ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 32
София, 08.01.2015г.
Върховният касационен съд на Република България, състав на Четвърто гражданско отделение, в закрито съдебно заседание на единадесети декември две хиляди и четиринадесета година в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: БОЙКА СТОИЛОВА
ЧЛЕНОВЕ: МИМИ ФУРНАДЖИЕВА
ВЕЛИСЛАВ ПАВКОВ
изслуша докладваното от съдия Б.Стоилова гр. дело № 5349 по описа за 2014г. и приема следното:
Производството е по чл.288 от ГПК. Образувано е по касационната жалба на адвокат С.С. като процесуален представител на С. И. В. от [населено място] срещу въззивното решение на СГС от 15.ІV.2014г. по в.гр.д. № 1810/2014г.
Ответникът по касационната жалба [фирма] в отговора си по реда на чл.287 ал.1 ГПК чрез юрисконсулт Н.Т. е заел становище за недопускане на касационно обжалване. Претендира юрисконсултско възнаграждение.
Касационната жалба е допустима – подадена е в преклузивния срок, от страна, имаща право и интерес от обжалването, и е срещу валиден и допустим съдебен акт.
По допускането на касационно обжалване на въззивното решение ВКС на РБ констатира следното:
С решението си от 15.ІV.2014г. СГС е потвърдил решението на СРС от 16.ХІІ.2013г. по гр.д № 38043/2013г., с което е отхвърлен предявеният от С. Ив.В. срещу [фирма] иск с правно основание чл.344 ал.1 т.1 КТ.
За да постанови решението, въззивният съд е приел, че е законно дисциплинарното уволнение на ищеца със заповед от 17.VІІ.2013г. от длъжността „инженер, изследване на труда” поради неявяване на работа на 13, 14, 15 и 18.V.2013г. Заповедта е мотивирана, при налагане на наказанието са обсъдени депозираните от В. писмени обяснения. Дадено е предварително разрешение от ИТ въз основа на искане от работодателя, в което нарушенията са посочени; описаните в искането данни представляват излагане на фактическата обстановка по случая – посочено е, че работодателят е отказал да разреши на служителя поискания от него отпуск, както и начинът на оправдаване на същия за отсъствията си от работа /не за тези, за които е наложено наказанието/ – чрез представяне на болнични листове, изпратени по пощата; правилността и законосъобразността на съгласието на ИТ не може да бъде предмет на обсъждане в настоящото производство; не се установява разрешението да е дадено за друго дисциплинарно производство, респ. да е имало такова. Със съставени протоколи /потвърдено от св.Д., работела в една стая с ищеца/, признания на В. в отправени до работодателя електронни писма, свидетелски показания, както и с писмените му обяснения е установено и извършването на нарушенията – неявяване на работното място на 13.V.2013г. след обяд и на 15.V.2013г., неявяването на 14.V.2013г. се дължало на лични причини, за което той „носел пълна отговорност”, на 18.V.2013г. /обявен за работен ден с Р./ – защото се бил отработвал 02.V.2013г, а той не му бил платен. Възприети са фактическите и правни изводи на първоинстанционния съд за съответствие между извършените нарушения и наложеното най-тежко дисциплинарно наказание съобразно критериите по чл.189 ал.1 КТ – от цялостното поведение на ищеца /установено от представената по делото кореспонденция/ личат безкритичното му отношение към нарушенията, неуважение към работодателя, както и чувство на безнаказаност, като твърдяното от ищеца „безупречно поведение” в продължение на 27 години не е доказано по никакъв начин.
В изложението на С. Ив.В. по чл.284 ал.3 т.1 от ГПК се сочи, че въззивният съд се произнесъл по въпросите: 1. длъжен ли е при налагане на дисциплинарно наказание работодателят да изпълни изискването на чл.198 ал.1 КТ и при определяне на наказание да вземе предвид поведението на служителя /дисциплинарното му минало/ и отменително основание за наказанието ли е невзимането предвид на поведението на служителя /дисциплинарното му минало/ при определянето му – в противоречие с практиката на ВКС по гр.д. № 876/2009г. /посочено е и едно решение на РС Кюстендил по гр.д. № 501/2012г., за което няма данни да е влязло в сила, поради което то не се включва в практиката по смисъла на чл.280 ал.1 ГПК/; 2. може ли да бъде поставяно в доказателствена тежест на страната установяването на отрицателни факти /за безупречното поведение на ищеца в продължение на 27 години/ и нуждаят ли се от доказване онези твърдяни от страната факти /за чисто дисциплинарно минало/, които не са оспорени от другата страна – в противоречие с практиката на ВКС по гр.д. № 484/2009г. І ГО; 3. когато ИТ е сезирана с искане за предварително разрешение за уволнение, в което са наведени твърдения и за други нарушения на трудовата дисциплина /такива, за които е било образувано друго отделно дисциплинарно производство/, различни от тези, за които се налага наказанието, и когато предварителното разрешение е дадено с оглед на всички наведени от работодателя нарушения, а не само на онези, за които се налага наказанието, може ли да се направи извод, че ИТ би дала разрешение за уволнение и в хипотезата, ако бяха наведени единствено онези нарушения, за които е наказанието, и следва ли при поискване на предварително разрешение за уволнение работодателят да посочи пред ИТ конкретната дисциплинарна процедура, за която се търси предварителното разрешение, или може да ползва даденото разрешение и за други дисциплинарни процедури – които въпроси били от значение за развитие на правото и за точното прилагане на закона, тъй като в КТ не се съдържали изрични норми, определящи критериите, при които се издава предварително разрешение, и нямало съдебна практика по тях.
ВКС на РБ, състав на ІV ГО, намира, че не са налице в случая предвидените в чл.280 ал.1 ГПК предпоставки за допускане на касационно обжалване на атакуваното въззивно решение. То е допустимо при произнасяне от въззивния съд по материалноправен и/или процесуалноправен въпрос, който е от значение за изхода на спора по делото, т.е. от значение за формиране на решаващата воля на съда. Въпросът трябва да е посочен конкретно и ясно от касатора, тъй като съобразно диспозитивното начало в гражданския процес по този начин той определя предмета на касационната жалба, а следователно и пределите на касационния контрол, в които той може да бъде извършен по силата на чл.290 ал.2 от ГПК. С оглед на това и предвид правото на защита на противната страна касационният съд няма правомощие да стори това служебно, като изведе въпросът от значение за изхода на делото от твърденията на касатора в изложението му /Така т.1 от ТР № 1/19.ІІ.2010г. по т.д. № 1/2009г. на ОСГТК на ВКС/.
В разглеждания случай по първия поставен от касатора в изложението му въпрос въззивният съд не се е произнесъл. Това е така, тъй като няма извод в атакуваното решение във връзка с довода на ищеца за незаконност на уволнението, релевиран в исковата молба, че при налагане на дисциплинарното наказание работодателят не е изпълнил задължението по чл.189 ал.1 КТ да вземе предвид обстоятелството, че той няма други дисциплинарни наказания. При това положение относимият въпрос, който касаторът е следвало да постави като основание за допускане на касационно обжалване, е за неподлагането на преценка от въззивния съд на оплакването във въззивната жалба на В. в тази насока. Такъв въпрос, обаче, не е поставен, а, както вече бе посочено, касационният съд не може да го съобрази служебно.
Вторият въпрос в първата му част не е от значение за изхода на спора. Това е така, тъй като дори да се приеме, че той е разрешен от въззивния съд неправилно, това няма да се отрази на крайния резултат по делото с оглед заявеното основание за незаконност на уволнението, изразяващо се в твърдение за неизпълнение от работодателя на задължение по чл.189 ал.1 КТ при налагане на дисциплинарното наказание да вземе предвид липсата на други дисциплинарни наказания, т.е. за неизпълнена процедура по налагане на наказание. В този смисъл е и оплакването в касационната жалба по същество, че не е даден отговор „кои факти от обективната действителност, настъпили преди /или на/ датата на определяне на наказанието /датата на поискване на мнението на ТЕЛК за дисциплинарно уволнение/ и установени в рамките на процеса дават повод да се направи извод, че преди или най- късно на тази дата работодателят е взел предвид критериите по чл.189 ал.1 КТ”. По въпроса във втората му част въззивният съд не се е произнесъл – няма формирани от него изводи за това подлежат ли на доказване твърдяни от страната факти, които не са оспорени от другата страна.
И по третия въпрос и в двете му части няма произнасяне от въззивния съд. В първата част въпросът е хипотетичен, а и не е правен, защото с него се търси отговор дали Инспекцията по труда /ИТ/ би дала разрешение за уволнение по направено от работодателя искане при посочени във въпроса обстоятелства. Втората част от въпроса също е хипотетична, защото въззивният съд няма изводи, обусловили изхода на спора, дали при поискване на предварително разрешение за уволнение работодателят следва да посочи пред ИТ конкретната дисциплинарна процедура, за която се търси предварителното разрешение, или може да ползва даденото разрешение и за други дисциплинарни процедури /изводът в тази насока е за липса на данни разрешението да е дадено за друго дисциплинарно производство, респ. да е имало такова/.
По изложените съображения касационно обжалване на атакуваното въззивно решение не следва да бъде допускано.
На основание чл.78 ал.3 ГПК на ответника по касация следва да бъдат присъдени 500лв. юрисконсултско възнаграждение за касационната инстанция.
Водим от горното Върховният касационен съд, състав на Четвърто ГО,
ОПРЕДЕЛИ:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на решението на СГС, АО, ІІІ-Б състав, № 2637 от 15.ІV.2014г. по гр.д № 1810/2014г.
ОСЪЖДА С. И. В. от [населено място] да заплати на [фирма] 500лв. юрисконсултско възнаграждение.
Определението не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЧЛЕНОВЕ: