О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 319
София, 23.06.2009 година
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на двадесет и втори юни двехиляди и девета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: Надя Зяпкова
ЧЛЕНОВЕ: Жива Декова
Олга Керелска
като изслуша докладваното от съдия Зяпкова ч. гр. дело № 318/2009 г. и за да се произнесе взе предвид следното:
Производство по чл. 274, ал. 3, т. 2 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба от И. Х. И. ЕГН ********** от гр. Р. чрез адвокат Г против въззивно определение на Русенски окръжен съд № 119/26.03.2009 г. по ч. гр. д. № 238/2009 г.
С обжалваното определение е отменена заповед за изпълнение на парично задължение от 17.12.2008 г., с която е разпоредено Т. И. И. да заплати на И. Х. И. над сумата 4350 евро по нот. акт за договорна ипотека № 162/07 г. и над 789.90 лв. разноски по делото и е отхвърлена молбата за издаване на такава заповед в останалата й част, като е обезсилен изпълнителен лист от 17.12.2008 г. над сумата 4350 евро и 789.90 лв. разноски по делото и са присъдени разноски за въззивната инстанция.
С частната касационна жалба са изложени съображения за незаконосъобразност на въззивното определение. Към жалбата е приложено изложение за допустимост на касационното обжалване по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК вр. чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК. Твърди, че повдигнатия с частната жалба материалноправен и процесуалноправен въпрос е съществен и е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото, касаещ тълкуването на чл. 459 ГПК, по който няма практика на ВКС. Счита, че този въпрос е решаван противоречиво от съдилищата, като се позовава на постановените в различен смисъл по настоящото дело определения на двете съдебни инстанции. Спорен, според касатора е въпросът дали насочването на принудително изпълнение към ипотекирания имот води до изискуемост на обезпеченото с него вземане.
Ответникът по частната жалба Т. И. И. не е изразила становище.
Частната касационна жалба е подадена от заинтересована страна срещу валиден и допустим съдебен акт в срока по чл. 275, ал. 1 ГПК.
За да се произнесе по допустимостта на касационното обжалване Върховният касационен съд, състав на ІІІ г.о. констатира следното:
За да постанови обжалваното определение въззивният съд е констатирал, че към момента на подаването от страна на И. Х. И. заявлението за издаване на заповед за изпълнение просрочени са вноските за погасяване на заема на 20.08.2008 г., 20.09.2008 г., 20.10.2008 г. и на 20.11.2008 г. общо в размер на 4350 евро по погасителния план, уговорен между страните с нотариален акт № 162/2007 г. и до този размер е счел, че е основателно искането И. Х. И. за издаване на заповед за изпълнение на парично задължение, като е приел, че това са „неплатени дължими в срок суми, за които заемодателят има право да направи вземането си изискуемо и да го събере чрез продажба на ипотекирания имот” съгласно т. 3 от сключения между страните по делото нотариален акт.
С оглед данните по делото и след преценка на наведените с частната касационна жалба доводи настоящият състав на ВКС намира, че не са налице условията на чл. 280, ал. 1, т. 2 и т. 3 ГПК и касационно обжалване на постановения от въззивния съд акт не следва да се допусне.
Основанието за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е налице когато въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е решаван различно от съдилищата.
Под „решаван въпрос” по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК следва да се разбира разрешен правен спор с влязло в сила решение, респ. определение. Решенията, респ. определенията, които подлежат на обжалване и отмяна по реда на инстанционния контрол са извън приложното поле на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК.
В случая касаторът е посочил съществен процесуалноправен въпрос – дали насочването на принудително изпълнение по отношение на ипотекирания имот води до изискуемост на обезпеченото с него вземане, но основанието за допустимост по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК е обосновал не с влезли в сила определения на съдилища, а с различното разрешение на двете инстанции по настоящото дело.
Основанието за допустимост по смисъла на чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК е налице, когато въззивният съд се е произнесъл по съществен материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото. Под „точно прилагане на закона” най-общо следва да се разбира еднообразно тълкуване на закона или точното прилагане на закона е насочено към отстраняване непоследователна и противоречива практика на ВКС или пък преодоляване на погрешна постоянна практика. За да е налице основанието „от значение за развитието на правото” би следвало въобще да няма практика на ВКС по съществения въпрос, което би наложило тълкуване на закона, което ще доведе до отстраняване непълнота или неяснота на правни разпоредби и в крайна сметка до усъвършенстване на правоприлагането.
Според касатора относно съществения процесуалноправен въпрос – дали насочването на принудително изпълнение към ипотекирания имот води до изискуемост на обезпеченото с него вземане – следва да се тълкува разпоредбата на чл. 459 ГПК, по която не е установена съдебна практика, материализирана в актове на ВКС.
Основанието за допустимост на обжалването по т. 3 на чл. 280, ал. 1 ГПК не е аргументирано. Тълкуване на разпоредбата на чл. 459 ГПК в случая не се налага. Жалбоподателят не е присъединен кредитор по смисъла на чл. 459, ал. 1, изр. 1 ГПК. Разбирането му, че насочването на принудителното изпълнение към ипотекирания имот води до изискуемост на обезпеченото с него вземане въпреки липсата на изрична формулировка в чл. 459 ГПК, не намира законова опора.
По изложените съображения Върховният касационен съд, състав на ІІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно определение на Русенски окръжен съд, гражданска колегия № 119/26.03.2009 г. по ч. гр. д. № 238/2009 г. по частна касационна жалба от И. Х. И. ЕГН ********** от гр. Р., съдебен адрес: гр. Р., ул. „Г” № 5, ет. 2 чрез адвокат Г.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: