О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 32
София, 15.01.2016 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание единадесети ноември две хиляди и петнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ : Камелия Ефремова
ЧЛЕНОВЕ : Бонка Йонкова
Евгений Стайков
изслуша докладваното от съдия Е.Стайков т. д. № 1101/2015г. и за да се произнесе, взе предвид следното :
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационна жалба на Г. Петрова М., подадена чрез процесуалния й представител адвокат К. Н., срещу решение № 2445 от 22.12.2014 г., постановено по в.гр.д.№ 4588/2013г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о. 4 състав, с което е потвърдено решение № 6358 от 3.09.2013г. по гр. д. № 11676/2010 г. на Софийски градски съд, г.о. І-8 състав.
В касационната жалба се прави искане за отмяна на въззивното решение и за присъждане на пълния размер на претендираното с иска по чл.226, ал.1 КЗ обезщетение. Касаторката поддържа, че въззивното решение е постановено в нарушение на материалния закон и на процесуалните правила, както и че е необосновано. В жалбата се твърди, че въззивният съд не е съобразил характера и тежестта на получените травматични увреждания и понесените по повод на тях болки и страдания и в нарушение на установения в чл.52 ЗЗД принцип за справедливост, е присъдил обезщетение в занижен размер, несъответстващ на действително претърпените неимуществени вреди. Същевременно се излагат съображения, че приетият в обжалваното решение размер на съпричиняване на вредоносния резултат от страна на касаторката от 1/3, не е съобразен с обстоятелството, че същата е предприела пресичане на пешеходна пътека, а не извън нея. Поддържа се, че дължимият размер на обезщетението не следва да бъде намаляван на основание чл.51 ал.2 ЗЗД.
Допускането на касационно обжалване е обосновано с основанията по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК. Наведени са твърдения, че въззивният съд се е произнесъл с решението си по съществен за изхода на делото материалноправен въпрос, свързан с правилното определяне на размера на дължимото обезщетение за неимуществени вреди в съответствие с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, който е от значение за точното прилагане на закона и за развитието на правото и е разрешен в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в т.11 ППВС 4/1968г. Допълнителната предпоставка по чл.280 ал.1 т.3 ГПК е обоснована с необходимостта ВКС да даде задължителни указания по прилагането на чл.52 ЗЗД, съобразени с принципа за законност, прогласен в чл.5 от ГПК. Същите аргументи се излагат в подкрепа на твърдението на касаторката, че приетото от съда съпричиняване по чл.51 ал.2 ЗЗД е постановено в противоречие с практиката на ВКС.
Ответникът по касация [фирма] – правоприемник по закон на първоначалния ответник по делото „И. България” З., не взима становище по касационната жалба.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след преценка на данните по делото и релевираните доводи във връзка с чл.280, ал.1, приема следното :
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в преклузивния срок по чл.283 ГПК срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да потвърди решението на Софийски градски съд в частта, с която е отхвърлен предявеният от Г. Петрова М. против „И. България” З. иск с правно основание чл.226, ал.1 КЗ за разликата над сумата 10 000 лв. до претендирания размер от 30 000 лв., Софийски апелативен съд е приел, че определеното от първоинстанционния съд обезщетение за неимуществени вреди в размер на 15 000 лв. /без отчитане на съпричиняването на вредоносния резултат/, е напълно достатъчно да обезщети неимуществените вреди, претърпени от ищцата при настъпилото на 16.12.2009 г. пътнотранспортно произшествие. При определяне на обезщетението са отчетени всички специфични за спора обстоятелства, които въззивният съд е преценил като определящи за прилагането на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост, а именно – моментът на настъпване на увреждащото произшествие, възрастта на пострадалата ищца, видът и тежестта на причинената й телесна травма /навяхване на лявата коленна става с разкъсване на вътрешния колатерален лигамент/, времетраенето на проведеното неоперативно лечение и на последващия възстановителен период /45 дни/, продължителността /от 2 до 3 месеца/ и интензитетът на понесените болки и страдания. Размерът на обезщетението е обоснован след обсъждане на релевантните за спора факти, установени от заключението по извършената съдебно-медицинска единична експертиза, заключението по извършената тройна съдебно-медицинска експертиза и от показанията на свидетеля Я. М..
За да потвърди първоинстанционното решение, с което е прието съпричиняване на вредоносния резултат от страна на ищцата в размер на 1/3 и намаляване на основание чл.51 ал.2 ЗЗД на определения размер на обезщетението от 15 000 лв. на 10 000 лв., въззивният състав е изложил подробно аргументи защо приема наличие на противоправно поведение и от страна на пострадалата, което е в пряка причинна връзка с вредоносния резултат. Във въззивното решение е отразено, че от събраните по делото доказателства /материалите по преписка по ДП№78/2010г. по описа на РПУ Х., показанията на свидетелите Б. А. и Т. Петрова, заключението по извършената автотехническа експертиза/ се установява, че пострадалата пешеходка Г. М. е пресичала пътното платно извън обозначеното за пресичане на пешеходци място, а именно – след обозначената със знак Д 17 пешеходна пътека и че с това си поведение също /наред с виновното поведение на водача на МПС/, е допринесла за настъпването на ПТП.
Настоящият състав на ВКС намира, че не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение.
Поставеният в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК правен въпрос – за съответствието на обезщетението за неимуществени вреди с принципа за справедливост по чл.52 ЗЗД, е от значение за изхода на делото и попада в очертаното от чл.280, ал.1 ГПК приложно поле на касационния контрол. Въпреки това касационното обжалване не може да бъде допуснато, тъй като не са налице допълнителните предпоставки, специфични за поддържаните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 ГПК.
Не кореспондира с мотивите към решението твърдението на касаторката, че значимият за делото правен въпрос е разрешен от въззивния съд в отклонение от задължителната практика на ВКС, в частност е разрешен в отклонение от задължителната практика на ВКС, обективирана в т.11 ППВС 4/1968г.. В посоченото Постановление е прието, че справедливото обезщетяване на неимуществените вреди, претърпени от пострадалото лице, означава да бъде определен от съда онзи точен паричен еквивалент на болките, страданията, неудобствата, емоционалните, физически и психически сътресения, които пострадалият е претърпял и които формират съдържанието на понятието „справедливост” по смисъла на чл.52 ЗЗД. Въззивното решение не е постановено в противоречие с така изразеното становище, тъй като въззивният съд е определил размера на полагащото се в полза на касаторката обезщетение за неимуществени вреди след съобразяване на указаните в ППВС № 4/1968 г. общи критерии и преценка на специфичните за делото факти, имащи значение за правилното приложение на въведения с чл.52 ЗЗД принцип за справедливост. Нормативно установените лимити на застрахователна отговорност по задължителната застраховка „Гражданска отговорност” на автомобилистите, с които касаторката е аргументирала становището си за несправедлив размер на присъденото й обезщетение, не се ползват с приоритет при прилагането на чл.52 ЗЗД, поради което не може да се възприеме тезата, че след като лимитът на застрахователна отговорност надвишава многократно присъденото обезщетение, обезщетението е определено в отклонение от задължителната практика на ВКС по приложението на чл.52 ЗЗД. Що се отнася до довода в изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК, че въззивният съд не е отчел в достатъчна степен всички релевантни за размера на обезщетението обстоятелства и е приложил формално разпоредбата на чл.52 ЗЗД, то той съставлява оплакване за неправилност на обжалваното решение и според указанията в т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е извън обхвата на производството по чл.288 ГПК.
Не е налице и другото поддържано основание за достъп до касационен контрол – това по чл.280, ал.1, т.3 ГПК. В т.4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС е разяснено, че основанието по чл.280, ал.1, т.3 от ГПК е осъществено в случаите, когато касационното разглеждане на значимия за конкретното дело правен въпрос ще допринесе за промяна на неправилна съдебна практика или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия или за създаване на съдебна практика по приложението на непълни, неясни или противоречиви закони. Разпоредбата на чл.52 ЗЗД, която регламентира принципа за справедливост като отправна точка при определяне на обезщетението за неимуществени вреди, е достатъчно ясна и по приложението й е създадена константна и задължителна съдебна практика. Дадените с ППВС № 4/1968 г. указания относно начина на определяне на обезщетението за неимуществени вреди по правилото на чл.52 ЗЗД не са изгубили значение и не се налага да бъдат изоставяни или осъвременявани заради изменения в законодателството или в обществените условия. Разликата в размера на присъжданите от съдилищата обезщетения за неимуществени вреди не произтича от неточно тълкуване и прилагане на разпоредбата на чл.52 ЗЗД, а е последица от разликата във фактите, които предопределят стойностното изражение на справедливото за всеки отделен случай парично обезщетение. Изложеното сочи, че произнасянето по поставения от касаторката правен въпрос би имало значение само за конкретното дело, но не и за точното прилагане на закона и за развитието на правото, каквото е изискването на чл.280, ал.1, т.3 ГПК.
Не следва да се допуска касационно обжалване на въззивното решение и с оглед приетия размер на съпричиняване, обусловил намаляване на обезщетението по чл.51 ал.2 ЗЗД. От една страна в изложението по чл.284 ал.3 т.1 ГПК липсва поставен от касаторката въпрос по смисъла на т.1 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС от значение за спора, обусловил решението на съда за наличие на съпричиняване на вредоносния резултат. От друга страна не са налице и допълнителните предпоставки по чл.280 ал.1 т.1 и т.3 ГПК, тъй като въззивното решение е съобразено с константната съдебна практика по приложението на чл.51 ал.2 ЗЗД / включително ППВС №1/1963г./, която с оглед конкретния казус, не се налага да бъде допълвана или осъвременяване
Предвид изложеното, решение № 2445 от 22.12.2014 г., постановено по в.гр.д.№ 4588/2013г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о. 4 състав, не следва да се допуска до касационно обжалване.
С оглед недопускане на касационното обжалване настоящият състав не следва да се произнася по правилността на въззивното решение, с което е потвърдено първоинстанционното решение, включително и в частта за разноските. Що се отнася до присъдените разноски за въззивната инстанция с определение на САС №406 от 6.02.2015г. по реда на чл.248 ал.1 ГПК, същото е потвърдено с определение по ч.т.д.№1100/2015г. по описа на ВКС, ТК, ІІ-ро
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 2445 от 22.12.2014 г., постановено по в.гр.д.№ 4588/2013г. по описа на Софийски апелативен съд, г.о. 4 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ: