О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№. 320
гр. София,17.05.2017 г.
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ТК, II отделение, в закрито заседание на двадесет и осми март, две хиляди и седемнадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: НИКОЛАЙ МАРКОВ
СВЕТЛА ЧОРБАДЖИЕВА
като разгледа докладваното от съдия Марков т.д.№2592 по описа за 2016 г., за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по реда на чл.288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба на [фирма] срещу решение №1665 от 01.08.2016 г. по в.т.д.№5316/2015 г. на САС. С обжалваното решение е потвърдено решение №1269 от 03.08.2015 г. по т.д.№8494/2013 г. на СГС, с което е отхвърлен предявеният от [фирма] срещу [фирма] иск по чл.79, ла.1 от ЗЗД за сумата от 33 865 лв., цена на съоръжения, изградени от ищеца по предварителен договор за присъединяване на потребители, ползващи топлинна енергия за битови нужди №621 от 23.10.2007 г.
В жалбата се навеждат доводи, че решението е неправилно, поради нарушение на материалния и процесуалния закон и поради необоснованост, като в изложение по чл.284, ал.3, т.1 от ГПК се поддържа, че общото основание за допускане на касационно обжалване е налице, поради произнасянето на въззивния съд по следния въпрос, за който се твърди наличие на селективните основания по чл.280, ал.1, т.1 и т.3 от ГПК: Ако е налице договор между страните, в който не е предвидено заплащане на изградена абонатна станция това обстоятелство изключва ли приложението на чл.59 от ЗЗД.
Ответникът по касация [фирма] заявява становище за липса на основания за допускане на касационно обжалване, евентуално за неоснователност на жалбата, като претендира присъждане на юрисконсултско възнаграждение.
Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, като прецени наведените от страните доводи, намира следното:
Касационната жалба е процесуално допустима – подадена е от надлежна страна в предвидения от закона срок, срещу подлежащ на касационно обжалване съдебен акт.
За да постанови обжалваното решение въззивният съд е приел, че първоинстанционното решение е валидно, като с оглед твърденията на ищеца в исковата молба, относно обстоятелствата, на които се основава искът и с оглед заявеното искане – за осъждането на ответника да заплати сумата по исковата претенция /основано изцяло на сключения между страните договор/, то и присвоената от първоинстанционния съд правна квалификация на иска, като такъв, основан на неизпълнение на договорно задължение, е правилна, а първоинстанционното решение – допустимо. Посочил е, че следва да се сподели изложеното от ищеца въззивник в жалбата, че сключеният процесен договор, независимо от именуването му „предварителен“, от формално-юридическа гледна точка не е такъв, доколкото за прехвърлянето на имуществените обекти – негов предмет, не е необходима специална форма за действителност, поради което и в този му вид, не би могъл и да бъде обявен за окончателен от съда. Намерил е обаче за неоснователно главното твърдение на ищеца, на което се базира претенцията му за заплащане на изграденото, основана на единствения сключен между страните договор, в насока на това, че процесното оборудване е собственост на ответника само поради неговото предназначение – изградените процесни съоръжения са станали и са си останали собственост именно на ищеца. В този смисъл и при липсата на договорно задължение за ответника да заплати на ищеца сумата по исковата претенция /доколкото такова договорно задължение за ответника същият договор не съдържа/, въззивният съд е достигнал до извод за неоснователност на иска по чл.79, ал.1 от ЗЗД. Във връзка с наведените във въззивната жалба доводи, съдът е изложил съображения, че: 1. Не е налице осъществена хипотезата на водене на чужда работа без пълномощие– самото съществуване на договор между страните, предвиждащ изграждането на процесните съоръжения и уреждащ отношенията между страните по повод на това изграждане, изключва приложимостта на института на гесцията. 2. Не е налице и фактическият състав на неоснователното обогатяване – същото предполага осъществено без основание разместване на имуществени блага, каквото в случая, доколкото изградените процесни съоръжения са станали и са си останали собственост именно на ищеца, а не на ответника, не се установява да се е осъществило. 3. В случая е налице празнота в нормативната уредба на конкретните обществени отношения, предвиждаща срок за прехвърляне на собствеността върху съоръженията, но непредвиждаща нито конкретен ред за това прехвърляне /срв. в подобен смисъл § 4 от ПЗР на ЗЕ, който обаче е неприложим в случая, доколкото урежда заварени при влизането в сила на закона случаи/, нито санкция за топлопреносното предприятие за неизпълнение на задължението му за изкупуването им, като тази празнота нито е възможно да се запълни, чрез прилагането на някой от известните институти на облигационното право, уреждащи източниците на задълженията /доколкото конкретното съдържание на самия специален закон от една страна ги изключва, а от друга – същият специален закон сам не е годен, като директен източник, да породи такива задължения, като не ги урежда във възможна за директното им приложение от страна на съда, степен/, нито пък може да бъде преодоляна по известните способи за тълкуване по аналогия на закона или на правото.
Решението на въззивния съд е постановено в съответствие с очертания от ищеца, чрез фактическите му твърдения и отправеното до съда искане, допустим предмет на делото, като въззивният съд се е произнесъл по предявения иск, изхождайки от възприетата въз основа на обстоятелствената част и петитума на исковата молба правна квалификация – чл.79, ал.1 от ЗЗД и относимите към нея правнорелевантни факти. В този смисъл и с оглед изложените от въззивния съд мотиви, настоящият състав намира, че касационно обжалване не може да се допусне. Както бе посочено основният решаващ извод за неоснователност на предявения на договорно основание иск, е липсата на договорно задължение за ответника да заплати на ищеца сумата по исковата претенция /доколкото такова договорно задължение за ответника същият договор не съдържа/ за изградените процесни съоръжения, които са станали и са си останали собственост именно на ищеца. Иск по чл.59, респ. по чл.61 от ЗЗД не е предявен и не е разгледан, респективно мотивите на съда относно приложимостта на визираните норми в процесната и подобни хипотези и извършеният от съда критичен анализ на релевантната за процесния случай нормативна уредба, представляват единствено евентуални доводи/допълнителни аргументи, но не могат да бъдат определени като обуславящи изхода на делото.
Предвид изложеното касационно обжалване не следва да бъде допуснато, като с оглед изхода на спора, касаторът дължи на ответника по касация юрисконсултско възнаграждение в размер на 100 лв.
Мотивиран от горното и на основание чл.288 от ГПК, Върховен касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА КАСАЦИОННО ОБЖАЛВАНЕ на решение №1665 от 01.08.2016 г. по в.т.д.№5316/2015 г. на САС.
ОСЪЖДА [фирма][ЕИК] да заплати на [фирма][ЕИК] сумата от 100 лв. разноски пред ВКС.
Определението не може да се обжалва.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: 1. 2.