О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 319
гр. София, 29.09.2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на четиринадесети септември две хиляди и петнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 3294 по описа на Върховния касационен съд за 2015 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
С решение № 40 от 19.03.2015 год. по гр. д. № 43/2015 год. Разградският окръжен съд, като въззивна инстанция, е обезсилил първоинстанционното решение от 24.11.2014 год. по гр. д. № 418/2014 год. на Разградския районен съд, с което е бил отхвърлен предявения от В. М. М. и И. А. М. против Д. Б. К., Я. А. К. и [община] иск по чл. 124, ал. 1 ГПК, във вр. с чл. 53, ал. 2, във вр. с ал. 1, т. 1 ЗКИР /редакция до изм. с ДВ бр. 49 от 13.06.2014 год./.
Въззивното решение се обжалва с касационна жалба в срок от ищците В. М. М. и И. А. М., чрез пълномощника им адвокат Ем. С., с оплаквания за неправилността му поради наличие на касационните основания по чл. 281, т. 3 ГПК с молба за отмяната му и вместо това предявеният иск бъде уважен.
В приложеното изложение по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите поддържат наличието на основанията по чл. 280, ал. 1, т. т. 1-3 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение. Позовават се на противоречието му с практиката на ВКС, като представят Р № 205 от 11.07.2011 год. по гр. д. № 149/2011 год. ІІ г. о., постановено по реда на чл. 290 ГПК, определение № 138 от 17.03.14 год. по ч. гр. д. № 547/14 год. І г. о. по чл. 274 ал. 3 ГПК, Р № 629 от 23.03.11 год. по гр. д. № 1933/09 год. І г. о. по чл. 290 ГПК, и определение на въззивен съд, обозначено от самите касатори като № 313 от 3.07.14 год. по гр. д. № 532/14 год. на ОС-В. Т., без тези данни да са видни от приложения акт. Касаторите считат, че разрешеният от въззивния съд процесуалноправен въпрос относно недопустимостта на иска по чл. 53, ал. 2 ЗКИР /стара редакция/ е разрешен в противоречие с представената съдебна практика, а и е от значение за точното прилагане на закона. Поставени са и процесуалноправни въпроси, свързани със задължението на съда да се произнесе по изложените от ищците обстоятелства, а при неяснота да предприеме съответните действия за изясняване на точния смисъл на изложените твърдения, относно правния интерес от предявяването на иска по чл. 53, ал. 2 ЗКИР /отм. редакция/ в хипотеза, в която ответниците не оспорват иска, но с извънпроцесуалното си поведение несъмнено показват, че отричат правата на ищците, като отказват да подпишат акта за непълноти и грешки и дали последното представлява достатъчно основание да се приеме, че е налице спор за материално право.
Ответниците Д. Б. К. и Я. А. К., чрез пълномощника им адв. Т., в писмен отговор поддържат становище за липса на предпоставки за допускане на касационното обжалване на решението. Претендират заплащане на направените съдебни разноски.
[община] поддържа същото становище в представения писмен отговор, като излага съображения за приложение на правилото на чл. 53а ЗКИР, нов – след изменението на закона с ДВ бр. 49/2014 год.
Върховният касационен съд, в настоящият си състав, при проверката за допустимост на касационното обжалване, въз основа на данните по делото, намира следното:
Искът е с правно основание чл. 53, ал. 2 ЗКИР, в редакцията на закона преди изменението с ДВ бр. 49/2014 год., като спорът е възникнал по повод твърдяната от ищците допусната грешка в кадастралната карта на [населено място], одобрена със заповед № РД-18-37 от 10.03.2008 год., изразяваща се в неправилно заснемане на границите на УПИ ІІІ-1410 в кв. 125 като вместо един имот са заснети два отделни такива с идентификатори № 61710.504.4967 с площ 275 кв. м. и № 61710.504.4968 с площ 214 кв. м., както и построената в имота жилищна сграда неправилно е заснета като две отделни сгради, близнак във всеки от двата имота. Ищците са придобили правото на собственост върху първия жилищен етаж от тази сграда с нот. акт № 146/97 год., с три избени помещения, гараж и ? ид. ч. от тавана, поради което и са искали да се признае по отношение на ответниците, че към момента на одобряване на кадастралната карта са собственици на имота, описан в представения нотариален акт, и че в същата е допусната грешка при заснемането на имота и сградата.
Въззивният съд, макар и да е изложил съображения относно допусната грешка в кадастралната карта, изразяваща се в нанасяне на два отделни имота и две отделни сгради във всеки един от тях, вместо един имот с построена въз основа на отстъпено право на строеж жилищна сграда с отделни обекти в нея, въз основа на изслушаното заключение на допуснатата техническа експертиза, приел, че предявеният иск е недопустим поради липса на спор за материално право. Приел, че отказът на ответниците да подпишат акта за констатираните грешки в кадастралната карта не обосновава извод за оспорване правото на собственост на ищците върху първия жилищен етаж от сградата. Такъв спор за собствеността върху същия обект не съществува и с общината, собственик на поземления имот, поради което и не е налице тази предпоставка за допустимостта на предявения иск по чл. 53, ал. 2 ЗКИР /отм. редакция/. Съдът намерил твърденията на ищците да касаят неточно вписани данни и отразяване в кадастралната карта и кадастралния регистър на обектите, предмет на правото на собственост на страните, но не и спор за нарушено тяхно материално право, което да е предмет на защита с предявения иск.
Следователно, поставените в изложението на касаторите процесуалноправни въпроси, свързани с изясняване на твърденията на ищците в исковата им молба за наличието на спор за материално право и правният им интерес от предявяването на иска по чл. 53, ал. 2 ЗКИР в редакция на закона към момента на постъпване на исковата молба, при наличието на отказ от страна на ответниците да подпишат акта за констатираните грешки в кадастралната карта са обусловили извода на въззивния съд за недопустимост на иска. Произнасянето по втория от тях е в противоречие с представената съдебна практика, в която е прието, че отказът да се подпише акта за непълноти и грешки от заинтересуваните лица, издаден в административната процедура по чл. 53, ал. 3 ЗКИР /стара редакция/ представлява отричане на правата на ищците – определение № 138 по ч. гр. д. № 547/2014 год. І г. о. на ВКС, както и представеното въззивно определение. Несъобразяването от съда с това обстоятелство опорочава извода му за липса на спор за материално право, респ. за недопустимост на предявения иск, както е прието в горната съдебна практика, поради което и по този процесуалноправен въпрос следва да се допусне касационно обжалване на решението, на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 2 ГПК.
По тези съображения и на основание чл. 288 ГПК настоящият състав на ВКС, ІІ гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 40 от 19.03.2015 год. по гр. д. № 43/2015 год. по описа на Разградския окръжен съд по подадената от В. М. М. и И. А. М. от [населено място], чрез пълномощника им адвокат Ем. С., касационна жалба против него.
Указва на касаторите в едноседмичен срок от съобщението да представят доказателства за внесена по сметка на ВКС държавна такса за касационното разглеждане на делото в размер на 317.85 лв.
След внасяне на дължимата държавна такса делото да се докладва на председателя на ІІ г. о. за насрочване в открито съдебно заседание с призоваване на страните.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: