О П Р Е Д Е Л Е Н И Е
№ 321
С. 21.04.2017г.
В ИМЕТО НА НАРОДА
Върховният касационен съд на Република България, Трето гражданско отделение в закрито заседание на единадесети април през две хиляди и седемнадесета година в състав :
ПРЕДСЕДАТЕЛ: ЖИВА ДЕКОВА ЧЛЕНОВЕ : ИЛИЯНА ПАПАЗОВА МАЙЯ РУСЕВА
като изслуша докладваното от съдия П. гр.д.№ 5195 по описа за 2016г. на ІІІ г.о. и за да се произнесе взе пред вид следното :
Производството е с правно основание чл.288 от ГПК.
Образувано е въз основа на подадената касационна жалба от К. И. Б. от [населено място], чрез особения представител адвокат М. против въззивно решение от 4.12.2014г. по в.гр.д. № 99 по описа за 2013г. на Софийски градски съд, с което е потвърдено решение от 16.06.2012г. по гр.д.№ 51444/2011г. на Софийски районен съд като е отхвърлен иска с правно основание чл.45 ал.1 ЗЗД срещу В. К. Я. за сумата 9 900лв., част от претенция в общ размер от 35 000лв., обезщетение за неимуществени вреди в резултат на злепоставяне пред семейство и съседи, уронване на престижа и достойнството в периода 15.05.1999г. – 24.11.2010г. поради невръчване по надлежен ред на предназначени за ищеца и семейството му призовки по граждански и наказателни дела и са присъдени разноски.
Към жалбата е приложено изложение, в което касаторът се позовава на основанието за допустимост по чл.280 ал.1 т.1 ГПК по следните въпроси: 1. „Кой е пасивно легитимиран да отговаря по искове за обезщетяване на вреди, причинени на граждани – длъжностното лице или юридическото лице, възложило работата?, който счита че е разрешен в противоречие с т.6 от ТР № 1 от 30.03.2012г. по т.д.№ 1/2010г. на ОСГК на ВКС и решение № 581 от 30.09.2010г. по гр.д.№ 1019/2009г. на ІІІ г.о., съгласно които когато съдът констатира, че искът е насочен срещу ненадлежен ответник, е длъжен да укаже на ищеца да отстрани нередовността чрез предприемане на действия за конституиране на надлежен такъв. В тази връзка поставя и вторият въпрос : 2. Длъжен ли е въззивният съд да разгледа и да се произнесе по валидността и допустимостта на обжалваното решение?, който счита, че противоречи на ТР № 8 от 27.11.2012г. по т.д.№ 8/2012г. на ОСГТК на ВКС. Третият поставен въпрос е: Длъжен ли е въззивният съд да направи проверка за правилността на правната квалификация на иска и какви са правомощията на въззивната инстанция при неправилна правна квалификация? Позовава се на ТР № 1 от 30.03.2012г. и на множество решения по чл.290 ГПК.
Срещу подадената касационна жалба не е постъпил отговор.
Касационната жалба е подадена в срока по чл.283 от ГПК и е срещу подлежащо на касационно обжалване въззивно решение. За да се произнесе по допустимостта й, Върховният касационен съд, състав на Трето гражданско отделение прецени следните данни по делото:
Решаващите мотиви на въззивния съд, за да счете иска за неоснователен са, че въз основа на ангажираните по делото доказателства не може да се направи извод за противоправно поведение на ответницата, заемаща длъжността „призовкар”, видно от представения трудов договор от 1.04.2003г. /преди посочената дата няма основание за претендиране на отговорност/. Съдът изрично е посочил, че съгласно установените правила за връчване на призовки /в ГПК и действащите Правила за връчване на призовки и съдебни книжа по граждански и наказателни дела в СРС, утвърдени от Председателя на съда/ – оставянето на съобщение за установяване на контакт с призовкаря не съставлява противоправно поведение. Обсъждайки представената призовка, с получател С. Б. /син на ищеца/,съдът е приел, че тя е надлежно оформена, тъй като в нея са изложени причините, поради които не е връчена. Отделно въззивният съд е аргументирал извода си за неоснователност на предявения иск и с липса на ангажирани доказателства за реално причинени на ищеца вреди. Ангажираните гласни доказателства /на свидетелката Б./ сочат, че ищецът се е почувствал подтиснат от воденото срещу сина му дело, защото е считал, че то е водено за отмъщение на него, но не сочат, че ищецът се е чувствал злепоставен от поведението на ответницата в качеството й на призовкар. С оглед направеното възражение за изтекла давност, съдът е приел, че искът е неоснователен като заявената претенция за периода до 26.10.2005г. е погасена по давност.
При така изложените мотиви, настоящият съдебен състав счита, че по поставените от касатора въпроси относно допустимостта на предявения иск, правната квалификация на иска и пасивно легитимирания по спора ответник, не следва да се допуска касационно обжалване, първо защото не отговарят на изискванията за общо основание за допустимост /доколкото не са от значение за изхода на спора и не са свързани с решаващите мотиви на съда/ и второ, тъй като не са разрешени от въззивния съд в противоречие с установената и цитирана от касатора съдебна практика.
Недопустимо е решението когато в нарушение на принципа на диспозитивното начало, съдът се е произнесъл по предмет, с който не е бил сезиран – когато е определил спорното право въз основа на обстоятелства, на които страната не се е позовала,в който случай е разгледан иск на непредявено основание. Правната квалификация на иска е свързана с допустимостта на постановеното по него решение само когато е нарушен принципът на диспозитивно начало в гражданския процес, когато съдът се е произнесъл извън определения от страните по спора предмет и обхвата на търсената защита. Когато такова нарушение не е налице, дадената от съда правна квалификация обуславя правилността на решението /вж.решение № 103 от 20.06.2013г. по т.д.№ 850/2012г. на І т.о./ Съдът определя действителното основание на спорното материално право съобразно изложените в обстоятелствената част на исковата молба фактически твърдения, които формират основанието на исковата претенция, и от заявеното в петитума искане за защита. В случая това е направено, като дадената от съда правна квалификация е в съответствие със заявените в исковата молба обстоятелства. Многократно в съдебната практика съдът е приемал, че искът за обезщетение на вреди може да бъде предявен както срещу конкретния им причинител /на основание чл.45 ЗЗД, както е в настоящия случай/, така и срещу лицето, възложило работата /на основание чл.49 ЗЗД/, а е възможно и срещу двамата, като се претендира солидарната им отговорност. Ищецът е този, които избира начина, по който да предяви претенцията си. Изпълнителят отговаря за преките и непосредствени вреди за своето виновно поведение, а възложителят – за неполагане на дължимата грижа при избора на изпълнител. В общата хипотеза на чл.45 ЗЗД следва да се установи – противоправно поведение, вреда и причинна връзка. Вредата и причинната връзка между поведението на деца и увреждането, чието обезщетение се търси, не се предполагат, а се доказват /вж. Постановление №7 от 30.12.1959г. на Пленума на ВС/ и тежестта е върху ищеца. В този смисъл – многобройната цитирана от касатора практика, досежно случаи на неправилна правна квалификация и правомощията на въззивния съд в подобни хипотези, както и за предявяване на иск срещу ненадлежен ответник е ирелевантна.
Мотивиран от изложеното, настоящият състав на Трето гражданско отделение на Върховен касационен съд, като счита, че не са налице основанията по чл.280 ал.1 ГПК
О П Р Е Д Е Л И :
НЕ ДОПУСКА касационно обжалване на въззивно решение от 4.12.2014г. по в.гр.д. № 99 по описа за 2013г. на Софийски градски съд.
ОПРЕДЕЛЕНИЕТО не подлежи на обжалване.
ПРЕДСЕДАТЕЛ :
ЧЛЕНОВЕ :1.
2.