5
Определение на ВКС-Търговска колегия, І т.о.
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 319
София, 30.05.2017 год.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД – Търговска колегия, І т.о. в закрито заседание на двадесет и шести април през две хиляди и седемнадесета година в състав:
Председател: Дария Проданова
Членове: Емил Марков
Ирина Петрова
като изслуша докладваното от съдията Проданова т.д. № 621 по описа за 2017 год. за да се произнесе взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 ГПК. Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу въззивното Решение № 2220 от 24.11.2016 год. по т.д.№ 2276/2016 год. на Софийски апелативен съд.
В писмен отговор, представен по реда и в срока на чл. 287 ал.1 ГПК, ответниците по касация [фирма], [фирма] и Р. Б., изразяват становище, че касационен контрол не следва да бъде допуснат и евентуално, че касационната жалба по същество е неоснователна. Няма искане за присъждане на разноски и доказателства за сторени такива не са представени.
Въззивното производство е било образувано по жалбата на [фирма], [фирма] и Р. Б. срещу Решение № 19 от 06.01.2016 год. по т.д.№ 28/2015 год. на Софийски градски съд. С него първоинстанционният съд е признал за установено на основание чл. 422 ГПК, че [фирма], [фирма] и Р. Б. дължат солидарно на [фирма] сумата от 229 025 евро – главница по договор за банков кредит № СФ 424/2007 год. и анекси към него, законна лихва върху главницата; 144 812.81 евро – договорна лихва за периода от 20.08.2011 год. до 20.07.2012 год.; 9 069.39 евро – такси за обслужване за периода от 20.07.2012 год. до 31.05.2014 год. За вземането е издадена по ч.гр.д.№ 29564/2014 год. на СРС, 61 с-в заповед за изпълнение на основание чл. 417 ал.2 ГПК
Първоинстанционният съд е приел, че предявените искове са основателни и доказани и следва да бъдат уважени в пълния размер. Безспорно е било наличието на сключен договор за кредит, предоставянето на сумата на кредитополучателя и поемането на солидарно задължение от останалите длъжници чрез встъпване в дълг, за което е бил сключен договор с нотариална заверка на подписите. В мотивите си е посочил, че анекс № 3 от 16.12.2010 год. към договора за кредит е влязъл в сила и с него са уговорени нови по размер лихви и срок за вноските, но независимо от това, кредитополучателят и солидарните длъжници дължат невъзстановената главница по договора за кредит в размер на 229 025 евро, тъй като падежът за плащането и е настъпил, а по делото не е било установено погасяване на това задължение. За договорната лихва се е позовал на експертното заключение, съобразно което размерът и съответства на анекс № 3 към договора за кредит. Съдът е посочил, че кредиторът не претендира лихви за период, който е повече от три години назад от датата на заявлението по чл. 417 ГПК, тъй като се търси договорна лихва от 20.08.2011 г., поради което не може да се приеме, че те са недължими и погасени (въпреки че плащането на част от сумите и по лихвата, и по главницата е било поискано с предходна нотариална покана.
Първоинстанционното решение е било обжалвано от кредитополучателя и солидарните длъжници в частта с която искът е бил уважен за сумата от 144 812.82 евро, договорна лихва за периода от 20.08.2011 – 20.07.2012 год. В останалата част, решението на Софийски градски съд е влязло в сила, като необжалвано.
Въззивният съд се е позовал на заключението на назначената от първоинстанционния съд съдебно-счетоводна експертиза, според което към 20.07.2012 год. (крайният срок на договора) са останали неизплатени задължения, както следва: главница в размер на сумата от 229 025 евро; договорна лихва върху редовната главница с падежи от 20.08.2011 год. до 20.07.2012 год. в размер на 19 186.37 евро; ежемесечни такси за управление за периода от 20.09.2011 год. до 31.05.2014 год. в размер на 9 069.39 евро. Съдебният състав е посочил, че според заключението на вещото лице за периода след изтичане срока на договора- 20.07.2012 год. до датата на подаване на заявлението- 31.05.2014 год. е начислявана наказателна лихва в размер на 125 569.57 евро, съобразно договореното в подписания между страните анекс № 3 от 16.12.2010 год.
С оглед на така обобщените данни, САС е стигнал до извода, че за исковия период, определен с исковата молба, 20.08.2011 – 20.07.2012 год., дължимата от ответниците договорна лихва по сключения договор за банков кредите в размер на 19 186.37 евро. Начислената сума над този размер и до размера от 144 812.81 евро, представлява наказателна лихва, дължима при договорените условия, но е за период, който е последващ прекратяването на договора на 20.07.2012 год., не е отразен в издадената заповед за изпълнение на парично задължение и не е включен в исковия период. С оглед на това, Софийски апелативен съд е счел, че решението на СГС следва да бъде отменено в частта, с която е признато за установено, че ответниците дължат на банката договорна лихва над размера от 19 186.37 евро, както и в частта за разноските. Вместо него е постановил друго с което предявеният иск по чл. 422 ал.1 ГПК за разликата над сумата от 19 186.37 евро до пълния предявен размер от 144 812.81 евро, следва да бъде отхвърлен. Потвърдил е първоинстанционното решение в останалата му част.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът посочил три процесуалноправни въпроса, визирайки приложното поле на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК. Първият е формулиран по следния начин: „Какъв е предметът на иска по чл. 422 ГПК, основан на документ по чл. 417 т.2 ГПК – претендираното вземане по документа или заявената претенция по иска по чл. 422 ГПК и следва ли първоинстанционният и въззивният съд да извършат проверка за съответствието между заявената по реда на чл. 418 ГПК претенция и заявената такава по чл. 422 ГПК?“ Като задължителна практика по смисъла на чл. 280 ал.1 т.1 ГПК се сочат следните съдебни актове: Тълкувателно решение № 4 от 18.06.2014 год. по тълк. дело № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС; Решение № 139 от 05.11.2014 год. по т.д.№ 57/2012 год. на ВКС, ТК, I т.о.
Становището на настоящия съдебен състав е, че твърдяното противоречие със задължителна съдебна практика с произнасянето на САС по този въпрос не е налице. Както бе посочено по-горе, с исковата молба ищецът-касатор изрично е въвел период за който претендира плащането на договорна лихва и я е идентифицирал като такава. Обстоятелството, че размерът на претенцията е формиран и от дължими наказателните лихви и този размер е посочен в заявлението е без значение с оглед диспозитивното начало. Нито в ТР № 4/2013 год. на ОСГТК на ВКС, нито в посочените решения, постановени по реда на чл.290 ГПК се съдържа тезата, че при съдебно предявено вземане, заявено с ИМ като основание и период на формиране на паричното задължение, съдът може да присъди сума, съответстваща по размер с петитума, но дължима за различен период и на различно основание. Дори да е била допусната техническа грешка в заявлението по чл.417 ГПК, с оглед диспозитивното начало, отговорът на посочения от касатора въпрос не поражда съмнения, а и както вече бе посочено, предпоставката по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по отношение на него не е налице.
Вторият въпрос е: „Може ли въззивният съд да се произнесе по наведени за първи път от ответника във въззивната жалба възражения относно основанията и размера на предявения иск по чл. 422 ГПК?“ Във връзка с този въпрос касаторът посочва Тълкувателно решение № 1 от 09.12.2013 г. по тълк. дело № 1/2013 г. на ОСГТК на ВКС.
По отношение на този въпрос също не е налице противоречие на тезата на състава на САС с разясненията на ВКС, съдържащи се в Тълкувателното решение за въззивното производство. Този въпрос по-скоро сочи твърдение за допуснато от въззивния съд нарушение на процесуалния закон – чл.281 т.3 ГПК, но и разгледан на плоскостта на чл.280 ал.1 т.1 ГПК, не съставлява основание за допускане на факултативния касационен контрол, поради това, че съдържа отговора. Ще следва да се отбележи, че досежно размера и периода на договорната лихва, въззивната жалба възпроизвежда съдържанието на отговорите по чл.131 ГПК на [фирма], [фирма] и Р. Б., които от своя страна са идентични и своевременно депозирани.
Третият въпрос гласи: „Какъв е обхватът на доказване на основанието при иск по чл. 422 ГПК и следва ли да се приеме за доказана претенцията, заявена по реда на чл. 422 ГПК, по основание и размер, ако размерът и основанието са доказани, но претендираният период не е доказан?“ Касаторът счита, че по този въпрос липсва задължителна съдебна практика, а отговорът му е от значение за точното прилагане на правото, поради което е налице хипотезата на чл. 280 ал.1 т.3 ГПК.
Този въпрос не съответства на критериите на т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, тъй като касае доказването на конкретни факти и обстоятелства по делото. Допълнително следва да се отбележи, че интересът от поставянето на този въпрос е неясен, доколкото периодът е въведен именно от ищеца-касатор и искът за този период е уважен.
Предвид на горното, ВКС-Търговска колегия, състав на І т.о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на Решение № 2220 от 24.11.2016 год. по т.д.№ 2276/2016 год. на Софийски апелативен съд.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.