О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 32
София, 20.01.2011 година
Върховният касационен съд на Република България, първо гражданско отделение, в закрито заседание на 19 януари две хиляди и единадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖАНИН СИЛДАРЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ДИЯНА ЦЕНЕВА
БОНКА ДЕЧЕВА
изслуша докладваното от съдията БОНКА ДЕЧЕВА
гр.дело № 628 /2010 година
Производство по чл. 288 от ГПК.
Образувано е по касационна жалба, подадена от К. Л. З. и Т. Л. З. против решение от 06.01.2010г. по гр.д.№ 2176/2004г. на СГС, с което е оставено в сила решение от 04.03.2004г. на Софийски РС по гр.д.№ 8239_2002г. в частта, с която е уважен предявеният против тях иск по чл. 108 от ЗС, предявен от наследници на М. Г. Х., починал на 20.03.1974г., като касаторите са осъдени да предадат владението върху част с площ 597 кв.м.от имот пл. № 16 по неодобрения план на “С.-Д.-І”[населено място], целия с площ 681 кв.м. и в частта, с която е отменено същото решение на РС в частта му, с която е признато право на задържане до заплащане от ищците на сумата 3 300 лв. и вместо това, възражението е отхвърлено.
В касационната жалба се навеждат доводи за неправилност на решението поради противоречие с материалния закон – чл. 10б и пар. 4в от ЗСПЗЗ, за допуснати процесуални нарушения, защото съдът не е обсъдил доказателствата и не е формирал собствени изводи като въззивна инстанция и за необоснованост на решението.
В изложението по чл. 284, ал.1 т.3 от ГПК са формулирани следните въпроси: 1..застрояването на недвижим имот извън строителните граници на населеното место съставлява ли пречка за реституция по ЗСПЗЗ. По този въпрос се твърди противоречие със съдебната практика на ВКС, вкл. и решения по чл. 290 от ГПК : Р № 89/11.02.2009г. по гр.д.№ 6440/2007г.І гр.о., Р № 857/07.10.2008г. по гр.д.№ 3008/2007г. на ІІІ гр.о. и Р № 1182/30.12.2008г. по гр.д.№ 3633/2007г. ІІІ гр.о. Формулиран е и процесуален въпрос относно задължението на въззивната инстанция за разгледа спора по същество, като счита, че съдът е нарушил т.19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК. Конкретно касаторите считат, че това нарушение е допуснато при обсъждане на възражението за признаване право на задържане.
Ответницата по касация оспорва допускането на въззивното решение до касационен контрол, като считат, че по първия въпрос съдът се е съобразил с константната практика на ВКС относно разграничението на хипотезите по чл. 10, ал.7 от ЗСПЗЗ и чл. 10б от с.з., а относно процесуалния въпрос, считат, че съдът е обсъдил доказателствата и именно поради това е отхвърлил това възражение, отменяйки решението на РС в тази част.
Касационната жалба е постъпила в срок, изхожда от процесуално легитимирана страна, против въззивно решение е, поради което съдът я преценява като допустима. Не е налице и отрицателната предпоставка за допустимост, предвидена в чл. 280, ал.2 от ГПК до колкото обжалваемият интерес е действителната стойност на вещното право, предмет на обжалваното решение, а тя е над 1000 лв.
Върховният касационен съд, състав на първо гражданско отделение, като прецени наведеното основание за допускане до разглеждане на касационната жалба и доказателствата по делото, намира следното:
За да постанови това решение, въззивният съд е приел, че ищците, като наследници на М. Г. Х., починал на 20.03.1974г. се легитимират като собственици на претендираната част от имот пл. № 16, к.л. № 702 по неодобрения план на “С.-Д.-І”[населено място] на основание покупко-продажба с частен писмен договор от 1931г., надлежно вписан през 1943г. и земеделска реституция с решение № 6143/20.04.2000г. и Решение № 388 от 15.03.2002г. на ПК В. по преписка № С/164/1992г. и скицата, неразделна част към тях. Нормата на чл. 18з, ал.3 от ППЗСПЗЗ не е преценена като пречка на възстановяване на собствеността въпреки извършената замяна с част от 1,5 дка от целия имот от 7,4 дка., тъй като извършеното строителство в имот пл. № 16 е без строителни книжа, а няма и разпореждане в полза на трети лица. Прието е, че ответниците ползват имота без основание, тъй като наследодателят им не е могъл да го придобие по давност с н.а. от 1977г. поради разпоредбата на чл. 29 от ЗСГ и чл. 2, ал.2 от З.. Възражението за признаване право на задържане до заплащане на подобренията в имота е преценено като неоснователно, тъй като ответниците не са получили правото на ползване по актове на МС, посочени в пар.4 от ЗСПЗЗ и защото не са добросъвестни владелци.
Първият материално правен въпрос “застрояването на недвижим имот извън строителните граници на населеното место съставлява ли пречка за реституция по ЗСПЗЗ” е формулиран общо. Съдът е приел, че не е налице изключението на чл. 10, ал.7 от ЗСПЗЗ до колкото се касае за физически лица, на които не е учредено право на строеж, извършили застрояване без строителни книжа за лични нужди. В цитираните решения от касаторите и преди всичко в Р № 857/07.10.2008г. е проведено разграничение между хипотезата на чл. 10, ал.7 и чл. 10б от ЗСПЗЗ. Нормата на чл. 10б се отнася за терени, върху които е проведено обществено мероприятие, или е извършено застрояване, като комплекс от строителни дейности, а чл. 10, ал.7 от ЗСПЗЗ касае хипотези, при които е отстъпено право на строеж за индивидуално застрояване. Хипотезата на чл. 10б от ЗСПЗЗ не е приложима към конкретния спор, тъй като се касае за застрояване от частни лица за задоволяване на лични нужди, поради което другите две решения, цитирани от касаторите Р № 89/11.02.2009г. по гр.д.№ 6440/2007г.І гр.о. и Р № 1182/30.12.2008г. по гр.д.№ 3633/2007г. ІІІ гр.о. са неотносими към спора. Следователно по първия формулиран въпрос, касаторите не обосновават наведеното основание за допускане до касация по чл. 280, ал.1 т.2 от ГПК – разрешаване на този въпрос в противоречие с константната, но незадължителна практика на ВКС.
По поставения процесуален въпрос, въззивният съд не е действал в нарушение на т. 19 от ТР № 1/04.01.2001г. на ОСГК, тъй като е обсъдил доказателствата, касаещи изграждането на подобрения в имота и е формирал собствени изводи, различни от тези, изложени от РС, поради което е отменил решението в тази част и е отхвърлил възражението за признаване право на задържане. Въззивният съд изрично е посочил, че ответниците нямат право на увеличената стойност на подобренията, защото пар. 4в от ЗСПЗЗ се отнася само за лицата, на които е предоставено право на ползване по смисъла на пар. 4 от ЗСПЗЗ.. Като неоснователен е преценен доводът, че са добросъвестни владелци, тъй като не са придобили имота на правно основание, годно да ги направи собственици. Следва да се отбележи, че наследяването е юридическо събитие, а правно основание за добросъвестно владение може да бъде само юридическо действие – гражданско правна сделка, административен акт, или съдебно решение / ПП № 6/1974г./.
По изложените съображения, касаторите не обосновават основанията за допускане до касация и по двата поставени въпроса, поради което обжалваното решение не следва да се допуска до касационен контрол.
Върховния касационен съд, състав на първо гражданско отделение
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 06.01.2010г. по гр.д.№ 2176/2004г. на Софийски градски съд по касационна жалба, подадена от К. Л. З. и Т. Л. З..
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: