуточнени в съответствие със задължителните постановки в т.1 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС: 1.” Нищожна ли е клаузата за неустойка по чл.9 в процесния договор поради противоречие с добрите нрави или изпълнява законовите си функции?” и 2.” Приложима ли е хипотезата на чл.92, ал.2 ЗЗД при договорена неустойка за неизпълнение между търговци, когато единият от неизправните длъжници не е търговец?”
Ответната по касационната жалба страна в срока по чл.287, ал.1 ГПК възразява по основателността на искането за достъп до касация поради отсъствие на поддържаните допълнителните предпоставки за достъп до касация по т.1 и т.3 на чл.280, ал.1 ГПК и неосъществяване на фактическия състав на чл.280, ал.2 ГПК.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба, отговаряща на формалните изисквания на процесуалния закон за редовността й, е процесуално допустима -подадена в срока по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса и срещу подлежащ на касационен контрол, по критерия на чл.280, ал.3 ГПК, въззивен съдебен акт.
За да уважи предявените в субективно пасивно съединяване искове по чл.92, ал.1 ЗЗД до размера на присъдената сума решаващият състав на Софийски апелативен съд, въз основа на извършен анализ на доказателствения материал по делото, е приел за доказани предпоставките на закона за ангажиране солидарната договорна отговорност на ответниците за неизпълнение, съобразно неустоечната клауза на чл.9 от сключен на 26.09.2014 г. договор. Позовавайки се на уговорените между страните основни техни задължения въззивната инстанция е изградила правен извод за отсъствие на същинска безвъзмездност, която да изключва отговорност за неизпълнение на ползвателите. Аргументите са, че срещу предоставеното от „БАЛКАМ”АД, гр.София конкретно движими имущество за ползване е уговорено закупуване от ответниците на съответно количество кафе и заплащане на цената му на ищеца. Следователно правната характеристика на процесния договор, характера на дължимата от ищцовото дружество престация в нейното единство и вида на солидарно поетото от ответниците насрещно задължение, според съжденията в съобразителната част на обжалвания съдебен акт, дават основание да се приеме, че уговорената в чл.9 компенсаторна неустойка е да обезщети не само на пропуснатия от ищцовото търговско дружество приход в размер на стойността на непоръчаната и недоставена разлика до минималното договорено количество кафе, но и ползите от експлоатацията на предоставените движими вещи, от които „БАЛКАМ”АД се е лишил за срока на сключения договор. В съответствие с наведените в хода на процеса доводи и възражения на страните въззивният съд подробно е обсъдил и предприетото от ищцовото търговско дружество разваляне на съществуващата договорна връзка между страните по реда на чл.87, ал.1 ЗЗД – чрез едностранно волеизявление на кредитора, достигнало до ответното ЮЛ- търговец чрез надлежно връчена нотариална покана, а до ФЛ- ответник с преписа от исковата молба по настоящето дело, определяйки го за успешно.
Съобразявайки породения от развалянето правен резултат и размера на конкретното неизпълнение – цената на незакупената разлика до минималното предвидено за изкупуване количество кафе, Софийски апелативен съд е преценил за лишено от основание в закона и ангажираните доказателства въведеното от ответниците защитно възражение за нищожност на договорената неустойка поради противоречието й с добрите нрави. Посочено е, че уговорена като компенсаторна – при разваляне на договорната връзка между страните неустойката за неизпълнение, безспорно обусловена от съответната неизпълнена част на задължението в този си размер и не излиза извън присъщите и функции-обезпечителна, обезщетителна и санкционна, на която последна очевидно съконтрахентите са придали особено значение при сключване на договора помежду си.Въз основа на конкретното и стойностно изчисляване решаващият състав на Софийски апелативен съд е отрекъл да е основателно и второто въведено в процеса възражението, основано на чл.92, ал.2, пр.ІІІ ЗЗД, независимо от липсата на законова забрана за намаляването и като прекомерна по отношение на ответника- ФЛ.
Съобразени решаващите мотиви в обжалваното решение дават основание за извод, че искането за допускане на касационно обжалване е неоснователно и следва да бъде оставено без уважение.
Първият от поставените от касаторите въпроси, макар в известна степен да е непрецизен, доколко се свързва и с обосноваността на изведените от въззивната инстанция правни изводи за действителност на конкретна договорна клауза – предмет на същински инстанционен контрол, но след допускане касационната жалба до разглеждане по същество, следва да се приеме за обуславящ крайния изход на делото, поради което обосновава общото главно основание за достъп до касация, съгласно разясненията в т.1 на ТР № 1/19.02.2.10 г. на ОСГТК на ВКС. Недоказано по отношение на същия е поддържаното факултативно основание по т.1 на чл.280, ал.1 ГПК – допълнителна процесуална предпоставка за допускане на касационен контрол.
Възприетото от въззивния съд разрешение, свързано с критериите при преценка нищожността на конкретна неустоечна клауза, поради противоречие с добрите нрави, е в пълно съгласие със задължителните постановки в т.3 на ТР № 1/ 15.06.2010 г. на ОСГТК на ВКС. Според така формираната задължителна за съдилищата в страната практика на касационната инстанция преценката за нищожност на договорената неустойка поради накърняване на добрите нрави се прави за всеки конкретен случай към момента на сключване на договора, а не в последващ такъв, нито с оглед размера на претърпените вреди. Примерно са изброени и критерии, които следва да бъдат взети предвид, с възможност да се използват и други, с оглед конкретните факти и обстоятелства за всеки отделен случай. Изрично е посочено, че условията и предпоставките за нищожност на клаузата за неустойка произтичат от нейните функции, както и от принципа за справедливост в гражданските и търговските правоотношения .Поради това и договорната неустойка следва да се приеме за нищожна когато е установено, че единствената цел за която е уговорена излиза извън присъщите и обезщетителна, обезпечителна и санкционни функции, какъвто не е разглежданият случай. Въззивният съд е извършил преценка на неустоечната клауза, именно съобразно присъщите и функции и конкретните цели, за които е била уговорена, като е взел предвид и съответното значение, придадено им от съконтрахентите при сключване на договора. Обосноваността на тази преценка, която всъщност касаторите оспорват, като неотносима към предпоставките за достъп до касация, не подлежи на инстанционен контрол в производството по чл.288 ГПК.
Селективният критерий по т.3 на чл.280, ал.1 ГПК е бланкетно въведен по отношение на втория формулиран въпрос и съгласно задължителните постановки в т.4 на ТР №1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС липсата на аргументи, които да го обосновават, сама по себе си е достатъчна съображение за необсъждането му.
Отделно е, че отговор на същия е даден във формираната по реда на чл.290 ГПК непротиворечива практика на ВКС,израз на която са решение № 88 от 22.06.2010 г., по т.д.№ 911/2009 г. на І т.о., решение № 112 от 02.12.2013 г., по т.д.№ 426/2012 г. на ІІ т.о. и др.. Същата, споделяща се изцяло от настоящия съдебен състав, е в смисъл, че невъзможността да се намали неустойката като прекомерна е само по отношение на търговци. Затова, дори когато е сключена абсолютна търговска сделка, нетърговецът може да се позове на прекомерност и да иска намаляване на неустойката по общия ред на ЗЗД. От тази съдебна практика, по отношение на която не е доказана обществена и правна необходимост да бъде променена, съобразно задължителните указания в т.4 на ТР № 1/ 19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС, въззивният съд не се е отклонил, тъй като подробно е обсъдил въведеното защитно възражение по чл.92, ал.2, пр.3 ЗЗД, като въз основа на извършената самостоятелна преценка на доказателствения материал по делото, е отрекъл основателността му. Към тази преценка на въззивната инстанция нетърговският характер на процесната сделка за ответника С. несъмнено е правноирелевантен.
Недоказано е и позоваването на чл.280, ал.2 , пр.3 ГПК/ДВ бр. 86 / 2017 г./. Като самостоятелно основание за достъп до касация, въведено с новелата на чл.280, ал.2, пр.3 ГПК „очевидната неправилност” – квалифицирана форма на неправилността не изисква обосноваване на предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК, но е предпоставено от такова видимо и тежко нарушение на закона или явна необоснованост, които са довели до постановяване на неправилен, подлежащ на касационно обжалване съдебен акт. Сочените пороци трябва да са от естество, че да могат да бъдат констатирани от касационната инстанция, без извършване на същински инстанционен контрол над въззивния съдебен акт, респ. след анализ и преценка на ангажираните по делото доказателства и приетите въз основа на тях за установени факти по делото, какъвто се дължи при разглеждане на касационната жалба по същество.
Според формираната практика на ВКС в сочената хипотеза попадат както случаите на приложена отменена или несъществуваща правна норма, или когато закона е приложен в неговия противоположен /обратен/ смисъл, така и когато съдебния акт на въззивния съд е постановен при явна необоснованост, породена от грубо нарушение на правилата на формалната логика, респ. при произнасянето си съдът е допуснал нарушение на основополагащи принципи на съдопроизводството. Във всички останали случаи, необосноваността на въззивния акт, произтичаща от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждане на събраните допустими доказателства в тяхната съвкупност и логическа свързаност, е предпоставка за допускане на касационно обжалване, но по реда и при условията на чл.280 ал.1 т.1-т.3 ГПК.
В случая обжалваното въззивно решение не е очевидно неправилно, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона при отменена правна норма, нито е явно необосновано, с оглед правилата на формалната логика. Поради това касационното обжалване може да бъде допуснато само, ако са доказани предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, които по изложените по- горе съображения не са налице.
Ответникът по касационната жалба в срока по чл.287, ал.1 ГПК е претендирал деловодни разноски, които с оглед изхода на делото в касационната инстанция и процесуалното правило на чл.78, ал.3 ГПК му се следват в размер на сумата 1 800 лв.- неоспорено по реда на чл.78, ал.5 ГПК и реално заплатено адвокатско възнаграждение на адв. А. С., съгласно приложен договор за правна защита и съдействие № 789129 от 04. 01.2018 г..
Мотивиран от горното, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение на Софийски апелативен съд № 2181 от 14.08.2018 г., по т.д.№ 72/2018 г..
ОСЪЖДА „СИ ДЖИ ЕС”ЕООД и С. Г. С. да заплатят общо на „БАЛКАМ”АД,гр.София сумата 1 800 лв.( хиляда и осемстотин лева) , деловодни разноски за касационната инстанция.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: