О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 32
гр. София, 23.01.2015 год.
ВЪРХОВНИЯТ КАСАЦИОНЕН СЪД на Република България, ІІ гражданско отделение, в закрито заседание на тринадесети октомври две хиляди и четиринадесета година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЕМАНУЕЛА БАЛЕВСКА
ЧЛЕНОВЕ: СНЕЖАНКА НИКОЛОВА
ГЕРГАНА НИКОВА
като разгледа докладваното от съдията Николова гр. д. № 4809 по описа на Върховния касационен съд за 2014 година на ІІ г. о. и за да се произнесе, взе предвид следното:
Производството е по чл. 288, във вр. с чл. 280 ГПК.
Л. Н. К., чрез адв. В. М. и Д. Л. К., чрез адв. Гр. Г., обжалват в срок въззивното решение от 25.03.2014 год. по гр. д. № 313/2013 год. на Плевенския окръжен съд в частите, с които е отменено първоинстанционното решение по исковете за подобрения в делбения имот и вместо това е постановил друго, с което касаторите са осъдени да заплатят на З. И. Н., М. Д. С., С. Ц. Д. и Д. Н. Д., А. Г. Б. и Л. М. Б., Д. В. Б. и М. П. Б., Р. И. Д., Д. Н. Ч., С. С. М. и Л. И. М., А. В. Г., К. М. Н. и Т. М. Н., Н. Н. Д., К. А. К. и Д. П. К., П. А. Д. и М. Ц. Д., Р. Н. Х., В. Г. П. и М. И. П., Б. А. А., С. Н. Н., Г. Д. Т. и Т. М. Б.-Т., П. Ч. Г. и Т. Г. Г. припадащите им се съобразно дяловете им в съсобствеността суми за построяването и въвеждане в експлоатация на отделните апартаменти в построената сграда и подобренията в тях, както и в частта, с която е потвърдено допълнителното първоинстанционно решение от 25.09.12 год. и това от 8.05.13 год. в отхвърлителната им част относно претендираните разноски.
Поддържаните в касационните жалби доводи са за недопустимост на въззивното решение с позоваване на пропускане на срока за предявяване на исковете по сметки след първото по делото заседание след допускане на делбата, респ. неправилност на въззивното решение в обжалваните му части поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на процесуални правила и необоснованост на изводите. Касаторите искат обезсилване на въззивното решение в обжалваната част по исковете за подобрения, респ. отмяната му, вкл. и в частта за разноските, като им бъдат присъдени направените такива в пълен размер. Претендират разноски и за настоящето производство.
В приложеното изложение касаторът Д. К. поддържа наличието на основанието по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на решението по въпроса за допустимостта на исковете по сметки, които не са предявени по основание и размер в първото съдебно заседание след допускане на делбата, вкл. чрез даване на срок на ищците да предявят претенциите си допълнително след приключване на това заседание, като се позовава на ТР № 45 по гр. д. № 18/87 год. ОСГК – т. 1, съгласно което „недопустимо е съдът по искане на страните или по свой почин да отстрочва първото редовно проведено заседание след влизане в сила на решението по чл. 282, ал. 1 ГПК /отм./ за друго заседание със значение на първо по смисъла на чл. 286 и чл. 288, ал. 5 ГПК /отм./. Крайният срок за предявяване на исканията по чл. 286 и чл. 288, ал. 2 ГПК /отм./ е първото заседание, след като влезе в сила решението по допускане на делбата.” Сочи се в този смисъл и Р № 127 от 17.12.84 год., ОСГК.
Вторият поставен въпрос касае приложимостта на чл. 71 и чл. 72 ЗС спрямо държател на недвижим имот, извършил подобрения в него, с оглед качеството на Ж. „М.” като такъв до придобиването на идеални части от правото на собственост. Касаторът счита, че произнасянето по този въпрос е в противоречие с ТР № 85/68 год. ОСГК на ВС и ППВС № 6/74 год., в които е даден отрицателен отговор на поставения въпрос.
Третият, поставен в изложението въпрос, касае погасителната давност за вземания за подобрения в чужд имот и дали същата тече в периода на държането на имота преди превръщането му във владение, позовавайки се на противоречие по този въпрос с цитираното ППВС № 6/74 год., т. 13.
По обжалването на въззивното решение в частта му за разноските, касаторът формулира въпрос относно допустимостта на разглеждането на възражение за прекомерност на разноските, предявено след приключване на съдебните прения, позовавайки се на произнасяне в противоречие с ТР № 6 по т. д. № 6/2012 год. ОСГТК на ВКС, т. 11. По въпрос относно плащанията по договор за адвокатска помощ и защита по множество съединени искове в едно производство и приложимостта на ограниченията за плащания по чл. 3 ЗОПБ касаторът поддържа наличие на основание за допускане на касационното обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК.
Основания по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК се поддържат и в изложението на касаторката Л. К. по поставените въпроси, свързани с произнасянето на съда по доводите и възраженията на страните относно колизията на принципа, че никой не може да черпи права от неправомерното си поведение и този за неоснователно обогатяване, както и по въпроса относно началото на погасителната давност за вземанията за подобрения върху съсобствен имот, извършени по време на производството по негаторния иск. Счита произнасянето по тях в обжалваното въззивно решение да е в противоречие с ППВС № 1/53 год., ТР № 85/68 год., ППВС № 6/74 год.
Ответниците К. А. К. и Д. П. К., чрез адв. В. Д., оспорват наличието на основания за допускане на касационното обжалване, респ. оспорват касационната жалба на Д. К., като претендират присъждане на направените разноски.
Останалите ответници по двете касационни жалби, чрез адв. Ем. А., оспорват същите по съображенията в представения писмен отговор. Претендират заплащане на направените по делото разноски.
Върховният касационен съд в настоящият си състав, като прецени данните по делото и доводите на страните, намира следното:
За да отмени частично първоинстанционното решение, с което исковете за подобренията са били отхвърлени като погасени по давност, и вместо това да ги уважи частично до посочените в решението размери, въззивният съд приел, че изискуемостта на вземанията за подобрения е настъпила към момента на предявяването на иска за делба на сградата – 26.10.2004 год., поради което и към момента на предявяването им на 24.03.2009 год. те не са погасени по давност. До предявяването на иска за делба на сградата владението на Ж., както и на кооператорите след прекратяването й през 2002 год., не е било смутено от собствениците на земята, вкл. и с уважаване на иска им по чл. 109 ЗС против Ж. „М.” по влязлото в сила на 5.05.2000 год. съдебно решение, поради което и последващото придобиване на идеална част от собствеността на земята от Ж., последната е владелец на частите на останалите съсобственици. Отношенията по повод подобренията в съсобствения имот при наличното противопоставяне на част от съсобствениците на строежа на сградата следва да се уредят на основание принципа на неоснователното обогатяване до размер на обедняването, т. е. по-малката сума между обедняването и обогатяването, възлизаща на стойността на вложените средства за труд и материали към момента на извършване на съответните строителни дейности, установена от заключението на вещото лице инж. С. на общата сума в размер на 1 029 017 лв. Съобразно дяловете на Л. К., Д. К. и М. К.-В. същите са осъдени да заплатят на всеки от кооператорите съразмерната част от стойността на вложените средства за построяването на отделните обекти в сградата въз основа данните на приетото заключението относно всеки един от обектите, а за разликата до пълните предявени размери исковете са отхвърлени.
Въззивният съд е потвърдил първоинстанционното решение в частта, с която са присъдени разноски в полза на Д. К. до посочените размери, а над тях тази претенция е отхвърлена, като съдът взел предвид броя на обективно съединените искове за подобрения, за защита срещу които е заплатено адвокатско възнаграждение в приетия от съда размер, като за разликата до присъдения такъв първоинстанционното решение е частично отменено. Потвърдено е и второто допълнително решение, с което искането за разноски до пълния предявен размер по всеки от исковете е отхвърлено.
Решаващото съображение във въззивното решение за основателността на предявените искове за подобрения в съсобствения имот до посочените в него размери по всеки от тях е липсата на изтекла погасителна давност към момента на предявяването им на 24.03.2009 год., първото заседание след влизане в сила на решението по допускане на делбата, поради което и поставеният от касаторите правен въпрос за момента на изискуемостта на вземането на подобрителя на чужд имот е релевантен за изхода на делото.
Не е налице обаче поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационното обжалване на въззивното решение, тъй като по поставения въпрос за началния момент, от който тече погасителната давност за вземания за подобрения в чужд имот е налице утвърдена съдебна практика, в т. ч. и задължителна такава – ППВС № 6/74 год., както и решения на ВКС по чл. 290 ГПК /пр. решение № 557 от 30.05.2011 год. по гр. д. № 251/2010 год. ІІ г. о. на ВКС, решение № 229 от 2.06.2011 год. по гр. д. № 524/2010 год. І г. о. ВКС/. В цитираната практика се приема, че погасителната давност за вземанията на добросъвестния и недобросъвестния владелец за извършени подобрения в чужд имот започва да тече от момента на прекъсване на владението, от превръщането му в държане със съгласие на собственика или от момента, когато то бъде смутено от собственика по исков ред, най-често с предявяване на ревандикационен иск.
Изводът на въззивния съд за липса на погасителна давност относно претенцията за подобрения е в съответствие с цитираната съдебна практика, а поддържаният от касаторите довод за противоречие с нея е неоснователен. Данните по делото са за продължило владение от страна на ищците по исковете за подобрения и след уважения иск по чл. 109 ЗС против Ж., впоследствие същата и като съсобственик, като смущаването му е осъществено с предявяването на иска за делба, както е приел въззивният съд. От този най-късен момент е започнала да тече погасителната давност за вземането за подобренията и към момента на предявения иск за това по настоящето дело срокът за погасяването му не е изтекъл. Наличието на по-ранен момент за изискуемост на вземането на подобрителите е фактически въпрос, подлежащ на установяване от ответниците, което не е осъществено в производството, а противоречи и на поддържаните от тях твърдения. Позоваването на влязлото в сила решение по чл. 109 ЗС е неоснователно, доколкото не е установено по делото владението на другата страна да е било прекъснато или смутено по този начин. Поради това и произнасянето по поставения от касаторите правен въпрос е в съответствие с утвърдената съдебна практика, вкл. и задължителната такава, поради което и доводът на касаторите за обосноваване на поддържаното основание по чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК е неоснователен.
Въпросът за приложимостта на чл. 71 и чл. 72 ЗС относно държател, извършил подобрения в имота е неотносим към изхода на спора, с оглед на това, че въззивният съд не се е произнасял по него. Съображенията му за основателността на исковете е на основание чл. 59 ЗЗД при данните за съсобственост в имота и противопоставянето на едни от съсобствениците на строежа на сградата в него, поради което и така формулираният въпрос не е обуславящ изводите на съда в обжалваното решение. Доводите на касаторите представляват оплаквания за неправилността на изводите на съда, които не могат да се обсъждат в настоящето производство.
За да е налице основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК следва да е обоснована необходимостта от произнасянето на касационния съд по такъв правен въпрос, разглеждането на който ще допринесе за промяна на създадена поради неточно тълкуване на закона съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването с оглед изменения в законодателството и обществените условия, респ. при непълни, неясни или противоречиви закони, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, както е посочено в ТР № 1/2009 год. ОСГТК ВКС, т. 4. В случая не са изложени релевантни аргументи в горния смисъл, а произнасянето на въззивния съд по въпроса за присъждане на разноските е съобразно изхода на спора по всяка една от претенциите за подобренията и при приложение на императивното правило на чл. 3, ал. 1, т. 1 от Закона за ограничаване плащанията в брой при липса на доказателства за начина на плащане на договорената сума за адвокатско възнаграждение. Оплакването на касатора Д. К. относно размера на присъдените му разноски не може да се обсъжда при липсата на основание за допускане на касационното обжалване на решението в тази му част.
Поради липсата на поддържаните от касаторите основания по чл. 280, ал. 1, т. т. 1 и 3 ГПК не следва да се допуска касационно обжалване на решението. С оглед изхода на делото касаторите следва да понесат направените от ответниците по касация разноски в размер на направените общо такива от 1 800 лв., представляващи договореното адвокатско възнаграждение по договора за правна защита и съдействие с адв. Ем. А.. Доказателства за направените от К. и Д. К. разноски за настоящето производство не са представени, поради което и такива не им се присъждат.
Водим от горното и на основание чл. 288 ГПК, настоящият състав на ВКС, ІІ г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 160 от 25.03.2014 год. по гр. д. № 313/2013 год. по описа на Плевенския окръжен съд по подадените от Л. Н. К., чрез адв. В. М. и Д. Л. К., чрез адв. Гр. Г., касационни жалби против него.
Осъжда Л. Н. К. със съдебен адрес [населено място], Търговски дом, кантора № 311, адв. В. М., и Д. Л. К. със съдебен адрес [населено място], [улица], адв. Гр. Г., да заплатят общо на З. И. Н., М. Д. С., С. Ц. Д. и Д. Н. Д., А. Г. Б. и Л. М. Б., Д. В. Б. и М. П. Б., Р. И. Д., Д. Н. Ч., С. С. М. и Л. И. М., А. В. Г., К. М. Н. и Т. М. Н., Н. Н. Д., П. А. Д. и М. Ц. Д., Р. Н. Х., В. Г. П. и М. И. П., Б. А. А., С. Н. Н., Г. Д. Т. и Т. М. Б.-Т., П. Ч. Г. и Т. Г. Г. направените в настоящето производство разноски в размер на 1 800 лв. /хиляда и осемстотин лева/.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: