1
О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 32
гр. София, 26.01.2012 година
ВЪРХОВЕН КАСАЦИОНЕН СЪД на Република БЪЛГАРИЯ, Търговска колегия, Второ отделение в закрито съдебно заседание на петнадесети ноември през две хиляди и единадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: РОСИЦА КОВАЧЕВА
ЧЛЕНОВЕ: ЛИДИЯ ИВАНОВА
ЕМИЛИЯ ВАСИЛЕВА
като изслуша докладваното от съдия Емилия Василева т. дело № 222 по описа за 2011г.
Производството е по чл. 288 във връзка с чл. 280, ал. 1 ГПК.
Образувано е по касационни жалби на ищеца [фирма], [населено място] чрез процесуален представител адв. Д. Т. А. и ответника Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“, [населено място] чрез процесуален представител главен юрисконсулт П. Т. срещу решение № 528 от 02.12.2010г. по гр.дело № 375/2010г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав.
Касаторът – ищец обжалва въззивния съдебен акт в частта, с която е оставено в сила решението от 11.01.2010г. по т. дело № 2249/2008г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-4 състав в частта, с която е отхвърлен предявеният от [фирма], [населено място] срещу Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“, [населено място] иск по чл. 59 ЗЗД за разликата над 68 009,60 лв. до 197 189 лв. – обезщетение за ползване без основание на недвижим имот за периода от 22.11.2006г. до 31.01.2008г. и ищецът е осъден да заплати на ответника на основание чл. 78, ал. 3 ГПК разноски за въззивното производство в размер 3 033,58 лв. Прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради нарушение на материалния закон, съществено нарушение на съдопроизводствените правила и необоснованост. Съгласно изискването на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът – ищец релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС: 1/ може ли съдът да кредитира показанията на свидетелите на ответника без да обсъди евентуалната тяхна заинтересованост или предубеденост според правилата на чл. 172 ГПК и съвкупно с целия доказателствен материал по делото – противоречие с решение № 65/16.07.2010г. по гр. дело № 4216/2008г. на ВКС, IV г. о., решение № 570/06.11.2009г. по гр. дело № 4112/2008г. на ВКС, II г. о. и решение № 530/05.07.2010г. по гр. дело № 1560/2009г. на ВКС, I г. о.; 2/ може ли съдът да не кредитира показанията на свидетелите на ищеца, които са безпротиворечиви и се подкрепят от събраните по делото писмени доказателства; 3/ може ли съдът без да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност да приеме, че писмените доказателства нито подкрепят, нито опровергават твърденията, както на свидетелите на ищеца, така и на ответника – противоречие с решение № 24/28.01.2010г. по гр. дело № 4744/2008г. на ВКС, I г. о.; 4/ може ли въззивният съд да не изготви собствени мотиви, вкл. и когато е възприел мотивите на първоинстанционния съд, без да обосновава съществени собствени изводи, които би следвало да са резултат от неговата решаваща, а не само контролна функция, да не обсъди повдигнати пред него съществени за крайния изход на делото въпроси, като формално цитира само мотивите на първата инстанция – противоречие с т. 19 на Тълкувателно решение № 1/04.01.2001г. на ВКС, ОСГК.
Ответникът оспорва касационната жалба на ищеца и прави възражение за липса на хипотезите на чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на въззивното решение в отхвърлителната част.
Касаторът – ответник обжалва въззивното решение в частта, с която е оставено в сила решението от 11.01.2010г. по т. дело № 2249/2008г. на Софийски градски съд, Търговско отделение, VI-4 състав в частта, с която Държавна агенция „Държавен резерв и военновременни запаси“, [населено място] е осъдена да заплати на [фирма], [населено място] на основание чл. 59 ЗЗД сумата 68 009,60 лв. – обезщетение за ползване на недвижим имот за периода от 05.04.2006г. до 22.11.2006г. ведно със законната лихва от завеждане на исковата молба – 08.12.2008г. до окончателното плащане, и на основание чл. 78, ал. 1 ГПК направените разноски в размер 5 330,75 лв. Прави оплакване за неправилност на въззивното решение в обжалваната му част поради съществено нарушение на съдопроизводствените правила. Съгласно изискването на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът – ответник релевира доводи за допускане на касационно обжалване на основание чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК – въззивният съд се е произнесъл по процесуалноправен въпрос в противоречие с практиката на ВКС и който е от значение за точното прилагане на закона, както и за развитието на правото: допустимо ли е въззивният съд да събира нови доказателства, които страните не са могли да сочат в първоинстанционното производство с оглед ограничението на чл. 266 ГПК и които имат значение за изхода на делото – противоречие с решение № 284/21.07.2010г. по гр. дело № 378/2009г. на ВКС, ГК, IV г. о.
Ищецът оспорва касационната жалба на ответника и прави възражение за липса на сочените основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Върховният касационен съд, Търговска колегия, състав на Второ отделение, след като прецени данните по делото и становищата на страните, приема следното:
Касационните жалби са подадени от легитимирани страни в преклузивния едномесечен срок, насочени са срещу подлежащ на обжалване съдебен акт и отговарят на изискванията на чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК, доколкото в изложенията се съдържат твърдения за наличие на основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и 3 ГПК.
Въззивният съд е възприел изцяло мотивите на първоинстанционния съд и съгласно чл. 272 ГПК е препратил към тях. Констатирал е, че ищецът е придобил собствеността върху процесния недвижим имот на 05.04.2006г. и че в периода от 05.04.2006г. до 22.11.2006г. ответникът е упражнявал фактическа власт върху имота без правно основание. Доводът на ответника, че е ползвал имота на валидно правно основание, тъй като е имал качеството на заварен наемател по смисъла на чл. 237, ал. 2 ЗЗД, е приет за неоснователен поради това, че с договорите от 15.06.1995г., 15.06.1998г. и 15.06.1999г. имотът, представляващ частна държавна собственост до 05.04.2006г., е бил предоставен на ответника в качеството му на държавно учреждение за безвъзмездно ползване, в който случай разпоредбите на чл. 228 и сл. ЗЗД са неприложими.
Относно размера на обезщетението за периода от 05.04.2006г. до 22.11.2006г. са изложени съображения за неоснователност на възражението на ответника за неправилност на заключението на съдебно-техническата експертиза. Ответникът е имал възможност в първоинстанционното производство да оспори заключението и да иска нова тройна експертиза, но не е направил това в съответното съдебно заседание, поради което тази възможност е преклудирана във въззивното производство.
Въззивната инстанция е споделила изцяло изводите на първоинстанционния съд относно недоказване по несъмнен начин на твърдението на ищеца, че в периода от 22.11.2006г. до 31.01.2008г. ответникът е упражнявал фактическа власт върху имота. Констатирала е противоречие между разпитаните по делото свидетели и неподкрепянето на свидетелските показания от представените по делото в двете съдебни производства писмени доказателства.
Допускането на касационно обжалване съгласно чл. 280, ал. 1 ГПК предпоставя произнасяне от въззивния съд по материалноправен или процесуалноправен въпрос, който е от значение за решаване на възникналия между страните спор и по отношение на който е налице някое от основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 – т. 3 ГПК. Преценката за допускане на касационно обжалване се извършва от ВКС въз основа на изложените от касатора твърдения и доводи с оглед критериите, предвидени в посочената правна норма.
По касационната жалба на ищеца:
Релевираният от касатора – ищец довод за наличие на хипотезата на чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване на решението в обжалваната от него част е неоснователен.
Въпросът за съдържанието на мотивите към въззивното решение при възприемане мотивите на първоинстанционния съд не е решен в противоречие с практиката на ВКС. По приложението на разпоредбата на чл. 235, ал. 2 и ал. 4 и чл. 272 ГПК е налице задължителна съдебна практика, обективирана в решения, постановени от ВКС по реда на чл. 290 ГПК – решение № 237/24.06.2010г. на ВКС по гр. д. № 826/2009 г., IV г. о., ГК, решение № 484/09.06.2010г. на ВКС по гр. д. № 1438/2009 г., III г. о., ГК и решение № 324 от 22.04.2010 г. на ВКС по гр. д. № 1413/2009 г., IV г. о., ГК, съгласно която, когато потвърждава първоинстанционното решение, въззивният съд основава решението си върху установените по делото обстоятелства и върху закона, излага собствени мотиви по съществото на спора и може да препрати към мотивите на първоинстанционния съд, като тази възможност може да се използва при съвпадане на фактическите и правните изводи, а не само на крайния резултат от решаващата дейност, т. е. когато тя е еднаква по обем при двете инстанции, тъй като не са посочени нови факти и не са представени нови доказателства пред въззивния съд. В този случай въззивният съд мотивира решението си, като може да изложи собствени мотиви, а може да направи свои мотивите на първоинстанционния съд, с които да обоснове изводите си по съществото на спора. Щом въззивният съд споделя изцяло фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд, не е необходимо да повтаря обсъждането на всички доказателства, доводи и възражения. При представени във въззивното производство доказателства при спазване на разпоредбата на чл. 266 ГПК въззивната инстанция следва на основание чл. 236, ал. 2 ГПК да ги обсъди в тяхната взаимна връзка, да изложи приетата фактическа обстановка, да обсъди доводите и възраженията на страните с оглед новите доказателства и да приложи относимата правна норма. Като е препратил към мотивите на решението на СГС съгласно чл. 272 ГПК, подложил е на самостоятелна преценка относимите според него доказателства и е обсъдил релевирани от страните възражения и доводи, решаващият съдебен състав не се е отклонил от задължителната практика на ВКС.
В този смисъл въпросът „може ли съдът без да обсъди всички събрани по делото доказателства поотделно и в тяхната съвкупност да приеме, че писмените доказателства нито подкрепят, нито опровергават твърденията, както на свидетелите на ищеца, така и на ответника” е относим към въпроса за съдържанието на мотивите на въззивното решение и не е решен в противоречие с практиката на ВКС. Препращайки към мотивите на първоинстанционното решение, въззивният съд ги е направил част от постановения от него съдебен акт, като в същото време е обсъдил част от доказателствата, приел е за установена конкретна фактическа обстановка и е изложил собствени изводи по приложението на закона. Доколко установените от САС факти и обстоятелства съответстват на представените доказателства, е въпрос на обоснованост / необоснованост на обжалвания съдебен акт и в този смисъл представлява касационно основание по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1 ГПК.
Първият въпрос, посочен в изложението на касатора – ищец не е решен в противоречие с практиката на ВКС, тъй като в обжалвания първоинстанционен съдебен акт, чиито мотиви са станали част от мотивите на въззивното решение съгласно чл. 272 ГПК, показанията на свидетелите са обсъдени с оглед всички други доказателства и данни по делото.
Въпросът „може ли съдът да не кредитира показанията на свидетелите на ищеца, които са безпротиворечиви и се подкрепят от събраните по делото писмени доказателства” не е релевантен, тъй като въззивният съд е приел, че представените по делото писмени доказателства нито подкрепят, нито опровергават твърденията, както на свидетелите на ищеца, така и на ответника.
По касационната жалба на ответника:
Инвокираният от ответника довод за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 1 е неоснователен. Посоченият от касатора – ответник процесуалноправен въпрос „допустимо ли е въззивният съд да събира нови доказателства, които страните не са могли да сочат в първоинстанционното производство с оглед ограничението на чл. 266 ГПК и които имат значение за изхода на делото” касае приложението на разпоредбата на чл. 266, ал. 1, 2 и 3 ГПК, по който е налице задължителна съдебна практика, обективирана в постановени от ВКС решения по реда на чл. 290 ГПК – решение № 398/03.02.2010г. по гр. д. № 56/2009г., ГК, IV г. о., решение № 1014/2009г. по гр. д. № 221/2009г., ГК, III г. о., решение № 224/02.07.2010г. по гр. д. № 177/2010г., ГК, II г. о., решение № 217/30.07.2010г. по гр. д. № 367/2009г., ГК, II г. о., решение № 284/21.07.2010г. по гр. д. № 378/2009г., ГК, IV г. о., решение № 429/21.06.2010г. по гр. д. № 1151/2009г., ГК, I г. о., решение № 466/27.05.2010г. по гр. д. № 1297/2009г., ГК, I г. о. и други. В цитираните съдебни актове е прието, че е недопустимо представянето на доказателства пред въззивния съд тогава, когато доказателствата са могли да бъдат представени пред първоинстанционния съд. Забраната на чл. 266, ал. 1 ГПК е приложима за факти и обстоятелства, които страните са могли да посочат в първоинстанционното производство. При действието на въведения с ГПК от 2007г. ограничен въззив във въззивното производство страните могат да сочат и представят само доказателства за нововъзникнали факти, както и такива, за които не са могли да узнаят, посочат и представят до подаване на жалбата, съответно в срока за отговор съгласно чл. 266, ал. 2 ГПК. Настъпващата в първоинстанционното производство поетапна преклузия за посочване и представяне на доказателства изключва възможността страната да поправи собствената си небрежност във въззивната инстанция. Когато са съществували обективни пречки доказателствата да бъдат посочени и представени в срок при разглеждане на делото от първата инстанция, страната има право да направи доказателствените си искания и представи относимите доказателства и във въззивното производство. Причините, които са попречили на страната да посочи или представи доказателствата следва да бъдат изложени и при необходимост доказани. Във въззивното производство страната може да иска и събиране на доказателства, които не са били допуснати от първоинстанционния съд поради процесуални нарушения – чл. 266, ал. 3 ГПК. Такива са не само доказателствата, които страната е поискала, но не са били събрани от съда в нарушение на съдопроизводствените правила, но и доказателствата, които страната не е представила поради пропуск на съда при изпълнение на служебните му задължения по чл. 312 ГПК да разпредели доказателствената тежест за подлежащите на доказване факти и да укаже на страните за кои от твърдените от тях факти не сочат доказателства. В конкретния случай, въззивният съд, като е оставил без уважение доказателствените искания на ответника поради несвоевременното им заявяване с оглед правилата на ГПК от 2007г., е процедирал в съответствие с практиката на ВКС по приложението на разпоредбите на чл. 266, ал. 1 и 2 и чл. 260, т. 6 ГПК, постановена по реда на чл. 290 ГПК, поради което соченото като основание за допускане на касационно обжалване противоречие с практиката на ВКС съгласно чл. 280, ал. 1, т. 1 ГПК не е налице.
Неоснователен е и доводът за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Съгласно т. 4 от Тълкувателно решение № 1/19.02.2010г. на ВКС по тълк. д. № 1/2009г., ОСГТК правният въпрос от значение за изхода по конкретно дело, разрешен в обжалваното въззивно решение е от значение за точното прилагане на закона, когато разглеждането му допринася за промяна на създадената поради неточно тълкуване съдебна практика, или за осъвременяване на тълкуването й с оглед изменения в законодателството и обществените условия, а за развитие на правото, когато законите са непълни, неясни или противоречиви, за да се създаде съдебна практика по прилагането им или за да бъде тя осъвременена, предвид настъпили в законодателството и обществените условия промени. По посочения от касатора – ответник процесуалноправен въпрос е формирана задължителна съдебна практика по реда на чл. 290 ГПК, която не се налага да бъде променяна и с която въззивният съд се е съобразил.
Поради това, че не са налице сочените от касаторите основания по чл. 280, ал. 1 ГПК, въззивното решение не следва да бъде допуснато до касационно обжалване. С оглед изхода на делото разноски на страните не се дължат.
Мотивиран от горното, Върховен касационен съд на Република България, Търговска колегия, състав на Второ отделение
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решение № 528 от 02.12.2010г. по гр.дело № 375/2010г. на Софийски апелативен съд, Търговско отделение, 5 състав.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: 1.
2.