О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 318
София, 18.03.2010г.
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховния касационен съд на Република България, четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на петнадесети март, две хиляди и десета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: НАДЕЖДА ЗЕКОВА
ЧЛЕНОВЕ: ВЕСКА РАЙЧЕВА
СВЕТЛА БОЯДЖИЕВА
изслуша докладвано от съдията В.Райчева гр.дело №65/2010г.по описа на Върховния касационен съд
Производството е по чл.288 ГПК.
Делото е образувано по повод подадената касационна жалба от В. П. Т. срещу решение от 22.07.2009г. по гр.д. № 294/2009г. на Софийски апелативен съд, в частта му, с която са отхвърлени предявените искове с правно основание чл.2, т.2 ЗОДОВ Жалбоподателят поддържа, че със същото са разрешени материалноправен и процесуално правен въпроси в противоречие с практиката на ВКС, разрешаван е противоречиво от съдилищата и е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото.
Решението е обжалвано и от Апелативна прокуратура – София в частта му, с която е уважен предявения иск с правно основание чл.2, т.2 ЗОДОбВ. Поддържа се, че със същото в противоречие с трайната практика на ВКС е разрешен въпросът за справедлино обезщетяване на неимуществени и имуществени вреди от незаконни действия на прокуратурата.
Върховния касационен съд, състав на четвърто г.о., като направи преценка за наличие предпоставките на чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, приема за установено следното:
Касационно обжалване на решението на въззивния съд не следва да се допусне.
С обжалваното решение въззивният съд, като е отменил частично решение от 21.11.2008г. по гр.д.2661/2007г. на Софийски ГС, е осъдил П. на РБ да заплати на В. Т. сумата 8000 лева неимуществени вреди и е отхвърлил иска му до пълния предявен размер от 40 000лева, като му е присъдил и обезщетение 1000 лева имуществени вреди, както и лихва върху присъдените обезщетения, считано от 02.11.2006г. Съдът е изложил съображения, за това че от значение при определяне на дължимото се обезщетение за претърпени от ищеца неимуществени вреди в случая е фактът, че наказателното производство продължило 9г. и 6м., като В. Т. е бил лишен от свобода за около 4 месеца и с решение от 02.11.2006г. по нохд №1123/2006г. ВКС, като е потвърдил присъда по НОХД№2914/2001г. на Софийски РС, потвърдена от Софийски ГС, го е оправдал по повдигнатото обвинение по чл.282, ал.3 НК, за кова че като П. на СД и изпълнителен директор на “М”АД е спомогнал да бъдат отпуснати необезпечени кредити в нарушение на служебните си задължения и е причинил значителни вреди на банката. Съдът, за да определи размера на дължимото се обезщетение за претърпените от него неимуществени вреди, е съобразил също обстоятелствата, че същият е останал без работа за продължителен период от време, което е довело до значително влошаване на психологическото и физическото му здравословно състояние, като е било уронено доброто му име поради разгласяване на случая по медиите. Размерът на имуществените вреди съдът е определил като е взел предвид, че като гаранция по делото първоначално е била внесена сумата 20000 лева, като по-късно е намалена на 4000лева и последният търпи вреди от невъзможността да ползува тези средства до връщането им в размер на дължимите се лихви от 1000лева/до който размер е заявена като частична претенцията/. Отхвърлил е иска за заплащане на сумата 3500лева разноски за адвокатско възнаграждение по воденото наказателно производство, тъй като е приел, че същите не са доказани.
В изложение към касационната си жалба, за да обоснове допустимостта на касационното обжалване, В. Т. поддържа, че с обжалваното решение е дадено разрешение на съществен материалноправен въпрос, а именно относно определяне обезщетението за претърпените от него вреди по „справедливост”, който въпрос е разрешаван противоречиво от съдилищата и който е от значение за точното прилагане на закона и развитието на правото. Друг материалноправен въпрос, който е разрешен от въззивният съд е за възможността да се търсят като обезщетение за имуществени вреди направените разходи по водения наказателен въпрос, по който има противоречиво произнасяне на съдилищата. Поддържа също така, че е даден отговор и на процесуален въпрос в нарушение на т.15 от ТР№3/2005г. по т.,гр.д. №3/2004г. на ОСГК и ОСТК на ВКС, а именно относно възможността на П. да обжалва решението на първионстанционния съд с въззивна жалба. Представя решение от 28.12.2002г. по гр.д. №1509/2001г. на Софийски ГС, решение от 08.10.2003г. на Софийски АС, решение от 24.03.2009г. по гр.д. №926/2007г. на Софийски ГС, без отбелязване да са влезли в сила, поради което не следва да бъдат вземани предвид при преценка на допустимостта на касационното обжалване. Представя също така решение от 11.05.2005г. по гр.д. №2710/2003г. на ВКС, в което е прието, че настъпването на имуществените вреди трябва да се установи и докаже във всеки конкретен случай и решение от 13.03.2002г. по гр.д. №686/2001г. на ІІІ г.о. ВКС, в което е прието, че разноските за адвокатски хонорар по наказателното производство могат да се присъдят по ЗОДОбВ.
В изложение към касационната си жалба и П. на Република България поддържа като основание за допускане на касационното обжалван въпросът за справедлино обезщетяване на неимуществени вреди от незаконни действия на прокуратурата, който е разрешен в противоречие с трайната практика на ВКС и който въпрос е от значение за точното приложение на закона и за развитието на правото. Поддържа също така, че в противоречие с практиката на ВКС е присъдено и обезщетение за имуществени вреди, съставляващи лихви върху задържаната като мярка за неотклонение “парична гаранция”. Представя решение от 10.01.2008г. по гр.д. №730/2006г. на ВКС, в което е прието, че не съставляват имуществена вреда лихвите върху иззета сума, но като предмет на престъплението, а не като парична гаранция, тъй като не са пряка последица от незаконното обвинение, решение от 11.02.2009г. по гр.д. №5367/2007г. на ВКС, решение от 03.02.2009г. по гр.д. №816/2008г., в които са присъдени по-големи размери на неимуществени вреди, както и решение от 22.07.2009г. по гр.д. №294/2009г. на Софийски АС и решение от 19.02.2009г. по гр.д. №771/2008г. на Софийски ГС, без отбелязване дали са влезли в сила, поради което не следва да бъдат вземани предвид при преценка на допустимостта на касационното обжалване.
С оглед на изложените съображения Върховният касационен съд, състав на четвърто г.о. намира, че не следва да бъде допускано касационно обжалване на въззивното решение. Въззивният съд действително се е произнесъл в решението си по съществен материалноправен въпрос за “справедливото” обезщетяване на неимуществените вреди, но в съответствие с практиката на ВКС. В представените решения на състави на ВКС, както и в трайната практика на ВКС, се приема, че справедливото обезщетяване, каквото изисква чл. 52 ЗЗД, на всички неимуществени вреди, означава съдът да определи точен паричен еквивалент на болките и страданията, на трайните поражения върху физическата цялост и здраве на пострадалото лице в във всеки отделен случай конкретно, а не по общи критерии. Определената сума пари в най-пълна степен следва да компенсира вредите. В съответствие именно с трайната практика на ВКС съдът е присъдил обезщетение и за претърпените от ищеца имуществени вреди, които също се дължат именно поради необходимостта пострадалият да бъде компенсиран в най пълна степен за вредите от незаконните действия на правозащитните органи.
Не са налице и другите посочени в жалбите основания за допускане на касационното обжалване визирани в разпоредбите на чл.280, ал.1, т.2 и 3 ГПК. Не е посочена противоречива практика на съдилища по приложение на чл.52 ЗЗД, която да касае идентични случаи, които да изискват с допускане на касационното обжалване да се извърши еднакво тълкуване на правната норма. Както вече бе посочено по-горе формиране по вътрешно убеждение на съда решение за размера на дължимото се обезщетение налага индивидуална преценка на всеки отделен случай, а не обща такава за всички случаи, която да възмездява по един и същи начин различни по своята същност житейски хипотези. Не се сочи и в двете жалби погрешна практика на ВКС, която следва да бъде изоставена, като с оглед променените икономически и социални условия на живот, следва да се даде ново тълкуване на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, при наличие на постоянна такава даваща разрешение, че при определяне на обезщетение за неимуществени вреди при отговорност по чл.2, т.2 ЗОДОбВ по справедливост се изисква преценка с оглед на конкретния случай.
Що се касае до присъденото обезщетение за имуществени вреди, то въззивният съд е приел, че на възмездяване подлежат не абстрактни вреди, а не само реално претърпените такива, в размерите в които са доказани, които е и обезщетил. Ето защо по поставените и от двамата жалбоподатели правни въпроси, касаещи преценката за дължимостта и размера на присъденото обезщетение за имуществени вреди, не следва да се допуска касационно обжалване. Преценката на доказателствата, въз основа на които съдът е изградил вътрешното си убеждение, за това какъв следва да бъде размера на обезщетението, може да доведе до опорочаване на фактическите изводи на съда, а не на правните такива, поради което не представлява предпоставка за допустимост на касационното обжалване. Необосноваността е грешка при формиране вътрешното убеждение на съда поради нарушаване на логически, опитни или научни правила и не съставлява основание за допускане на касационното обжалване на основанията посочени в чл.280, ал.1 ГПК. Тя е само основание за касационно обжалване на въззивното решение като неправилно, но само, ако преди това такова обжалване бъде допуснато.
Що се касае до останалите поставени в изложението на жалбоподателите правни въпроси като съществени за изхода на спора, то настоящата инстанция намира, че те макар и да са подготвили формирането на силата на присъдено нещо върху предмета на спора не са обусловили решаващите изводи на съда. В стадия на селектиране на касационната жалба не съществуват и предпоставки решението да се счете за недопустимо, като постановено по недопустима въззивна жалба на П. на РБ, каквото твърдение е направено в изложението на жалбоподателя В. П. .
Предвид изложените съображения, съдът
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННОТО обжалване на основание чл.280, ал.1, т.1-3 ГПК на решение от 22.07.2009г. по гр.д. № 294/2009г. на Софийски апелативен съд по жалби на Апелативна прокуратура – София и В. П. Т..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: