О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 321
София, 15.05.2013 година
Върховният касационен съд на Република България, второ търговско отделение, в закрито заседание на 25.01.2013 година, в състав:
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
ЧЛЕНОВЕ: МАРИЯ СЛАВЧЕВА
БОЯН БАЛЕВСКИ
при секретар
и в присъствието на прокурора
изслуша докладваното от съдията ВАНЯ АЛЕКСИЕВА
т.дело № 252 /2012 година
за да се произнесе, взе предвид:
Производството е по чл.288 ГПК.
Образувано е по касационната жалба на С. Ю. А. от [населено място] против въззивното решение на Кърджалийския окръжен съд № 317 от 12.12.2011 год., постановено по възз. гр.д.№ 337/ 2011 год., с което след отмяна на първоинстанционното решение на КРС № 88/ 28. 07.2011 год., по гр.д.№ 163/2011 год., при условията на чл.271, ал.1 ГПК, е осъден касатора, в качеството му на ответник, да заплати на [фирма], [населено място] сума в размер на 24 871.01 лв., представляваща стойността, с ДДС, на част от извършени СМР на обект „Ремонт на жилищна сграда” на [улица] [населено място] по сключен между страните устен договор за изработка от 2010 год., като в тежест на касатора са възложени и направените от ищцовата страна деловодни разноски от 1 593.42 лв..
С касационната жалба е въведено оплакване за неправилност на обжалваното решение по съображения за необоснованост, допуснато нарушение на съществените процесуални правила – чл.164, ал.1, т.3 ГПК и на материалния закон – чл.258 и сл. ЗЗД, поради което се иска отмяната му, на основание чл.281, т.3 ГПК.
В депозирано към касационната жалба изложение по чл.284, ал.3, т.1 ГПК касационното обжалване, основано на чл.280, ал.1, т.1 и т.2 ГПК, е обосновано с твърдението, че възприетото от въззивния съд разрешение по определените за значими въпроси на процесуалното и материално право, а именно – дали са допустими свидетелски показания за установяване на устен договор с цена на 5 000 лв., при въведената с чл.164, ал.1, т.3 ГПК забрана и сключен ли е между страните понастоящем устен договор за изработка, по който за ответницата да е възникнало задължение за плащане на възнаграждение, е в противоречие с трайно установената съдебна практика на съдилищата, вкл. и казуалната практика на ВКС.
Като израз на същата по процесуалноправния въпрос са цитирани множество решения на различни по степен съдилища в страната : № 1167/ 19.12.2008 год., по гр.д.№ 3484/2007 год. на ІІІ г.о. на ВКС; № 972 от 23.11.2005 год., по т.д.№ 264/2005 год. на ВКС, ТК; № 151 от 23.12. 2008 год., по гр.д.№ 1480/2008 год. на Русенския районен съд; № 144 от 19.02.2010 год., по гр.д.№ 2268 /2009 год. на САпС и № 1995/02.12.2009 год., по гр.д.№ 2644/2009 год. на Пловдивския окръжен съд, а по сочените за материалноправни въпроси – решения на ВКС: № 395/ 21. 06. 2004 год., по гр.д.№ 1565/2003 год. на ІІ т.о. и № 972/23.11.2005 год., по т. д. № 264/2005 год. на ТК.
Ответната по касационната жалба страна е заявила становище в срока и по реда на чл.287, ал.1 ГПК, възразявайки по допускане на касационното обжалване и алтернативно по въведените касационни основания.
Настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС, като взе предвид изложените доводи и провери данните по делото, съобразно правомощията си в производството по чл.288 ГПК, намира:
Касационната жалба е подадена в рамките на преклузивния срок по чл.283 ГПК от надлежна страна в процеса срещу въззивен съдебен акт, който не попада в изключението по чл.280, ал.2 ГПК, поради което е процесуално допустима.
За да постанови обжалваното решение по предявения частичен иск с правно основание чл.266, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.258 ЗЗД въззивният съд, въз основа на обстоен анализ на събраните по делото доказателства е приел, че ответникът е неизправна страна по валидно сключения между страните устен договор за извършване на СМР на обект „РЕМОНТ НА ЖИЛИЩНА СГРАДА”, поради което следва да бъде ангажирана договорната му отговорност за неизпълнение на задължението за заплащане на дължимото възнаграждение в неговия пълен размер, съгласно общото законово правило на чл.79, ал.1 ЗЗД, във вр. с чл.266, ал.1 ЗЗД, щом при приемане на готовия трудов резултат от възложителя не е направено никакво възражение.
Въз основа на заключенията на изслушаните специализирани експертизи – счетоводна и техническа, останали необорени в процеса, решаващият съд е определил и конкретно дължимите на ищеца суми за отделните неразплатени СМР, предмет на предявения частичен иск
Като се е позовал се на безспорно съществуващото между св.Т.Я. и ищцовото ТД валидно трудово правоотношение, по силата на което на последната е било възложено организиране и провеждане на цялостната строителна дейност на работодателя, факт, установен и от показанията на разпитаните свидетели, КОС е отрекъл основателността на въведеното от ответника възражение за отсъствие на договорна обвързаност между страните, поради сключена изработка за процесните СМР с друг изпълнител- св. Т.Я., като ФЛ. Като неоснователно решаващият съд е счел и възражението на ответника за недопустимост на свидетелските показания, поради въведената с чл.164, ал.1, т.3 ГПК забрана, с оглед общата стойност на процесния договор за изработка.
Следователно от решаващите мотиви в обжалвания въззивен съдебен акт се налага правен извод, че вторият от поставените от касатора въпроси не отговаря на общото изискване за допускане на касационното обжалване, въведено с чл.280, ал.1 ГПК, тъй като е фактически, а не правен и в този см. не е и обуславящ за изхода на спора – арг. от т.1 на ТР № 1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС.
При отсъствие на основната обща предпоставка за допускане на касационното обжалване, искането за достъп до касационен контрол въз основа на така поставения въпрос се явява неоснователно и не следва да бъде уважено, като касационната инстанция не дължи и произнасяне по поддържаното допълнително селективно основание по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК.
Що се отнася до формулирания процесуалноправен въпрос, свързан с приложението на чл.164, ал.1, т.3 ГПК и установената от законодателя забрана за доказване със свидетелски показания на договори на стойност на 5 000 лв., то предвид мотивите на въззивния съдебен акт, предмет на подадената касационна жалба, същият макар и важен правен въпрос, не следва да се преценява като релевантен за постановения краен правен резултат по спора, доколкото правните изводи на въззивния съд за основателност на исковата претенция са изградени въз основа на цялостна преценка на събрания по делото доказателствен материал, вкл. заключенията на изслушаните съдебно – техническа и счетоводна експертизи, счетоводните записвания в ищцовото ТД, осъщественото частично плащане от ответника по отделни съставени от [фирма] фактури, както и трудовите договори, сключени между ищеца-ЮЛ и отделните, работили на възложения за ремонт обект строители, а не само на показанията на разпитаните свидетели.
Но дори и да се приеме, че формулираният в касационната жалба въпрос на процесуалното право попада в обхвата на чл.280, ал.1 ГПК, то твърдяното от касатора противоречие по т.2 на чл.280, ал.1 ГПК е недоказано.
Съгласно приетото в мотивите на постановеното по реда на чл.290 и сл. ГПК решение № 7/22.02.2011 год., по т.д.№ 264/2010 год. на І-во т.о. на ВКС, както и в трайно установената казуална съдебна практика на касационната инстанция по чл.164, ал.1, т.3 ГПК, разпоредба, аналогична на чл.133, ал.1, б.”в” ГПК/ отм./, доказването със свидетелски показания на факти и обстоятелства, относими към изпълнение на поетото договорно задължение, извън погасяване на парично задължение за плащане на цената, не е обхванато от въведената процесуална забрана. Затова, като е счел, че за установяване извършването на отделните видове СМР от конкретен строител, както за качеството на ФЛ, водило преговори за сключване на процесния договор свидетелските показания, събрани от първоинстанционния съд са допустими, КОС не се е отклонил от цитираната трайно установена съдебна практика на ВКС.
Твърдяното наличие на противоречиво разрешаване не се установява и от относимите към поставения правен въпрос влезли в сила решения, представени с касационната жалба: на ВКС № 972/23.11.2005 год., по т.д. № 264/ 2005 год. и № 395/2004 год., по гр.д.№ 1565/2003 год. на ІІ т.о. и на Пловдивския окръжен съд № 1995/2009 год., по гр.д.№ 2644/ 2009 год., в които е застъпено принципното становище, споделено и във въззивния съдебен акт на КОС, че когато формата не е елемент от фактическия състав на конкретния договор, то съществуването му подлежи на доказване с всички доказателствени средства, допустими от процесуалния закон.
Останалите приложени от касатора съдебни актове в едната си част, като попадащи в категорията определения, постановени по реда на чл.288 ГПК, не се включват в практиката на съдилищата по см. на т.2 на чл.280, ал.1 ГПК, по арг. от т.3 на ТР №1/19.02.2010 год. на ОСГТК на ВКС, а в друга-са неотносими, тъй като касаят различен по вид, спрямо изработката, договор, изпълнението по който, поради неговия реален характер се явява съществен елемент от фактическия му състав и установяването му, е доказване на самия заем, а не изпълнение на конкретно задължение на съконтрахентите по предаване на съответната парична сума.
Ответната по касационната жалба страна не е претендирала деловодни разноски за настоящето производство, поради което с оглед този изхода на делото касационната инстанция не дължи произнасяне по отговорността за същите, по арг. от чл.78, ал.3 ГПК.
С оглед гореизложеното и на осн. чл.288 ГПК, във вр. с чл. 280, ал.1, т.2 ГПК, настоящият състав на второ търговско отделение на ВКС
О П Р Е Д Е Л И:
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение на Кърджалийския окръжен съд № 317 от 12.12.2011 год., постановено по възз. гр.д.№ 337/ 2011 год., по описа на с.с..
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО е окончателно и не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ:
ЧЛЕНОВЕ: