4
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 318
С., 04,04,2013година
Върховният касационен съд на Република България, първо търговско отделение, в закрито заседание на двадесет и пети февруари две хиляди и тринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НИКОЛА ХИТРОВ
ЧЛЕНОВЕ: ЕЛЕОНОРА ЧАНАЧЕВА
РОСИЦА БОЖИЛОВА
изслуша докладваното от съдията Чаначева т.дело № 374/2012 година.
Производството е по чл.288 ГПК, образувано по касационна жалба на [фирма] – [населено място] против решение № 98 от 04.11.2011 г. по т.д. №240/2011 г. на Бургаски апелативен съд.
Ответникът по касация – [фирма] – [населено място] е на становище, че не са налице предпоставките по чл.280, ал.1 ГПК и въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване.
Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение, за да се произнесе взе предвид следното:
Касационната жалба е подадена в срока по чл. 283 ГПК срещу подлежащ на обжалване съдебен акт.
С изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, касаторът е заявил, че въззивният съд се е произнесъл в противоречие с практиката на ВКС по следните въпроси – „ Правната същност и реквизити на предварителния договор по смисъла на чл.19 от ЗЗД, както и задължителните реквизити обхващащи съгласието като правен термин”, „ Подлежи ли на правна защита неоснователното обогатяване като правен институт”. По първия поставен въпрос е поддържано, че е налице теоретична разработка, като са изброени автори и книгите им. По вторият, лаконично е отбелязано, че съдът „ отказал противно на практиката на ВКС, вкл. и Пост. №1/79 връщане на депозит и с това е признал правото на неоснователно обогатяване„. Под т.3 в изложението касаторът е заявил, че съдебният акт не съдържал мотиви като съдът не дал отговор на въпроса- „ какво е правното понятие за депозит”. Лаконично е направено оплакване за неправилност на неговите изводи. Посочено е общо, че съдът се произнесъл в противоречие с практиката на ВКС и ПП ВС №1/79 относно правните последици на неоснователното обогатяване. Под.т.4 в изложението е твърдяно, че в подкрепа на така изложеното „ примерно посочва съдебни актове”, които са изброени. Поддържано е още, че процесуалното поведение на БАС противоречало на практиката на ВКС, съдилищата да постановяват решения, които да „ обсъждат само допустими доказателства”. Изброени са множество съдебни актове. Подробно са развити оплаквания, за това, че съдът не изложил мотиви а „се е задоволил да „ преразкаже доводите на ответника”, решението противоречало на решение №1156/79г. на ВС, ІІ г.о. с което било „ прието, че преценката за достоверност е само едната страна на обсъждането на данните по делото…”, а същинската преценка .. са съжденията на съда за тяхната относимост към състава на конкретния закон”.Общо е направено и оплакване, че мотивите на съдебния акт противоречали на други решения, изброени са няколко, с които „ основно се мотивира че без съществени условия няма предварителен договор.” Приложени са, включително и по реда на чл.285 ГПК множество съдебни актове, като в тази връзка е подадено и друго изложение, аналогично на разгледаното.
Касаторът не обосновава довод за приложно поле на чл.280, ал.1 ГПК. Той не е формулирал материалноправен, респективно процесуалноправен въпрос по смисъла на чл.280, ал.1 ГПК, който се дефинира като такъв, включен в предмета на спор и обуславящ правните изводи на съда по конкретното дело / т.1 на ТРОСГТК на ВКС на РБ №1/2009г./. Тъй като формулирането на правен въпрос съставлява общо основание и поради това задължителен елемент при преценката за наличие предпоставките на чл.280, ал.1 ГПК, то само липсата му е достатъчна, за да не бъде допуснато касационното обжалване. Поради така обоснованата със задължителна практика дефинитивност на общото основание без правно значение за установяването му са направените оплаквания за неправилност на съдебния акт в контекста на защитната теза на страната по спора, а и те не са относими към производството по чл.288 ГПК. Без правно значение са и поставените общо въпроси, имащи също така характер на оплакване за неправилност на акта – първият без никаква относимост към разглеждания спор, тъй като не се е спорило между страните относно вида на сключения между тях договор,поради което съдът не е разглеждал съществените му елементи, нито е обсъждана същността и реквизитите на договора по чл.19 ЗЗД. Вторият поставен въпрос не само, че е неясен но и също така не е разглеждан от въззивния съд.
Основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК, което може да бъде изведено от представените актове – в това число и задължителна практика предполага доводи за това, че съдът с атакуваното решение при разрешаване на точно определен правен въпрос/ какъвто в случая не е поставен /, обусловил решаващите му изводи и рефлектирал върху изхода на спора, се е отклонил от установената задължителна практика на ВКС, респективно ВС/ подробно изброени актовете, попадащи в тази хипотеза с т.2 ТРОСГТК/ № 1 /2009г. / и неговото разрешение е в противоречие с възприетото по посочени от касатора конкретно актове на ВКС, респ. ВС и излагане на доводи свързани с наличие на такова противоречие. В тази връзка касаторът е посочил, че било налице противоречие с ППВС№1/79г. Това противоречие, обаче е обосновано не с противоречивото разрешаване на конкретен правен въпрос, а с оплаквания за незаконосъобразност на изводите на съда, изведени от неправилно възприета, според страната, фактическа обстановка с оглед доводите за необсъждане на определени твърдяни факти и с наведени възражения по основателността на иска. С ППВС №1/79 са дадени разяснения относно института на неоснователното обогатяване. При липсата на правен въпрос, следва да се приеме, че доколкото решаващият състав не е приел нещо различно във връзка с тези разяснения, то и соченото общо противоречие не установява приложно поле на касационно обжалване. Такова не обосновава и сочената казуална практика на ВС и ВКС в същия смисъл / изброена във връзка с оплакванията за допуснати процесуални нарушения и нарушения на материалния закон/, тъй като задължителната практика, обобщава именно казуалната и след като задължителната е без правно значение, то и практиката на тричленните състави на ВС и ВКС по същите въпроси не може да установи предпоставките по чл.280, ал.1, т.2 ГПК. Не се обосновава приложно поле на това основание и с изброените решения на ВКС във връзка с постигане на съгласие по предварителен договор, именно с оглед ирелевантността им към повдигнатия правен спор. И по отношение на тези оплаквания не е формулиран конкретен правен въпрос, а и не е разглеждано конкретно противоречие в правните изводи, обективирани от сравняваните актове, които и като фактическа обстановка са неидентични, поради което предполагат и различни правни разрешения на поставените с тях въпроси. Направените оплаквания за неправилност на съдебния акт също така са ирелевантни спрямо основанията по чл.280, ал.1 т.1 – 3 ГПК, тъй като се квалифициран по чл.281 ГПК и се разглеждат само ако решението бъде допуснато до касационно обжалване.Без правно значение за основнията по чл.280, ал.1 т.1 и 2 ГПК са приложените определения по чл.288 ГПК , както и решенията на съдилищата, за които страната не е ангажирала доказателства за влизането им в сила тъй като те въобще не съставляват практика по смисъла на текста – арг. т.2 и3 ТРОСГТК №1/09г.
По основанието по чл.280, ал.1, т.3 ГПК, чийто текст е възпроизведен неточно от страната, не са сочени каквито и да било доводи, нито е поставен правен въпрос.
С оглед на изложеното не следва да се допусне касационно обжалване на обжалваното решение.Ответникът по касация е поискал разноски, но не е установил да е направил такива в касационното производство, нито е представил списък по чл.80 ГПК.
По тези съображения Върховният касационен съд, състав на първо търговско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 98 от 04.11.2011 г. по т.д. №240/2011 г. на Бургаски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: