5
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 32
гр. София, 20.01.2020 год.
В ИМЕТО НА НАРОДА
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, Търговска колегия, Второ отделение, в закрито заседание на осми януари през две хиляди и двадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
ЧЛЕНОВЕ: КОСТАДИНКА НЕДКОВА
АННА БАЕВА
изслуша докладваното от съдия Анна Баева ч.т.д. № 2125 по описа за 2019г., и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл.274, ал.3, т.1 ГПК.
Образувано е по частна касационна жалба на „Денис Ер” ЕООД, представлявано от юрисконсулт М. К., срещу определение № 1029 от 22.03.2019г. по в.ч.гр.д. № 1162/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, XII състав, с което е потвърдено определение № 356 от 21.01.2019г. по т.д. № 5127/2015г. на СГС. С потвърденото първоинстанционно определение е оставена без разглеждане молбата на частния жалбоподател за възстановяване на срока за изпълнение на указания за отстраняване на нередовности на исковата молба.
Частният жалбоподател поддрържа, че няма процесуална пречка твърдяната от него нередовност на връчването на указанията на съда да е предмет на съдебно установяване – не само в производството по обжалване на разпореждането за връщане на исковата молба, но и в производството по чл.64 и сл. ГПК. Счита, че при развитите от него в частната жалба срещу разпореждането за връщане на исковата молба оплаквания за неправилно процедиране на съда и при направено искане за възстановяване на срока въззивният съд е следвало да върне делото на първоинстанционния съд за произнасяне по това искане. Твърди, че в случая, освен че е налице непълен съдебен акт, в който липсва формирана воля на съда за част от спорното право и свързаните с него допълнителни искания и правни възможности, има и непроизнасяне на първоинстанционния съд по искане за възстановяване на срока по чл.64 ГПК за изпълнение на действие, за неизпълнение на което е санкциониран с връщане на въззивната жалба, като несъобразяването на въззивния съд с този пропуск е основание за отмяна на определението му като неправилно. Твърди, че по делото няма връчване на разпореждането от 06.08.2015г., а последващото разпореждане на СГС от 13.01.2016г. няма срок за изпълнение, поради което следва срокът да е възстановен по закон и новото разпореждане от 14.09.2018г. на СГС за внасяне на държавна такса по исковата молба да се счете изпълнено в срок. Поддържа, че тъй като разпореждане № 10554 от 26.04.2016г. и разпореждане от 13.01.2016г. е връчено по реда на чл.50, ал.2 ГПК и тази процедура е била неправилна съгласно постановените съдебни актове, то нередовното, но прието от съда за редовно връчване, е такова обстоятелство, което е било не само непредвидимо за адресата на връчването, но и непреодолимо. В изложението си по чл.284, ал.3, т.1 ГПК частният жалбоподател твърди, че обжалваното определение е постановено в противоречие с установената съдебна практика – определение № 1995 от 14.10.2016г. по ч.т.д. № 1132/2013г. на АС – Пловдив, определение № 298 от 02.05.2018г. по ч.т.д. № 220/2018г. на АС – Варна, определение № 1352 от 29.08.2012г. по т.д. № 597/2012г. на АС – Пловдив и определение № 628 от 10.11.2014г. по д. № 5700/2014г., като сочи следните процесуалноправи въпроси:
1. Налице ли е непредвидено и непреодолимо обстоятелство при неправилно връчване по чл.50 ГПК?
2. Има ли процесуална пречка твърдяната нередовност /невръчване/ на съобщението за внасяне на държавна такса по исковата молба да е предмет на установяване в производството по искане за възстановяване на срок по чл.64 и сл. ГПК?
Излага и довод за наличие на основанието по чл.280, ал.2 ГПК поради очевидна неправилност на обжалваното определение.
Молителят е представил допълнение към изложението, с което е поставил следните процесуалноправни въпрос:
1. Налице ли е редовно уведомяване при хипотезата на чл.50, ал.2 ГПК при връчване от СГС на първото по делото съобщение за разпореждане от 06.08.2015г. до ищеца за оставяне на исковата молба без движение?
2. Следва ли да бъде санкциониран с връщане на исковата молба при нередовно връчване на разпореждането от 06.08.2015г.
Ответникът Столична община не представя отговор на частната касационна жалба.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, Второ отделение, констатира, че частната касационна жалба е подадена от легитимирана страна срещу подлежащ на обжалване съгласно чл.274, ал.3, т.1 ГПК съдебен акт, в преклузивния срок по чл. 275, ал.1 от ГПК.
С обжалваното определение въззивният съд е приел, че във въззивна жалба вх. № 18639 от 08.02.2018г. е направено евентуално искане от страна на ищеца „Денис ЕР” ЕООД за възстановяване на срока за внасяне на държавна такса, което е било обосновано с допуснати съществени процесуални нарушения от страна на първоинстанционния съд по връчване на разпореждането по чл.129, ал.2 ГПК. Посочил е, че в молбата не се съдържат твърдения, че срокът за отстраняване на нередовностите на исковата молба е пропуснат поради наличие на особени непревдидени обстоятелства, които страната не е могла да преодолее. Поради това е приел, че молбата за възстановяване на срока е недопустима и са били налице основания за оставянето й без разглеждане, в какъвто смисъл е произнасянето на първоинстанционния съд. Счел е, че твърдяното процесуално нарушение може да се релевира в производството по обжалване на разпореждането на съда за връщане на исковата молба, тъй като в тази хипотеза срокът не е започнал да тече, но не и в производството по възстановяване на пропуснат срок.
Настоящият състав на ВКС намира, че не са налице предпоставките за допускане на касационно обжалване на определението на въззивния съд. Съгласно разясненията, дадени в т.1 на ТР № 1/19.02.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС, което според чл.274, ал.3 ГПК намира приложение и по отношение на частните касационни жалби, допускането на касационно обжалване предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. В изложението по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касаторът следва да постави ясно и точно правния въпрос, включен в предмета на спора и обусловил правните изводи на въззивния съд по конкретното дело. Този въпрос следва да е обусловил решаващите изводи на въззивната инстанция и от него да зависи изходът на делото. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
Поставените процесуалноправни въпроси са обуславящи решаващите изводи на въззивния съд, но по тях не е налице основанието по чл.280, ал.1, т.1 ГПК. Определение № 1995 от 14.10.2016г. по ч.т.д. № 1132/2013г. на АС – Пловдив и определение № 298 от 02.05.2018г. по ч.т.д. № 220/2018г. на АС – Варна, на които се позовава частният жалбоподател, съдържат различно от даденото от въззивния съд разрешение на поставените въпроси, но противоречието с тях не е основание за допускане на касационно обжалване, тъй като съгласно чл.280, ал.1, т.1 ГПК такова основание е противоречие с практиката на ВКС. Останалите посочени от частния жалбоподател съдебни актове не съдържат произнасяне по поставените въпроси, а единствено по въпроси, свързани с връчването на книжа по реда на чл.50, ал.2 и ал.4 ГПК. По приложението на чл.64 ГПК е формирана трайноустановена практика, в това число определение № 408 от 01.08.2016г. по ч.т.д. № 1471/2016г. на ВКС, ТК, II т.о. Съгласно тази практика производството по чл.64 ГПК е процесуален способ за защита на страната от настъпилите за нея наблагоприятни последици от пропускане на установен в закона или определен от съда срок, когато пропускането на срока се дължи на особени непредвидени обстоятелства, които страната не е могла да преодолее. Този способ за защита е приложим, когато срокът е започнал да тече и страната, която иска възстановяването му по реда на чл.64 ГПК, е пропуснала да извърши дължимото процесуално действие до неговото изтичане. Твърденията за нередовно връчване на исковата молба изключват началото на течението на срока за отговор, а срок, който не е започнал да тече, не може да бъде пропуснат и не подлежи на възстановяване по реда на чл.64 ГПК.
Въззивният съд се е произнесъл в съответствие с формираната практика, като е приел, че при липса на изложени твърдения, че срокът за отстраняване на нередовностите на исковата молба е пропуснат поради наличие на особени непревдидени обстоятелства, които страната не е могла да преодолее, молбата по чл.64, ал.2 ГПК се явява недопустима, а твърдяното процесуално нарушение, изразяващо се в нередовно връчване на разпореждането за отстраняване на нередовности на исковата молба, може да се релевира в производството по обжалване на разпореждането на съда за връщане на исковата молба, тъй като в тази хипотеза срокът не е започнал да тече. За пълнота следва да се посочи, че доводите на частния жалбоподател за нередовно връчване на разпорежданията за отстраняване на нередовностите на исковата молба са разгледани в определението, постановено по частната му жалба срещу разпореждането за връщане на исковата молба, но са счетени за неоснователни.
Не е налице и основанието по чл.280, ал.2 ГПК. „Очевидна неправилност” е въведено с новата разпоредба на чл.280, ал.2, предл.3 ГПК основание за допускане на касационен контрол, без допускането на такъв да е обусловено от обосноваване на общата и допълнителните предпоставки на чл.280, ал.1, т.1, т.2 и т.3 ГПК. За разлика от неправилността на съдебния акт като общо касационно основание по чл.281, т.3 ГПК, очевидна неправилност е налице, когато е налице видимо тежко нарушение на закона или явна необоснованост, довели от своя страна до постановяване на неправилен съдебен акт. Очевидно неправилен е съдебен акт, който е постановен „contra legem” до такава степен, при която законът е приложен в неговия противоположен смисъл или който е постановен „extra legem”, т.е. когато съдът е решил делото въз основа на несъществуваща или отменена правна норма. Очевидна неправилност е налице и когато въззивният акт е постановен при явна необоснованост поради грубо нарушение на правилата на формалната логика. Не е налице очевидна неправилност обаче, когато въззивният акт е незаконосъобразен поради неточно прилагане и тълкуване на закона, при противоречие с практиката на ВКС, с актове на Конституционния съд или с актове на Съда на Европейския съюз, когато е налице неправилно решаване на спорни въпроси относно приложимия закон или относно действието на правните норми във времето, както и когато необосноваността на въззивния акт произтича от неправилно възприемане на фактическата обстановка, от необсъждането на доказателствата в тяхната съвкупност и логическа връзка, в които случаи допускането на касационно обжалване е обусловено от предпоставките по чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК. В случая не е налице очевидна неправилност на обжалваното определение, тъй като не е постановено нито в явно нарушение на закона, нито извън закона, нито е явно необосновано.
Допълнението към изложението е подадено след изтичане на срока по чл.275, ал.1 ГПК, поради което не следва да се обсъжда наличието на релевираното в него основание за допускане на касационно обжалване. Незивисимо от това следва да се отбележи, че формулираните в него процесуалноправни въпроси не са обсъждани от въззивния съд и не са обусловили решаващите му изводи с оглед предмета на производството.
По изложените съображения настоящият състав приема, че не са налице основания за допускане на касационно обжалване на определението на окръжния съд.
Така мотивиран, Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на определение № 1029 от 22.03.2019г. по в.ч.гр.д. № 1162/2019г. на Софийски апелативен съд, ГО, XII състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: