ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 32
София, 12.01.2017г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на десети октомври две хиляди и шестнадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова търг. дело № 50184 по описа за 2016г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат В.Н. като процесуален представител на [фирма] [населено място] срещу въззивното решение на ОС Варна от 17.ХІ.2015г. по в.т.д. № 1079/2015г.
Ответникът по касационната жалба [фирма] В. в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез адвокат Н.Б.е заел становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване. Претендира разноски.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок и от страна, имаща право и интерес от обжалването.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ съобрази следното:
С решението си от 17.ХІ.2015г. ОС Варна е отменил решението на РС Варна от 18.ІІІ.2015г. по гр.д № 5848/2014г. и вместо него е постановил друго, с което е отхвърлил предявения от [фирма] срещу [фирма] иск за присъждане на 22000лв., частично от 40421лв., представляващи пропуснати ползи от непроизведено и неизкупено количество еленергия за периода 07.ІІІ.2013г. – 17.Х.2013г. вследствие закъсняло сключване на договор за изкупуване на произведена еленергия, ведно със законната лихва от предявяването на иска до окончателното изплащане на сумата.
За да постанови решението, въззивният съд е приел от фактическа страна, че: ищецът е производител на соларна еленергия; на 20.V.2010г. между него и ответното дружество е сключен договор за присъединяване към преносната и разпределителна мрежи след изпълнение на техническите условия; на 26.ІІ.2013г. е сключен договор за достъп до елразпределителната мрежа, собственост на Е.; на 17.Х.2013г. е подписан и договор за изкупуване на еленергия от В.; от момента на заявеното от ищеца искане за сключване на договор за изкупуване /28.VІ.2012г./ до сключването на такъв страните са се намирали в непрекъсната писмена кореспонденция, но не е бил постигнат помежду им консенсус по въпроса за цената на изкупуваната еленергия. Принципно съгласно чл.31 ал.1 ЗЕВИ цената е определена от КЕВР преференциална такава, действаща към датата на въвеждане в експлоатация на енергийния обект по смисъла на ЗУТ. Договорните отношения между обществения доставчик и производителя са строго регулирани от КЕВР относно всички основни негови елементи – цена на изкупуване, срок на договора, вкл. момента, от който фактически се счита, че срокът е започнал да тече. През периода на преддоговорните отношения между страните са действали различни цени по решенията на КЕВР от 20.VІ.2011г. и две от 29.VІІІ.2012г., като за прилагането на съответната цена меродавен е моментът на въвеждане в експлоатация на енергийния обект от ДНСК. Относно соларната централа на ищеца са издадени две разрешения за ползване – от 25.VІ.2012г. за ФВЦ, прозирна ограда и кабелни линии НН, и от 01.ІІ.2013г. – за БКТП и кабелни линии. Било е спорно между страните в хода на преговорите им дали БКТП е част от енергийния обект. Като е настоявал предвид легалната дефиниция за енергиен обект по пар.1 т.23 ЗЕ, ответникът предлагал цена за изкупуване, приета към датата на второто разрешение, в пъти по-ниска от действащата към момента на първото разрешение. С решение от 27.ІХ.2013г. КЕВР е разрешил въпроса, в разумен срок от постановяването на което общественият доставчик поканил ищеца за сключване на договор за изкупуване.
При тези обстоятелства е направен извод, че не се установява недобросъвестно поведение от страна на ответното дружество при воденето на преговорите по сключване на договор за изкупуване. Налице са били обективни факти и обстоятелства, изразяващи се в наличие на две разрешения за въвеждане в експлоатация и две различни цени към датите на издаването им, като по отношение на приложимостта на последните становищата на страните не са съвпадали. С оглед на това липсва един от елементите от фактическия състав на преддоговорната отговорност – наличие на противоправно поведение на ответника, при което искът е неоснователен.
В изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК касаторът сочи произнасяне от въззивния съд по въпросите:
1. следва ли да се приеме, че ДКЕВР /към 2013г./ в рамките на правомощията си по ЗЕВИ може да определя приложимото си решение относно цената на еленергията от В.; 2. задължително ли е становището на КЕВР за приложимото решение за цената на изкупуване по повод сезиране от един производител за всички други производители, вкл. за ответното дружество; 3. необходима ли е била в процеса по сключване на окончателен договор намесата на държавен орган, който да тълкува легалната дефиниция на понятието „обект за производство” по смисъла на пар.1 т.23 ЗЕ и на „въвеждане в експлоатация” с разрешение за ползване, издадено по реда на ЗУТ и Наредба № 2 за въвеждане в експлоатация на строежите в РБ и минимални гаранционни срокове за изпълнени строителни и монтажни работи, съоръжения и строителни обекти; 4. има ли законова обосновка предложението за сключване на договор за изкупуване, отправено от ответника, на цена, несъответстваща с решението на КЕВР към момента на въвеждане в експлоатация на обекта съобразно разрешението за ползване; може ли да се счете, че предложения за цена, несъобразена с уредени със закон правила, е недобросъвестно поведение; 5. след като договорът е сключен на първоначално предложената от дружеството цена, съответстваща на определената с решение на КЕВР, съобразно момента на въвеждане в експлоатация на обекта на производство, и в него е прието, че влиза в сила от този момент, имало ли е пречка, основана на закона, логиката и добросъвестността, да бъде сключен незабавно след договора за достъп и възможността за начало на реално производство на еленергия; 6. причинена ли е на дружеството щета от отложеното начало на изкупуване съобразно приложимата по закон цена за количества, определени по научни методи, с експертизата; и 7. длъжен ли е въззивният съд да даде указания на страните относно възможността да предприемат процесуални действия по посочване на относими за делото доказателства, които са пропуснали да извършат в първата инстанция поради отсъствие, непълнота или неточност на доклада и дадените указания. Като основания за допускане на касационно обжалване се сочат хипотезите по чл.280 ал.1 т.1 /без да се сочи и представя практика на ВКС/ и т.3 ГПК. Твърди се, че няма използваема практика по чл.12 ЗЗД, както и че пред В. са постъпили и решени 7 дела, като исковете по тях са отхвърлени.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице предвидените в закона и твърдяни от касатора основания за допускане на касационно обжалване на въззивното решение.
Поставените в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК въпроси под номера 2, 3 и 7 са неотносими към изхода на спора по делото. Въззивният съд не е подлагал на преценка и не е формирал решаващи изводи за това, дали е задължително решението на КЕВР за цената на еленергията от В. за всички производители, вкл. за ответното дружество, в случай, че решението е постановено по повод сезиране от един производител, както и дали е била необходима намесата на КЕВР в преддоговорния процес между страните за тълкуване на понятията „обект за производство” и „въвеждане в експлоатация”. Няма произнасяне от въззивния съд, изразяващо се и в преценка и изводи във връзка с доклада по чл.131 ГПК на първоинстанционния съд. С оглед разпоредбата на чл.269 ГПК /виж в тази връзка и дадените с т.1 и т.2 от ТР № 1/2013г. на ОСГТК разрешения/ въззивният съд не е бил и длъжен да се произнася по така релевираните от касатора въпроси, тъй като той не ги е въвел своевременно пред него, неподавайки отговор на въззивната жалба.
Не отговарят на основното изискване, предвидено в чл.280 ал.1 ГПК, поставените в изложението въпроси под номера 4 в първата му част, 5 и 6. Това е така, защото въпросите са фактически, а не правни, само каквито представляват основание за допускане на касационно обжалване.
Не са основание за допускане на касационно обжалване и въпросите под номер 1 и вторият съдържащ се във въпроса под номер 4. Действително по тях въззивният съд се е произнесъл, формирайки решаващи относно спора изводи, следователно е налице основната предвидена в чл.280 ал.1 ГПК предпоставка. Не са налице обаче, твърдяните допълнителни критерии по т.1 и т.3 на посочената разпоредба. Касаторът не сочи, нито представя практика на ВКС, обосноваваща твърдението за произнасяне от въззивния съд по тези въпроси в противоречие с нея. От друга страна, самият той в изложението си твърди, че е налице непротиворечива съдебна практика по аналогични казуси на В. с резултат по тях, еднакъв като този по настоящото дело. Освен това, на настоящия състав е известна такава практика, обективирана в решения на В. по гр.д. № 1516/2015г. и по гр.д. № 1250/2015г., в които са разрешени посочените в този абзац въпроси в същия като в разглеждания случай смисъл. Решенията по тези дела са влезли в сила с недопускането на касационното им обжалване с определения по т.д. № 3490/2015г. І ТО и по гр.д. № 3172/2015г. І ТО, което сочи, че не е налице твърдяното основание за допускане на касационно обжалване липса на практика /виж в тази връзка и т.4 от ТР № 1/2009г. на ОСГТК/.
На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 1440лв. направени разноски за касационната инстанция по договор за правна защита и съдействие от 23.ХІІ.2015г.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на Варненския окръжен съд, Търговско отделение, № 869 от 17.ХІ.2015г. по в.т.д № 1079/2015г.
ОСЪЖДА [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] да заплати на [фирма] със седалище и адрес на управление [населено място] 1440лв. разноски.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: