1
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 32
София, 28.01.2020 година
В И М Е Т О Н А Н А Р О Д А
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание на дванадесети декември две хиляди и деветнадесета година в състав:
Председател:Маргарита Соколова
Членове:Светлана Калинова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3209/2019 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по реда на чл.288 вр. чл.280 ГПК.
С решение № 710/03.06.2019 г. по в. гр. д. № 669/2019 г. на Пловдивския окръжен съд е потвърдено решение № 282/21.01.2019 г. по гр. д. № 17694/2016 г. на Пловдивския районен съд, постановено по реда на чл. 247 и чл. 251 ГПК, с което е отхвърлена молбата на Д. Д. Д. и Н. И. Д. за поправка на очевидна фактическа грешка и тълкуване на решение № 2021/28.05.2018 г. по гр. д. № 17694/2016 г. на Пловдивския районен съд, с което е прието за установено по отношение на ответниците Д. Д. Д. и Н. И. Д., че на основание чл. 54, ал. 2 ЗКИР вр. чл. 124, ал. 1 ГПК ищецът А. А. К. е собственик на спорния имот.
Касационна жалба с вх. № 19810/27.06.2019 г. в срока по чл. 283 ГПК е подадена от ответницата по иска Д. Д. Д. чрез адв. К. А., срещу въззивното решение, което попада в обхвата на касационния контрол. Жалбата отговаря на изискванията по чл. 284 ГПК, поради което е допустима. Изложени са доводи за нищожност на решението поради абсолютна неразбираемост, както и за неправилност поради нарушение на материалния закон, съществени процесуални нарушения и необоснованост. Твърди се още, че във въззивното решение липсват мотиви и съображения, въз основа на които съдът е стигнал до крайния резултат, както и, че не са цитирани и обсъдени доказателствата и не са направени правни изводи въз основа на същите. Развива се и оплакване за очевидна неправилност на обжалвания съдебен акт.
В срок е постъпил отговор, отговарящ на изискванията, предвидени в чл. 287, ал. 1, изр. 2 ГПК, от ответника по касация – ищец по делото А. А. К., чрез адв. Н. А., с който се оспорва наличието на основанията за допускане на касационно обжалване, предвидени в чл. 280, ал. 1 и 2 ГПК, както и основателността на жалбата; претендират се разноски. От ответника по касация Н. И. Д. не е постъпил отговор.
По наличието на предпоставки за допускане на въззивното решение до касационно обжалване настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира следното:
Първоинстанционното производството по гр. д. № 17694/2016 г. на Пловдивския районен съд е приключило с решение № 2021/28.05.2018 г., с което е уважен предявеният иск с правна квалификация чл. 54, ал. 2 ЗКИР. Прието е за установено по отношение на ответницата – жалбоподател в настоящото производство, и на Н. И. Д., че ищецът – ответник по касация, е собственик по силата на договор за дарение на площ от 12.25 кв. м., защрихована в жълт цвят и заключена между точките А,5 (в червено), В (в зелено), Б (в зелено), А (в зелено) и А (в червено) на скица № 5, съставляваща неразделна част от решението.
По така постановеното решение е образувано производство по реда на чл. 247 и 251 ГПК от ответниците. Твърди се, че е налице несъответствие между описанието, дадено от съда, и скицата, към която препраща решението, и е отправено евентуално искане за тълкуване на решението поради неразбираемост. Производството е приключило с решение № 282/21.01.2019 г., с което молбата е отхвърлена поради липса на твърдяната очевидна фактическа грешка и неяснота на решението. В мотивите към решението първоинстанционният съд е посочил, че са очертани границите на площта, която е неправилно отразена в действащия план като собствена на ответниците. Площта е описана в приложение № 5 и е от 12.25 кв. м., защрихована в жълто, като е посочено оцветяването на буквите и цифрите, които ги означават върху скицата на вещото лице, а не щрихите или линиите, изчертани от експерта.
По въззивна жалба с вх. № 10555/13.02.2019 г., подадена от настоящата жалбоподателка, е образувано гр. д. № 669/2019 г. на Пловдивския окръжен съд. Предвид съдопроизводствения ред, по който е постановено обжалваното решение, въззивната инстанция се е произнесла досежно предпоставките за уважаване на молбата по чл. 247 и 251 ГПК. Прието е, че изразената в мотивите на съдебния акт воля на съдебния състав за основателност на предявения иск досежно имота на ищеца за 12.25 кв. м. е ясно формирана и съответно установена в диспозитива на решението чрез индивидуализиране на точките, между които е заключено спорното пространство, съобразно скица № 5 на вещото лице по допуснатата допълнителна съдебно-техническа експертиза. Въззивният съд не е приел, че твърдяните от въззивника фактическа грешка и неяснота в обжалваното решение са допуснати, като е изложил съображения, че решаващият извод на първоинстанционния съд е съобразен със заключението на вещото лице по допълнителната експертиза, а не с това по първоначалната експертиза. Посочено е още, че е недопустимо по реда на поправката да се замества неправилно формирана или липсваща воля на съдебния състав. Прието е, че първоинстанционният съдебен акт не е нищожен поради липса на мотиви по молбата за тълкуване на решението-съдът е изложил единни мотиви по молбата за поправка на очевидна фактическа грешка и за тълкуване на решението, като е приел, че волята на съда е ясно изразена, не се нуждае от тълкуване и при обективирането й в съдебния акт не е допусната твърдяната от жалбоподателите фактическа грешка. С оглед на тези съображения Пловдивският окръжен съд потвърдил първоинстанционното решение.
В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК жалбоподателката се позовава на основанията, предвидени в чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 3 ГПК и поставя следните два въпроса: 1. Допустимо ли е да се прави корекция /поправка/ на прието и неоспорено по делото писмено доказателство и допустимо ли е да има разминаване между приетото по делото доказателство, мотивите на съдебното решение и диспозитива на съдебния акт; 2. Какъв е бил обемът на търсената защита на вещното право на собственост и какъв е обемът на дадената защита с решението на първата инстанция, доколкото се прецени, че изразената воля на решаващия съд е неясна или неточно изразена и /съобразно посоченото в касационната жалба/ допустимо ли е да има разминаване между приетото по делото право и обема на дадената с решението защита в диспозитива на първоинстанционния съдебен акт. Твърди се, че решението е в противоречие със задължителната съдебна практика на ВКС по т. 19 на ТР № 1/04.01.2001 г. по т. гр. д. № 1/2000 г. на ОСГК на ВКС и т. 12 на ТР № 1 от 17.07.2001 г. по гр. д. № 1/2001 г. на ОСГК на ВКС. Освен това се излагат доводи, че решението е вероятно нищожно поради неразбираемост на волята на въззивния съд, дори и чрез тълкуване, както и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, пр. 3-то ГПК.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., счита, че по отношение на първата част от поставения първи въпрос и по отношение на втория въпрос не е налице общата предпоставка за допускане на касационно обжалване, визирана в чл. 280 ал. 1 ГПК. Предмет на въззивното обжалване е решението, постановено по реда на чл. 247 и чл. 251 ГПК, а не решението, с което първоинстанционният съд се е произнесъл по иск с правна квалификация чл. 54, ал. 2 ЗКИР, към който иск жалбоподателката отнася както първата част на първия въпрос за възприемане на прието по делото писмено доказателство, така и втория въпрос за обема на търсената и на дадената от съда защита. Произнасяйки се по исканията, с които е сезиран, въззивният съд изрично е посочил, че изразеното от ответницата – настоящ жалбоподател, несъгласие с формираната от първоинстанционния съд воля, може да бъде отстранено не чрез предприетите от нея процесуални средства за защита, а само по реда на инстанционния контрол чрез обжалване на постановеното решение в установените в процесуалния закон преклузивни срокове. Тези съображения следва да бъдат подкрепени изцяло, защото, предвид предмета на въззивната жалба и на атакувания с нея съдебен акт – такъв по реда на чл. 247 и чл. 251 ГПК, произнасянето по иск с правна квалификация чл. 54, ал. 2 ЗКИР от страна на въззивния съд би нарушило основополагащи за гражданския процес принципи. Следователно така поставените въпроси не са обусловили решаващите изводи на въззивния съд, обективирани в обжалваното решение, и в този смисъл те не отговарят на изискванията на чл. 280, ал. 1 ГПК вр. т. 1 от ТР № 1 от 19.02.2010 г. по тълк. дело № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС за допускане на касационно обжалване.
По втората част на първия въпрос дали е допустимо да има разминаване между мотивите на съдебното решение и диспозитива на съдебния акт не е налице поддържаното от жалбоподателката противоречие и отговорът на въпроса не би допринесъл за точното прилагане на закона и за развитието на правото съгласно чл. 280 ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК. Според приетото в цитираните тълкувателни решения въззивната инстанция продължава разглеждането и решаването на делото, като има за предмет разрешаване на материалноправния спор. Проверката на първоинстанционното решение е страничен, а не пряк резултат от дейността на този съд, която е решаваща по същество. Въззивната инстанция извършва самостоятелната преценка на събрания пред нея и пред първата инстанция фактически и доказателствен материал по делото, въз основа на която прави своите фактически и правни изводи по съществото на спора. За да е необосновано постановеното решение, следва да са допуснати грешки във фактическите констатации на съда в резултат на неправилната субсумация на фактите към норми от неюридически характер – на логиката, практиката и науката.
С обжалваното решение въззивният съд не се е отклонил от горепосочената съдебна практика, тъй като предмет на въззивно обжалване е първоинстанционно решение, с което е оставена без уважение молбата за поправка и тълкуване, поради което съдът се е произнесъл относно предпоставките за основателност на молбата по чл. 247 и чл. 251 ГПК. В този контекст съдът е описал и преценил фактическата обстановка, отнасяща се до производството по реда на чл. 247 и чл. 251 ГПК, като въз основа на нея е формирал и собствени фактически и правни изводи. По същество въззивният съд е изложил съображения, че волята на първоинстанционния съд в мотивите е ясно формирана и съответства на диспозитива, като е посочено, че разрешението е обосновано чрез позоваване на заключението на вещото лице В. К.. Именно в това заключение се намира установената процесна площ от 12.25 кв. м., различаваща се от площта, установена от първата съдебна експертиза. Налице е и пълно съответствие между мотивите на решението по чл. 54, ал. 2 ЗКИР, в които е записано, че погрешно заснетата част е заключена между точки А,5 (в червено), В (в зелено), Б (в зелено), А (в зелено) и А (в червено) на скица № 5, и диспозитива на същото, в който вярната имотна граница е намерила описанието си по същия начин. Въззивният съд е обсъдил и твърдението за липса на мотиви, като е заключил, че при постановяване на решението първоинстанционният съд е изложил единни мотиви по молбата за поправка и за тълкуване на решението, поради което е намерил молбата за изцяло неоснователна.
Основанието по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК само е посочено, но не е мотивирано съгласно изискванията на т. 4 на ТР № 1/19.02.2010 г. по тълк. д. № 1/2009 г. на ОСГТК на ВКС.
Предвид изложеното не са налице основанията по чл. 280, ал. 1, т. 1 и т. 3 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Въззивното решение не е вероятно нищожно или недопустимо по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 1-во и 2-ро ГПК. Същото е постановено от надлежен съдебен състав, в рамките на правораздавателната му власт, в съответната форма, с ясно изразена воля на съда. Последният е разгледал въззивната жалба на основанието, на което същата е предявена, като решенията и в двете инстанции имат за предмет заявеното искане – това по чл. 247 и чл. 251 ГПК.
Решението не е и очевидно неправилно по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. В съдебната практика трайно се приема, че за да е налице тази предпоставка за допускане на касационно обжалване, е необходимо неправилността да е съществена до такава степен, че да може да бъде констатирана от съда при самия прочит на съдебния акт, без да е необходимо запознаване и анализ на доказателства по делото. Очевидната неправилност е квалифицирана форма на неправилност, обусловена от наличието на видимо тежко нарушение на закона – материален или процесуален, или явна необоснованост. В настоящия случай тези предпоставки не са налице. Както е видно от мотивите, решението не е постановено в грубо нарушение на материалния и процесуалния закон, и е видимо обосновано, тъй като въззивният съд е изложил собствени мотиви, въз основа на които е достигнал до постановеното решение. Доводите на жалбоподателката за неправилност поради бланкетно потвърждаване на мотивите на първоинстанционния съд и необсъждане на доказателства по съществото си са доводи за неправилност на решението като основание за касационно обжалване по чл. 281, т. 3 ГПК, но не и основание за допускане на касационно обжалване по смисъла на чл. 280, ал. 2, предл. 3-то ГПК. Ето защо не може да се приеме, че обжалваното решение е очевидно неправилно.
С оглед изхода на спора и предвид заявеното искане, на ответника по касация, на основание чл. 78, ал. 3 ГПК, следва да се присъдят разноските за водене на делото пред Върховния касационен съд в размер на 200 лева по договор за правна защита и съдействие № 4151 от 08.07.2019 г.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивното решение № 710 от 03.06.2019 г. по в. гр. д. № 669/2019 г. на Пловдивския окръжен съд.
ОСЪЖДА Д. Д. Д., ЕГН: [ЕГН], с адрес: [населено място], Пловдивска област, [улица], да заплати на А. А. К. с адрес: [населено място], Пловдивска област, [улица], разноските за водене на делото пред Върховния касационен съд в размер на 200 /двеста/ лева.
Определението е окончателно.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: