5
ОПРЕДЕЛЕНИЕ
№ 320
София, 03.11.2015 година
В ИМЕТО Н А НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, гражданска колегия, I-во отделение, в закрито заседание в състав:
Председател:Добрила Василева
Членове:Маргарита Соколова
Гълъбина Генчева
като изслуша докладваното от съдията Соколова гр. д. № 3307/2015 г., и за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл. 288 вр. чл. 280 ГПК.
С решение № 459 от 21.01.2015 г. по гр. д. № 14852/2012 г. Софийският градски съд отменил решение № 187/12.07.2012 г. по гр. д. № 59322/2010 г. на Софийския районен съд и вместо това осъдил [фирма] [населено място] да заплати на М. С. Б., Е. К. Б. и Г. К. Б. на основание чл. 72 ЗС 12 989 лева, представляващи по-голямата сума измежду увеличената стойност на имота и действителните разходи, извършени за необходими разноски и подобрения в имот, съставляващ УПИ VII-975 от кв. 60 по плана на [населено място], като отхвърлил иска за разликата до 14 733 лева. Със същото решение искът срещу Р. С. Й. е отхвърлен изцяло. Присъдени са разноски.
Касационни жалби срещу въззивното решение са подадени в срока по чл. 283 ГПК от ищците и от ответника [фирма].
Ищците обжалват въззивното решение по отхвърления иск срещу Р. Й., предявен като главен. Излагат оплаквания, че щом е уважил евентуалния иск срещу [фирма], съдът не е следвало да постановява диспозитив за отхвърляне на главния иск, тъй като при евентуална отмяна на решението по евентуалния иск, би се възобновило производството и по главния иск в случай, че липсваше диспозитив по него. Считат решението в обжалваната част за неправилно, постановено без да са обсъдени доказателствата по делото поотделно и в тяхната съвкупност: доклад за експертна оценка на сградата преди закупуването й от ответницата, в която претендираните подобрения очевидно не са оценени, тъй като цената на имота е 15 664 лева, а стойността на подобренията – 12 854 лева; ответницата е била уведомена, че ищците са във владение към момента на сключване на сделката и че са извършили претендираните подобрения, придобила е имота при тези условия и по тази причина отговаря на заплащане на подобренията, но и това обстоятелство не е съобразено. Въведен е и довод за нарушение на чл. 269 ГПК, тъй като първоинстанционното решение е отменено на невъведено във въззивната жалба оплакване за липса на пасивна легитимация на ответницата; не се и твърди тя да не се е обогатила, придобивайки подобрения имот. Във връзка с тези оплаквания в изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторите са поставили следните въпроси: 1. дали при уважаване на евентуалния иск съдът следва да се произнесе с диспозитив по главния иск и в подобен случай каква е съдбата на главния иск при отмяна на решението по евентуалния иск от въззивната или касационната инстанция. По този въпрос се поддържа основание за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК поради липса на съдебна практика и значението му за правилното приложение на закона и развитието на правото; 2. допустимо ли е съдът да отмени първоинстанционното решение като неправилно на основание, което не е посочено във въззивната жалба; 3. длъжен ли е съдът да обсъди всички доказателства поотделно и в тяхната съвкупност. По тези два въпроса се поддържат основания по чл. 280, ал. 1, т.т. 1 и 2 ГПК.
Ответникът [фирма] излага в касационната жалба, че неправилно е прието М. и К. Б. да са добросъвестни владелци; правилото за началния момент на изискуемост на вземането е приложено неправилно, в нарушение на т. 13 от Постановление № 6/1974 г. на Пленума на ВС, при установено смущаване на владението предвид решението на ВКС от 2004 г.; неправилен е и изводът, че вземането не е погасено по давност. Дори да се приеме най-късната дата – влизането в сила на това решение през 2004 г., то 5-годишната погасителна давност е изтекла, тъй като вземането е претендирано с конституирането на банката като страна по гр. д. № 59322/2010 г. по подадена молба на ищците от 14.04.2011 г. Последното оплакване е, че липсва обсъждане и установяване кога са извършени подобрения и в какво се състоят; че съдебно-техническата експертиза установява единствено размера, но не и факта на извършването им, а мотивите разкриват очевидна липса на прецизиране на необходими разноски и подобрения; не става ясно какво представлява увеличение на стойността и спрямо коя стойност на имота същото е определено. В изложението по чл. 284, ал. 3, т. 1 ГПК касаторът поддържа основания за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т.т. 2 и 3 ГПК по въпросите: 1. кога е налице „смущаване” на владението чрез предявяване на претенции по исков ред и всяка ли форма на оспорване на собствеността по исков ред води до „смущаване” на владението; 2. от кой момент е изискуемо вземането за разноски и подобрения в недвижим имот, ако още при извършването им е бил налице висящ спор по отношение на собствеността върху имота, съответно от кой момент започва смущаването на владението, ако по отношение на имота, в който са направени подобрения, е налице спор за собственост, отнесен за решаване в съда.
Настоящият състав на ВКС, І-во г. о., намира, че, при допуснатото в процеса пасивно евентуално съединяване на искове, на първо място следва да се произнесе по касационната жалба на ответника, срещу когото искът е уважен, тъй като изходът на делото по нея ще обуслови наличието или липсата на правен интерес от произнасяне по жалбата на ищците.
Съпрузите М. и К. Б., последният починал в хода на делото и заместен от процесуалните си правоприемници: съпруга и две деца – Е. Б. и Г. Б., са предявили срещу Р. Й. иск за присъждане стойността на подобрения в недвижим имот, продаден на ответницата от [фирма] с н. а. № 18/19.07.2007 г. Впоследствие като ответник е конституиран и продавачът по договора от 2007 г. [фирма]. Искът срещу него е предявен в условията на пасивно субективно евентуално съединяване.
Данните по делото сочат и това е прието за установено, че с влязло в сила на 20.05.1998 г. решение по гр. д. № 1007/1997 г. на ВКС, ІV-то г. о., за нищожен е обявен договорът, сключен с н. а. № 165/1977 г., с който Б. продали на Д. клон Р. /праводател на ответника [фирма]/ имота, обект на подобренията. Правната последица на съдебния акт е непораждане вещно-прехвърлителното действие на нищожния договор и легитимирането на ищците за собственици на имота, който те закупили с н. а. № 93/1963 г. по реда на ЗРПВПВННИ /отм./. Тези факти са прецени от въззивния съд като правно основание по смисъла на чл. 70, ал. 1 ЗС за завладяването на имота, извършено от Б. на 06.06.1998 г. със съзнанието, че е израз на упражняването на правото им на собственост. Затова в рамките на спорния период, през който са извършвали разходите за имота, установени по вид и стойност от събраните гласни доказателства и заключения на вещи лица, ищците са били добросъвестни владелци. Наличието на това качество откъм субективна страна се потвърждава и от предявения от Б. срещу „Банка Д.” иск за собственост, по който е образувано гр. д. № 165/1996 г. Отхвърлянето на иска по-късно с влязло в сила на 25.11.2004 г. решение по гр. д. № 1812/2003 г. на ВКС на РБ, ІV-то г. о., не рефлектира върху добросъвестността им, тъй като съгласно чл. 70, ал. 1, изр. 2 ЗС е достатъчно тя да е съществувала при възникване на правното основание, а в случая тя е налице и към момента на извършване на подобренията. Като ирелевантна при преценката на владението и квалификацията му, обусловена от предпоставките на чл. 70, ал. 1 ЗС, е приета влязлата в сила присъда срещу К. Б. за престъпление по чл. 323, ал. 1 НК – настаняването му в имота на 06.06.1998 г., тъй като фактическият състав на самоуправството е свързан с реализация на оспорвано право /в случая-оспорвано от [фирма] право на собственост/ и е неотносим към владението като фактическо състояние.
Възражението на ответника [фирма] за погасяване на вземането по давност е прието за неоснователно. Изискуемостта е настъпила на 17.09.2007 г., когато ответницата Й. предявила срещу Б. иск за ревандикация, уважен с влязло в сила на 19.12.2008 г. решение по гр. д. № 306/2008 г. на Пазарджишкия окръжен съд, а банката – праводател на Й., е конституирана като ответник по искане от 14.04.2011 г. Подобренията са били налични и към сключването на договора за покупко-продажба от 2007 г., те са остойностени и включени в цената, заплатена на продавача от купувача, поради което последният не се е обогатил неоснователно, респективно стойността на извършеното от Б. е преминала при продажбата през 2007 г. в патримониума на привлечения като евентуален ответник [фирма], и затова исковата претенция по чл. 72 ЗС е уважена срещу него и отхвърлена – срещу главния ответник Р. Й..
Поставените от касатора [фирма] въпроси са във връзка с оплакването в касационната жалба за неправилно определяне на ищците като добросъвестни владелци, за началния момент на изискуемост на вземането и оттук – за погасяването му по давност.
В тази насока касаторът сочи на първо място, че легитимиращият договор от 1963 г. не е правно основание по смисъла на чл. 70 ЗС. В обжалваното решение въззивният съд е приел, че никоя от страните не твърди и не спори, а и по делото не се установява да е налице порок във формата на този нотариален акт или праводателят на ищците да не е бил собственик. На следващо място според касатора периодът на извършване на претендираните разноски и подобрения се обхваща от висящия спор за собственост, започнал с предявяване на искова молба от Б. срещу [фирма] през 1996 г. и приключил с решението по гр. д. № 1812/2003 г. на ВКС през 2004 г., от когато насетне владението на ищците може да се квалифицира само и единствено като недобросъвестно. Този довод не се оправдава от данните по делото. Според приетото от въззивния съд разходите са извършени за времето от 1998 г. до 2000 г., поради което отричането на правото на собственост на ищците по-късно – през 2004 г., е ирелевантно за определянето им като добросъвестни владелци. Това е така, защото от значение е качеството на подобрителя към момента на извършване на подобренията, а в случая през 1998 г. в сила е влязло решението, с което за нищожен е обявен договорът за закупуване на имота от [фирма], следователно владението е основано на валидно и годно правно основание – договорът от 1963 г., както е приел и въззивният съд. Освен това в разглеждания случай искът за собственост е бил предявен не срещу, а от Б. – правно положение, което няма как да доведе до смущаване на владението, упражнявано от Б., съответно – до превръщането му от добросъвестно в недобросъвестно, защото съгласно трайната съдебна практика не всеки висящ спор за собственост води до такава правна последица, а само предявяването на иск от собственика срещу владелеца на имота. Следователно, поставените въпроси изхождат от предпоставки, каквито не се констатират по делото, поради което и не могат да обусловят наличие на общото основание по чл. 280, ал. 1 ГПК за допускане на касационно обжалване.
Не са налице и поддържаните специални предпоставки. Съгласно т. 3 на ТР № 1/19.02.2010 г. на ОСГТК на ВКС основанието за допускане на касационно обжалване по чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК – въпросът да е разрешаван противоречиво от съдилищата, възниква, когато разрешението на обуславящ изхода на делото в обжалваното решение въпрос, е в противоречие с даденото разрешение на същия въпрос по приложението на правната норма в друго влязло в сила решение на първоинстанционен съд, въззивен съд или решение на Върховния касационен съд, постановено по реда на отменения ГПК. В случая това основание не е налице, тъй като липсват данни една част от представените от касатора съдебни актове да са влезли в сила. Влязлото в сила решение № 17100 от 02.10.2014 г. по гр. д. № 17329/2013 г. на Софийския градски съд застъпва становището, че съгласно р. VІ /т. 13/ от ППВС № 6/1974 г. предявяването на иск от собственика за връщане на имота е смущаване на владението. В решение № 609/18.10.2010 г. по гр. д. № 451/2009 г. на ВКС, І-во г. о., по чл. 290 ГПК, при позоваване на същия тълкувателен акт, се говори за смущаване на владението от собственика по исков ред, обикновено чрез предявяване на ревандикационен или установителен иск. Такова е и разрешението, дадено в обжалваното решение. С него е прието, че вземането е станало изискуемо от момента, когато владението на Б. е смутено от собственика – ответницата Р. Й., с предявяването през 2007 г. на иск за имота. Д. на касатора, че изискуемостта е настъпила през 2004 г., когато в сила е влязло решението, с което правото на собственост на Б. е отречено, противоречи на трайната съдебна практика, че докато владелецът владее имота, погасителна давност за вземанията му не тече. Наличието на задължителна съдебна практика, каквато съставляват Постановленията на Пленума на Върховния съд и решенията, постановени по реда на чл. 290 ГПК, на която обжалваното решение съответства, изключват възможността касационното обжалване да бъде допуснато както на основание чл. 280, ал. 1, т. 2 ГПК, така и на основание чл. 280, ал. 1, т. 3 ГПК. Освен това липсва и обосновка от касатора на необходимост от промяна на установената задължителна съдебна практика.
В обобщение, не се констатират поддържаните от касатора [фирма] предпоставки и касационната жалба не следва да се допуска за разглеждане по същество.
При този изход на спора по жалбата на касатора, срещу когото искът е уважен, ищците нямат правен интерес от разглеждане на подадената от тях касационна жалба срещу въззивното решение в частта, с която искът за същото вземане е отхвърлен срещу другия ответник – Р. Й.. Ето защо тази жалба ще бъде оставена без разглеждане, а образуваното по нея производство ще бъде прекратено.
С оглед изхода на делото по касационната жалба на [фирма], на ответницата по нея – ищцата М. Б., следва да се присъдят разноските за касационното производство в размер на 500 лева по договор за правна защитна и съдействие № 624726.
По изложените съображения Върховният касационен съд на РБ, състав на I-во г. о.
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ Д. касационно обжалване на въззивното решение № 459 от 21.01.2015 г. по гр. д. № 14852/2012 г. на Софийския градски съд по касационната жалба на [фирма] [населено място].
ОСЪЖДА [фирма] [населено място], [улица], да заплати на М. С. Б. разноски за водене на делото във Върховния касационен съд на РБ в размер на 500 /петстотин лв./ лева.
ОСТАВЯ БЕЗ РАЗГЛЕЖДАНЕ касационната жалба, подадена от М. С. Б., Е. К. Б. и Г. К. Б. срещу въззивното решение № 459 от 21.01.2015 г. по гр. д. № 14852/2012 г. на Софийския градски съд, и ПРЕКРАТЯВА производството по гр. д. № 3307/2015 г. по описа на ВКС на РБ в тази част.
Определението в първата част е окончателно, а във втората част подлежи на обжалване пред друг състав на ВКС на РБ в едноседмичен срок от получаване на съобщенията от страните.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: